О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2372
[населено място],05.09.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 1280 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба на „Хелианти“ ООД срещу Решение №244 от 10.04.2023г. по в. т. д. №132/2023г. по описа на Софийски апелативен съд и частна касационна жалба на „Хелианти“ ООД срещу същото решение, в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено решение № 260724 от 09.12.2022г. по т. д. №2127/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е оставено без уважение искането за изменение на решение № 260527 от 08.08.2022г. по т. д. № 2127/2019г. в частта за разноските.
По касационната жалба:
Касационната жалба на „Хелианти“ ООД е подадена срещу въззивното решение, в частта, с която е потвърдено Решение № 260527 от 08.08.2022г. по т. д. №2127/2019г. по описа на Софийски градски съд, поправено с Решение № 260724 от 09.12.2022 г. по т. д. № 2127/2019 г. по описа на Софийски градски съд. С него са отхвърлени исковете на „Хелианти“ ООД срещу „Интелсофт – Г., К. и Сие“ СД, както следва: 1) главен частичен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.2 от ЗЗД за заплащане на сумата 25 100 лв., част от сумата 43 520 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди от нарушаване на устен договор за заем за послужване от 20.10.2017г. на складово помещение, находящо се в [населено място], [улица], изразяващи се в понесени загуби от негодни за употреба стоки, поради невъзможност да бъдат изпълнявани условията за съхранение на стоката (билкова тинктура „Пара 7“), находяща се в складовото помещение; 2)евентуален иск по чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 156 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди от нарушаване на същия договор, изразяващи се в претърпяна загуба – стойността на липсващи 3 500 бр. опаковки от билкова тинктура „Пара 7“ от складовото помещение; 3)евентуален частичен иск по чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 25 100 лв., част от сумата 43 520 лв., представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди – понесени загуби от негодни за употреба стоки, поради невъзможност да бъдат изпълнявани условията за съхранение на стоката (билкова тинктура „Пара 7“), находяща се в същото складово помещение; 4)иск по чл.79, ал.1, пр.2 от ЗЗД за заплащане на сумата 1 200 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди, изразяващи се в претърпяна загуба от заплащане на парична неустойка по сключен договор от 04.12.2018г. с „Иноко“ ЕООД; 5) иск по чл.79, ал. 1, пр.2 от ЗЗД за заплащане на сумата 35 667 лв., представляваща обезщетение за претърпени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи по договор за доставка от 04.12.2018г. с „Иноко“ ЕООД, по договори по протокол за доставка 09/2019г., протокол за доставка 10/2019г., протокол за доставка 11/2019г., протокол за доставка 12/18.02.2019г., протокол за доставка 14/2019г. и по проформа фактура №8/03.02.2019г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния, материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че неправилно и необосновано съдът е достигнал до извод, че за периода, за който се твърди, че е бил преустановен достъпът на ищеца до процесното помещение / 12.12.2018г. – 21.05.2019г./ не е съществувало договорно правоотношение между страните по действащ договор за заем за послужване, както и че това предопределя и липсата на договорно нарушение от страна на ответника. Излага доводи, че доказателствата по делото не установяват прекратяването с конклудентни действия на договора за заем за послужване, нито установяват, че в този период ищецът е разполагал с достъп до склада. Според касатора издадената от управителя на ответното дружество заповед №57/12.12.2018г. и последвалата кореспонденция между страните не следва да се разглеждат като доказателство, че управителят на „Интелсофт – Г., К. и Сие“ СД, е прекратил договора за наем с конклудентни действия, а разкриват, че целта е била увреждане на имуществото на ищеца, складирано в процесното помещение. