О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4420

гр.София, 04.10.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №3537 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците „Хотел-Максим“ ООД, М. С. Д. и Д. Д. срещу въззивно решение № 466 от 13.04.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2028/2022 год. по описа на САС, ГО, 14 с-в, с което, след отмяна на решение №261355 от 20.04.2022 год., постановено по гр. дело № 2065/2021 год. по описа на СГС, ГО, 28 с-в, „Хотел - Максим“ ООД, М. С. Д. и Д. Д. са осъдени да заплатят солидарно на Х. И. Х. по искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 101 ЗЗД сумата от 113 000 евро, представляваща частично неизпълнено задължение, произтичащо от сключен догоовр за встъпване в дълг от 16.05.2012 год. и подписани към него споразумение от 03.02.2015 год. и погасителен план от 23.06.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.02.2021 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство в размер на 14 751 лв. и направените разноски във въззивното производство в размер на 10 372 лв.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че съдът дължи произнасяне и защита в рамките на заявеното искане в исковата молба и по поискания от ищеца начин. В случая ищецът сочел, че вземането му произтича от изпълнителен лист, издаден въз основа на запис на заповед от 05.04.2007 год., по силата на който „Булсион“ ООД било осъдено да заплати сумата от 200 000 евро. По силата на сключения догоовр за встъпване в дълг ответниците се били задължили да отговарят солидарно за задължението по договора за встъпване в дълг, а на 23.06.2016 год. между ищеца и ответника Д. Джгереная бил сключен погасителен план за остатъка от размера на дълга. Ищецът бил заявил искане за осъждане на ответниците да му заплатят сумата от 113 000 евро, представляваща неизпълнено задължение, произтичащо от сключен догоовр за встъпване в дълг от 16.05.2012 год. и подписани към него спразумение от 03.02.2015 год. и погасителен план от 23.06.2016 год. Въззивният съд по недопустим начин бил разгледал иск на непредявено основание, приемайки, че процесното вземане произтича от встъпване в дълг по каузална сделка – договор за съвместна дейност по повод менажиране на хотел. Във въззивното производство били събрани доказателства в нарушение на забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК, а именно договор за съвместна дейност от 03.05.2005 год. и анекс към него от 24.02.2006 год., както и гласни доказателства. Не била извършена и надлежна проверка на достоверността на събраните гласни доказателства. Неправилен бил изводът, че встъпването в дълг и обективната и субективната новация могат да бъдат осъществени само по каузални правоотношения. Въззивният съд не бил изпълнил задължението си по чл. 20 ЗЗД да тълкува договора за встъпване в дълг, а от последния и споразумението от 03.02.2015 год. било видно, че те били сключени за да бъдат предотвратени започнали изпълнителни действия, като липсвала воля за поемане на ново задължение. Неправилни били и изводите на въззивната инстанция относно приложимите давностни срокове. Ако кредиторът се бил снабдил с изпълнителен лист по реда на чл. 242 вр. с чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./, вземането срещу издателя на запис на заповед се погасявало с изтичането на тригодишна давност. Встъпилият в чужд дълг бил винаги отговорен на същото правно основание, на което дължал първоначалният длъжник и солидарно с него. Според погасителния план задължението трябвало да бъде изпълнено към 20.02.2017 год., от който момент започвала да тече погасителната давност и към датата на подаване на исковата молба – 16.02.2021 год. процесното вземане било погасено по давност.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на обжалваното решение, като е посочен следния въпрос: Недопустимо ли е съдебното решение, когато съдът е разгледал иск на непредявено основание или се е произнесъл по непредявен иск?

В изложението са формулирани и следните правни въпроси, за които се поддържа, че са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора:

1/ Подлежат ли на установяване факти, които не са включени в предмета на доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото?

2/ Длъжен ли е съдът да се произнесе по иска, като съобрази изложените факти и твърдения, на които ищецът основава своето право и заявеното в петитума искане за защита?

3/ Относно правомощията на въззивния съд при въведени с въззивната жалба оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения?

4/ За основанията за събиране на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК?

5/ Допустимо ли е въззивният съд да събира доказателства относно факти и обстоятелства, които не са били поискани или твърдени от страните?

6/ Допустимо ли е установяването на договори на стойност над 5 000 лв. със свидетелски показания?

7/ При преценката на свидетелските показания следва ли съдът да съобрази начина и обстоятелствата, при които свидетелят е узнал фактите, възможността му вярно да ги възприеме и обективно да ги възпроизведе в показанията си?

8/ За възможността записът на заповед да послужи като доказателство за предаване на сумата?