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че ищцовото дружество не е положило необходимите усилия, за да получи достъп до помещението, респ. да вдигне стоката си. Също въвежда оплаквания, че съдът не е кредитирал констативния протокол от 21.05.2019г., изготвен от нотариус Б. Н., удостоверяващ, че на същата дата страните са се събрали за отключване на складовото помещение, но ключовете, с които е разполагал представителят на „ Хелианти“ ООД не са могли да отключат помещението. С оглед на това касаторът счита, че съвкупната преценка на събраните доказателства установява наличието на договор за заем за послужване, както и това, че в процесния период достъпът не е бил ограничен, а преустановен. Също така оспорва като неправилен и извода на съда, че по делото не е установена стойността и количеството на стоките, складирани в процесното помещение към 10.12.2018г. /датата на преустановяване на достъпа/, както и към 21.05.2019г.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да обсъди всички доводи и възражения направени във въззивната жалба?; 2. Допуснато ли е нарушение на съдопроизводствените правила от въззивната инстанция, в случай че при постановяване на въззивното решение, същата не е обсъдила всички наведени с въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния и материалния закон?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по изложените във въззивната жалба съображения, като обсъди направените в нея оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?; 4.Препращането към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 от ГПК, освобождава ли въззивния съд от задължението му да отговори на всички инвокирани във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба възражения за неправилност на постановеното решение?; 5. Физическо лице - съдружник в дружество с ограничена отговорност, в което не е управител, може ли да приема изявления от трети лица, адресирани до дружеството, в това число и изявление за прекратяване на сключен договор и тези изявления, пораждат ли правен ефект?; 6. При отправено волеизявление за прекратяване на договор за безвъзмездно ползване на помещения в сграда, ползвани лично от физическо лице, което е и съдружник в дружество с ограничена отговорност, може ли да се приеме, че изявлението за прекратяване на договора за заем за послужване обхваща и помещение в същата сграда, което е предоставено и се ползва от юридическото лице?; 7. При сключен договор за заем за послужване на недвижима вещ за съхраняване на стоки (билкови тинктури), до която заемодателят умишлено е преустановил достъпа на заемателя и при твърдение на заемателя за неспазване на законово установената система за самоконтрол и хигиенни условия за периода на преустановения достъп, кой носи доказателствената тежест за установяване спазването на хигиенните и климатични условия в помещението, необходими за запазване годността на стоките - заемодателя или заемателя?; 8. Може ли съдът да изгради преценка за неоснователност на иска, въз основа на презумпции, извлечени от един известен факт за друг - неизвестен факт?; 9.Длъжна ли е страната да доказва отрицателен факт, когато има интерес от това?; 10. Счита ли се за прекратен чрез конклудентни действия договор за заем за послужване на недвижима вещ по реда на чл.249, ал.2 от ЗЗД, ако заемодателят умишлено е преустановил достъпа до помещението, чрез което се подхожда към същото (заетото помещение), без да предупреди заемателя и без да предостави възможност на последния за вдигане на съхраняваната в помещението стока?; 11. При преустановяване от заемодателя на достъпа до отдаденото за безвъзмездно ползване помещение и изпращане на покана до заемателя за изнасяне на складираната в него стока няколко месеца по - късно, кой е моментът на прекратяване на договора - датата на преустановяване на достъпа или датата на изпращане, респективно получаване на уведомлението за изнасяне на складираните стоки?; 12. В случай на прекратяване на договор за заем за послужване на складово помещение с покана или чрез конклудентни действия, в което складово помещение заемателят съхранява стоки, налице ли е противоправно поведение на заемодателя, който умишлено възпрепятства достъпа до склада за период от почти шест месеца и каква е отговорността, която носи за негодната за употреба стока - договорна или деликтна?; 13. Налице ли е противоправно поведение на заемодателя, даващо основание за ангажиране на отговорността му (договорна или деликтна) за вреди от негодни за употреба стоки, при преустановен достъп до складовото помещение за почти шест месеца, въпреки получена от същия покана от заемателя, връчена по реда на чл.18, ал.5 от ЗЧСИ (чрез частен съдебен изпълнител) за осигуряване на достъп една седмица след датата на преустановяването?; 14. Презюмира ли се годността за употреба на стоки, ако към датата на преустановяване на достъпа на собственика им до помещението, в което се складират, същите са в срок на годност, но последният не е имал възможност да ги изнесе от помещението (предмет на договора за заем за послужване) в продължение на шест месеца от поканата до заемодателя, предвид наличието на нормативно задължение за самоконтрол по отношение на същите?; 15. Обстоятелството, че в хода на делото пред първата съдебна инстанция, срокът на годност на стоките е изтекъл и същите не са могли да бъдат подложени на лабораторен анализ, може ли да се вмени във вина на собственика им - заемател по сключения договор за заем за послужване?; 16. Може ли да се презюмира годността на всички стоки (билкови тинктури), предназначени за употреба от възрастни и деца, когато на лабораторен анализ бъдат подложени само част от тях?; 17. При липса на доказателства, може ли съдът да изгради изводи за годността на стоките през периода на преустановения достъп до помещението, въз основа на нормалните климатични условия за съответния сезон? Твърди, че въпросите по т. 1- 4 са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в Постановление №7 от 27.12.1965г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по т. д. №1/2013г., ВКС, ОСГТК, Решение № 22 от 02.07.2019г. на ВКС по т. д. №587/2018г., I т. о., ТК, Решение № 36 от 19.02.2018г. на ВКС по гр. д. №3244/2017г., IV г. о., ГК, Решение № 50 от 22.05.2019г. на ВКС по гр. д. №1441/2018г., I г. о., ГК, Решение № 42 от 10.06.2015г. на ВКС по гр. д. №4492/2014г., III г. о., ГК, Решение № 60 от 14.05.2019 г. на ВКС по гр. д. №2324/2018г., IV г. о., ГК, Решение № 172 от 10.04.2017 г. на ВКС по т. д. №2312/2015 г., I т. о., ТК. По въпросите по т. 5 и 6 касаторът се позовава на противоречие с Определение № 251 от 16.04.2014 г. на ВКС по ч. т. д. №838/2014 г., II т. о., ТК, Определение № 18 от 13.01.2017 г. на ВКС по т. д. №1558/2016 г., I т. о., ТК. За въпросите по т. 7-9 сочи противоречие с приетото в Решение № 394 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1584/2009 г., III г. о., ГК. Касаторът въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по отношение на въпросите по т. 10-17. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение.
Ответникът по касация „Интелсофт - Г., К. и Сие“ СД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че в началото на 2018 г. между страните е сключен договор за заем за послужване на процесното помещение, находящо се в сграда в [населено място], на адрес [улица]. Отхвърлил е аргументите на ответника, че безвъзмездното ползване на складовото помещение е било предоставено на физическото лице Надежда Г., а не на ищцовото дружество. Взел е предвид, че към момента на фактическото предоставяне на складовото помещение (февруари 2018г.) управители на „Интелсофт - Г., К. и Сие“ СД са били съдружниците К. Г. и Я. К., при начин на представителство „заедно и поотделно“, а между К. Г. и съдружниците на ищцовото дружество са били налице семейни и родствени връзки - същият е съпруг на една от съдружниците (Надежда Г.), баща на друг (И. Г.) и тъст на трета от тях (А. П.). Поради гореизложеното, въззивният съд е приел, че К. Г. е бил осведомен за търговската дейност на „Хелианти“ ООД и намерението му е било да предостави за ползване складовото помещение именно на дружеството. В тази връзка съдът е съобразил и признанието, инкорпорирано в жалба с вх. № 70-1909/08.04.2019 г. на другия съуправител Я. К.. Счел е, че предоставянето на ключовете от помещението на Надежда Г. е било в качеството на съдружник, който е действал с одобрението на управителя на „Хелианти“ ООД – А. П.. Въззивният съд е приел, че е невъзможно да има нарушение на безсрочен договор за заем за послужване поради преустановен от заемателя достъп, чрез подмяна на ключалката на складовото помещение, тъй като това преустановяване на фактическия достъп представлява конклудентно действие по прекратяване на договора. Счел е, че последващите действия на ответника, изразяващи се в изпращане на покани, съставяне на констативни нотариални протоколи, водене на електронна кореспонденция и изпращане на писмо, с което е поканил Надежда Г. да освободи ползваните помещения, са от такова естество да потвърдят волята за прекратяване на договора за послужване. Установил е, че в периода 12.12.2018 г. – 21.05.2019 г., за който се твърди от ищеца, че достъпът му е бил преустановен, не е съществувало договорно правоотношение между страните по силата на договор за послужване. Аргументирал е, че липсата на договорно правоотношение води и до липса на договорно нарушение, съответно до неоснователност на претенцията за заплащане на обезщетение за вреди от подобно нарушение.
Въззивният съд е изложил също съображения, че дори ако се приеме, че в периода 12.12.2018г. – 21.05.2019г. страните са били обвързани от договора за заем за послужване на складовото помещение, пак не се установява този договор да е бил нарушен от страна на ответника. Приел е за безспорно, че от 12.12.2018г. е била монтирана ключалка и е била заключена вратата на недовършен фитнес, през който трябва да се премине, за да се стигне до процесното складово помещение. Също била издадена Заповед №57/12.12.2018г. на управителя на ответното дружество, чиято цел била не да се изключи, а да се регулира достъпът до помещенията, като такъв бил възможен при разрешение на управителя. Въззивният съд е изразил становище, че подобна регулация не е несъвместима с правата на заемателя по договор за заем, който при ползване на чуждо помещение, следва да се съобразява с установените правила за достъп и управление в сградата, в която се намира то. Констатирал е, че нарушение на договора за предоставяне на ползване би имало само при изрична клауза, предвиждаща отклонение от установения за сградата общ режим на достъп, каквато не била включена в договора. Приел е, че ищецът е можел да контролира стоката си и да има достъп до нея, макар и при спазване на ограничителните условия за достъп по посочената Заповед №57/12.12.2018г. Изтъкнал е липсата на твърдения на ищеца и данни по делото в процесния период да е имало отправени от него искания до управителя на ответника за осигуряване на достъп до помещението, по които да е бил отказан такъв или да не е отговорено.
Изводът за неоснователност на предявения главен иск е обоснован и с констатациите на решаващия състав на САС, че не е доказано наличните към 21.05.2019г. в помещението артикули /13 500 броя тинктури/ да са били негодни за употреба. Съдът е изтъкнал, че по делото нито се твърди, нито се доказва, че в процесния период температурата и другите условия в помещението да са били извън допустимите условия за съхранение на продуктите.
По отношение на евентуалния иск за сумата 9 156 лв., въззивният съд е приел, че е неоснователен, тъй като към 12.12.2018г. договорът за заем за послужване вече е бил прекратен, а дори да се приеме, че е съществувал, то задълженията на заемодателя не включвали опазването на стоката, а единствено предоставянето на заетото помещение за ползване. Съдът не е кредитирал инвентарния опис от 10.12.2018г., посочвайки, че последният е частен документ, който не носи подписа на представител на ответника и не може да му се противопостави, а показанията на свидетелите са преценени с оглед критериите на чл. 172 ГПК, като същите са счетени за заинтересовани в полза на ищеца лица. Аргументирал е, че дори и да се кредитира верността на инвентарния опис от 10.12.2018г., то той се отнася само до наличността към посочената дата, но не и към 12.12.2018г., до която дата ищецът е имал пълен достъп до процесното помещение и е могъл да осъществи изнасяне на стоки от склада преди ограничаването на достъпа. По евентуалния частичен иск за сумата 25 100 лв. с правна квалификация по чл.49 от ЗЗД е посочил, че следва да бъде отхвърлен по същите аргументи, изложени по главния иск, предявен на договорно основание. По отношение на евентуалния иск за сумата 1 200 лв., въззивният съд е приел, че ищецът е имал достатъчно време да изпълни договора от 04.12.2018г., сключен с „Иноко“ ЕООД преди да бъде ограничен достъпът му до помещението, както и че в договора липсва уговорена неустойка в полза на „Иноко“ ЕООД, а такава има само в полза на ищеца – продавач. По иска за сумата 35 667 лв., съдът е посочил, че са относими същите съображения за неоснователност, а наред с това е приел, че представените от ищцовото дружество протоколи и проформа фактура относно наличието на договори, сключени с трети лица, са частни документи и са непротивопоставими на ответника, който изрично ги е оспорил.
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и възраженията на страните, не са обвързани с конкретни оплаквания в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК. В касационната жалба са въведени множество оплаквания за неправилна преценка на събраните доказателства, които са относими към обосноваността на решението. Оплакванията на касатора за нарушение на задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства касаят отправеното от ищеца искане за достъп до склада и изпратеното на 25.03.2019г. от ответника в отговор предложение за отключване и опразване на помещението на 15.05.2019г. Касаторът счита, че необсъждането на посочените писмени доказателства е довело до погрешния извод, че той не е положил необходимите усилия да получи достъп до помещението, евентуално да вдигне стоката си. Също прави оплакване, че съдът не е отчел обстоятелството, че към датата на изготвяне на заключението от вещото лице продуктите са били извън срок на годност, като извънпроцесуалните и процесуалните действия на ответника са причината ищецът да няма контрол над съхраняваната в склада стока и да установи годността й за целите на производството. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК / цитираните от касатора, както и служебно известните на настоящия състав решение №183/21.11.2018г. по т. д. №542/2018г. на ВКС, I т. о., решение №93/27.11.2020г. по т. д. №2013/2019г. на ВКС, I т. о., решение №125/15.01.2020г. по т. д. №1204/2018г. на ВКС, II т. о., решение №240/15.01.2019г. по т. д. №518/2018г. на ВКС, I т. о., решение №209/20.02.2018г. по т. д. №1096/2017г. на ВКС, I т. о., решение №112/28.10.2020г. по т. д. №2029/2019г. на ВКС, I т. о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал. Решаващият състав на Софийски апелативен съд е обсъдил съдържанието на представените от страните покана, връчена на 20.12.2018г. чрез ЧСИ, с която ищецът е поканил ответника чрез неговия управител да предаде ключовете от процесното складово помещение, както и изпратения от ответника отговор от 25.03.2019г., с който ищецът е поканен да освободи същото помещение. Доколко отправената от ищеца покана е за предоставяне на достъп до складовото помещение и до стоката в него с цел същата да бъде изнесена, или е за възстановяване на безпрепятствания достъп до помещението с цел продължаване на неговото ползване, не може да бъде обсъждано в производството по чл.288 от ГПК. Преценката на обективираните в поканата и отговора изявления на страните и тяхното доказателствено значение е свързана с правилността на въззивното решение и не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби. Оплакването на касатора, че съдът не е взел предвид данните от заключението на съдебно – техническата експертиза, че към датата на изготвянето му стоката е била с изтекъл срок на годност, не отчита мотивите на въззивния съд, който изрично е приел за значима за спора крайната дата на процесния период - 21.05.2019г., когато складът е бил отключен в присъствието на двете страни, съответно е преценявал само наличието на доказателства за влошеното качество на стоката към този момент. Предвид изложеното съставът на САС не е допуснал отклонение от практиката на ВКС относно изискването за обсъждане на всички своевременно въведени от страните доводи и възражения. Изводите, до които въззивният съд е достигнал при преценката на събраните по делото доказателства, не подлежат на проверка в стадия по допускане на касационно обжалване.
Като неотносим към спора следва да бъде определен въпросът по т.4 от изложението, доколкото в решението няма препращане към мотивите на първата инстанция съгласно чл. 272 от ГПК.
Пeтият въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК относно възможността адресирани до дружеството изявления да се приемат и от други лица, освен от управителя, е обуславящ за изхода на производството, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 за достъп до касация. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2020 от 31.05.2023г. по тълк. д. №1/2020г. на ОСТК на ВКС, в закона не са предвидени конкретни органи или лица, чрез които да бъде получено уведомлението до дружеството, с оглед различната вътрешна организация на дружествата. В зависимост от избрания начин на уведомяване това могат да са лица от канцеларията, натоварени с деловодни функции; лица с достъп до кореспонденцията, получавана по електронен път; управител; съдружник и изобщо всяко лице, което е съгласно да приеме уведомлението от името на дружеството. Възприетото от въззивния съд становище, че е възможно уведомление до дружеството да се връчи чрез един от съдружниците, е в съответствие със задължителните разяснения в тълкувателното решение.
Шестият поставен от касатора въпрос, касаещ последиците от отправено до съдружник волеизявление за прекратяване на договор за безвъзмездно ползване на помещения в сграда, макар и относим към конкретния спор, не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК. Отговорът на въпроса е обусловен от тълкуването на съдържанието на представеното по делото писмено доказателство – писмо изх.№710/02.07.2018г., съдържащо изявление на управителя на ответното дружество до Надежда Г. Г. с искане за освобождаване на ползваните от нея помещения в процесната сграда, а не принципно тълкуване на правните норми, уреждащи правата и задълженията на страните по договора за заем за послужване. Поради това въпросът не може да се разглежда като правен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
Трите въпроса по т. седма, осма и девета от изложението са относими към извода на въззивния съд, че за периода, за който е бил преустановен достъпът до складовото помещение от страна на ответника, по делото не е установено дали са били спазени хигиеннните и климатични условия в помещението, тежестта за което според съда е на ищеца. Също така въпросите са относими и към оплакването на касатора, че съдът е отдал значение на факти, които не са въведени и доказвани в процеса / евентуално изнасяне на част от стоката между 10.12.2018г. и 12.12.2018г./ Следва да се отбележи, че преценката за липса на доказателства относно влошеното качество на съхраняваните стоки, съответно относно настъпването на твърдените от ищеца липси, не е единствено обуславяща извода на въззивния съд за неоснователност на предявените искове. Водещият аргумент за отхвърляне на предявените искове е, че в периода, за който се твърди, че е бил преустановен достъпът на ищеца до процесното помещение /12.12.2018г. – 21.05.2019г./ не е съществувало договорно правоотношение по договор за заем за послужване поради прекратяването му от заемодателя. Въззивният съд е изложил също подробни съображения, че дори и ако в този период страните са били обвързани от договора, искът би бил неоснователен поради това, че въведеният общ режим на достъп до всички помещения в сградата /след разрешение от управителя/ не е равнозначен на лишаване от достъп, при положение, че в договора не е уговорено отклонение от общия режим за сградата, нито има данни ищцовото дружество да е искало достъп до склада и такъв да му е бил отказан. С оглед изложеното въпросите относно доказателствената тежест относно твърдените от ищеца факти – липса на 3500 броя опаковки от билкова тинктура „Пара 7“ и негодност за употреба на наличните стоки, не са единствено обуславящи за направения от въззивния съд извод за неоснователност на предявените искове и допускането на касационно обжалване по тях не би довело до различен изход на производството. Поради това и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по поставените правни въпроси не би могло да се допусне, тъй като разглеждането им от касационната инстанция не би довело до промяна в изхода на делото.
Формулираните от касационния жалбоподател въпроси по т.10 до т.17 от изложението са свързани с предмета на спора, но по отношение на тях не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол. Отговорите на тези въпроси са фактологично обусловени и те не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, а са от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно - за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда. Според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл.288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл.290 от ГПК. Наред с това всички въпроси предполагат констатация за преустановяване на достъпа на ищцовото дружество до помещението, каквато въззивният съд не е направил. Въпросите не кореспондират с мотивите на въззивния съд, че въведеният общ режим на достъп до всички помещения в сградата / след разрешение от управителя на дружеството - собственик/ не е равнозначен на лишаване от достъп. По поставените въпроси не е обоснована и допълнителната предпоставка за достъп до касация. Съгласно т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК намира приложение в случаите, когато е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд, както и когато е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или в обществените условия. В случая не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото отговорите на поставените въпроси са предпоставени не от принципно тълкуването на приложимите към спора правни норми, а от преценката на събраните по делото доказателства и извършените от страните в производството процесуални действия.
Неоснователни са и твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Очевидната неправилност подлежи на обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. В случая касаторът обосновава заявеното основание, като квалифицира като нарушаване на общия принцип за репариране на вреди извода на съда за неоснователност на предявените искове . Този извод на въззивния съд е формиран след констатация за липса на неизпълнение на договорно задължение от страна на ответника и за липса на доказана причинна връзка между поведението на ответника и настъпването на твърдените от ищеца вреди. Доводите на касатора са израз на несъгласие с преценката на съда за липса на елементите от фактическите състави както на договорната, така и на деликтната отговорност, съответно са относими към правилността на въззивното решение и не подлежат на проверка в стадия по селекция на касационните жалби.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение.
По частната касационна жалба:
Частната касационна жалба е подадена от „Хелианти“ ООД срещу Решение № 244 от 10.04.2023г. по в. т.д. №132/2023г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено решение №260724 от 09.12.2022г. по т. д. №2127/2019г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е оставено без уважение искането за изменение на решение № 260527 от 08.08.2022г. по т. д. №2127/2019г. в частта за разноските.
В частната касационна жалба се сочи, че обжалваното решение в частта за разноските, имащо характер на определение, е неправилно и необосновано, а допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният жалбоподател поставя като значими за изхода на делото следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да изложи подробни мотиви във връзка с обосноваване на фактическата и правна сложност на делото пред първата инстанция при преценка за основателността на възражението за прекомерност на разноските по реда на чл.78, ал.5 от ГПК? Достатъчно ли е съдът да посочи бланкетно, че делото се отличава с фактическа и правна сложност; 2. При преценка за размера на дължимото адвокатско възнаграждение по търговското дело, може ли съдът да се обоснове с мотив, сравняващ обичайния обем от процесуални действия по граждански и наказателни дела?; 3. При определяне на адвокатско възнаграждение над предвиденото в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно множеството проведени съдебни заседания, съдът обвързан ли е с установения от тях размер съгласно наредбата?; 4. При преценка за фактическата и правна сложност на делото, с оглед обема на събраните доказателства и писмени становища, има ли значение процесуалното поведение на страната, в чиято полза се присъжда по-висок размер на възнаграждението, в това число дали е провеждала неоснователни оспорвания на доказателства, обуславящи и отлагане на делото за събиране на нови такива?; 5. От значение ли е процесуалното поведение на страната, в чиято полза се присъжда адвокатско възнаграждение над минималния размер, както и предприеманите от нея действия, при възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК? Твърди, че въпросите по т. 1- 2 са постановени в противоречие в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6/2012 г. по т. д. №6/2012г. ОСГТК на ВКС. Жалбоподателят въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, по отношение на въпросите по т. 3-5.
Ответникът „Интелсофт - Г., К. и Сие“ СД оспорва допустимостта и основателността на частната касационна жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за правилни мотивите на първоинстанционния съд, като е счел, че присъденият адвокатски хонорар, превишаващ по-малко от два пъти минималния размер по Наредба №1/09.07.2004г., е съобразен със значителната фактическа и правна сложност на делото. Установил е, че обемът на извършените процесуални действия в първата инстанция надхвърля значително обичайния по граждански дела, като е по-характерен за наказателни дела, както и че продължителността на някои заседания е била по няколко часа. Изтъкнал е, че са проведени множество съдебни заседания, в които са събирани многобройни доказателства, както и са подавани значителен брой писмени становища от адвокатите и на двете страни.
Първият въпрос в изложението не е обуславящ за изхода на производството и не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Формулировката на въпроса предпоставя, че въззивният съд е посочил бланкетно, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, което не съответства на изложените от въззивния съд мотиви. Вторият въпрос, макар и свързан с мотивите на въззивния акт, също не изпълнява общото изискване по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касация, доколкото констатацията на въззивния съд, че обемът на процесуалните действия е по – характерен за наказателни дела, не е определяща за изводите му за размера на дължимото възнаграждение. Водеща при преценката за адекватния размер на адвокатското възнаграждение е установената от съда фактическа и правна сложност на спора и значителния обем на извършените в първоинстанционното производство процесуални действия.
Останалите три поставени в изложението въпроси са относими към спора, с което е осъществено общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях, обаче, не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касация. Съгласно задължителните разяснения в т.3 от ТР №6/2013г. по т. д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС при преценка наличието или липсата на прекомерност по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът следва да вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, както и осъществените от процесуалния представител правни действия. Относно значимостта на фактическата и правна сложност на делото като критерий при преценка за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е формирана и постоянна практика на ВКС с определение №107/25.03.2021г. по ч. гр. д. №3467/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение №183/09.05.2016г. по ч. гр. д. №1460/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение №150/24.04.2020г. по ч. т. д. №2924/2019г. на ВКС, ТК, І т. о., определение №68/07.02.2020г. по ч. т. д. №508/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други. Същият критерий е посочен и в определение №50015/16.02.2024 г. по т. д. №1908/2022г. на I т. о. на ВКС, в което се приема, че посочените в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Поставените въпроси са решен от въззивния съд в съответствие с дадените от практиката разрешения, като съдът е отчел фактическата и правна сложност на делото и макар да е приел като приложима Наредба №1/2004г., е определил размер от 6000 лева /7200 лева с ДДС/ на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ответника Адвокатско дружество „Т. и партньори“, при минимален размер по наредбата от 3401,81 лева.
Разноски за производството по частната касационна жалба не следва да се присъждат. Определението по чл.248 от ГПК не слага край на съдебното производство, а с него само се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските. Поради това изходът от производството по чл.248 от ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор.
Воден от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №244 от 10.04.2023г. по в. т. д. №132/2023г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 260527 от 08.08.2022г. по т. д. №2127/2019г. по описа на Софийски градски съд, поправено с Решение №260724 от 09.12.2022г. по т. д. №2127/2019г. по описа на Софийски градски съд и също така е потвърдено решение № 260724 от 09.12.2022 г. по т. д. № 2127/2019г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е оставено без уважение искането за изменение на решение № 260527 от 08.08.2022г. по т. д. №2127/2019г. в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.