9/ За правилата, по които се тълкува волята на страните по договора?

10/ При спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва в дълг за определено вземане, длъжен ли е съдът да изследва уговорката с оглед характера на задължението?

11/ С каква давност се погасява вземането срещу издателя на запис на заповед, ако кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по реда на чл. 242 вр. с чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./?

12/ Възможно ли е давностният срок на задължението на първоначалния длъжник да е различен от давностния срок на задължението на встъпилия в дълга нов длъжник?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС.

Ответникът по касационната жалба Х. И. Х. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е допустимо и правилно.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 03.05.2005 год. между ищеца и „Булсион“ ООД бил сключен договор за съвместна дейност по експлоатация на сграда /хотел/, находящ се в [населено място], [улица], като с анекс от 24.02.2006 год. страните прекратили действието на договора, а „Булсион“ ООД /представлявано от Д. Д./ се задължило да плати на ищеца сумата от 200 000 евро в срок до 31.03.2006 год. За целта на 05.04.2007 год. бил издаден запис на заповед с падеж 30.06.2007 год., предявен за плащане на 04.02.2008 год., а М. С. авалирала задължението, при условията, при които то било поето. С определение от 29.02.2008 год., постановено по гр. дело № 5119/2008 год. по описа на СРС, ГО, 70 с-в, в полза на ищеца бил издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237, б. „е“ ГПК /отм./ изпълнителен лист от 27.03.2008 год. срещу „Булсион“ ООД за сумата от 200 000 евро, дължима по запис на заповед, издаден на 05.04.3007 год. Ищецът образувал изпълнително дело № 20087870400066 по описа на частен съдебен изпълнител М. Д., с рег.№ на КЧСИ, което било препратено на частен съдебен изпълнител С. Б., с рег.№ , с район на действие ОС-Перник, което все още било висящо.

На 16.05.2012 год. между страните по делото бил сключен договор за встъпване в дълг на основание чл. 101 ЗЗД, по силата на ответниците се задължили пред ищеца да отговарят солидарно като съдлъжници за задължението на „Булсион“ ЕООД по вече издадения изпълнителен лист в размер на 200 000 евро. Ответниците Д. Д. и М. Д. били съдружници в „Булсион“ ЕООД /първоначалния длъжник/, като впоследствие прехвърлили дружествените си дялове на трето лице, считано от 05.01.2010 год., като понастоящем посочените ответници били съдружници в „Хотел-Максим“ ООД /солидарен длъжник/, т. е. всички солидарно отговорни длъжници били свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ. На 03.02.2015 год. било сключено споразумение, с което страните признали размера на дълга и разсрочили задължението, поето по договора за встъпване в дълг, остатъкът по който възлизал на 180 000 евро, като същият следвало да бъде заплатен в срок до 30.03.2016 год. Въз основа на частични плащания от 11.04.2016 год. и 09.06.2016 год. от по 10 000 евро страните по делото подписали погасителен план на 23.06.2016 год., по силата на окйто се споразумели остатъчният дълг в размер на 150 000 евро да бъде изплатен на части с дата на последната вноска 20.02.2017 год. Впоследствие били направени две частични плащания от ответниците, както следва: на 18.08.2016 год. – в размер на 10 000 евро и на 13.11.2016 год. – в размер на 7 000 евро, след което нямало други плащания.

Въззивният съд е счел, че понастоящем е настъпила изискуемостта на цялото задължение, което според последното признание на длъжниците, обективирано в погасителния план от 23.06.2016 год., възлизало на 113 000 евро, като падежът, договорен по последния план-анекс, бил 20.02.2017 год. Констатирайки, че спорният между страните въпрос е свързан със срока на погасителната давност за това вземане – три или пет години, респ. изтекла ли е тя към момента на подаване на исковата молба – 16.02.2021 год., въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, в т. ч. събраните във въззивното производство гласни доказателства чрез разпита на свидетелите А. К. и М. С.-Д. и като е кредитирал изцяло показанията на първия свидетел, а на втория свидетел – само отчасти /чл. 172 ГПК/ е формирал извода, че страните са възнамерявали да имат съвместна дейност по повод менажирането на хотел Максим, поради което и с оглед необходимостта от реновиране на същия ищецът предал на ответниците Д. Д. и М. Д. сумата от 200 000 евро, за което бил издаден запис на заповед от 05.04.2007 год. /имащ значението на разписка и извънсъдебно признание на получаване на парите/ и били сключени договор за встъпване в дълг от 16.05.2012 год., споразумение от 03.02.2015 год. и погасителен план от 23.06.2016 год., както и че посочените двама ответници са встъпили в дълг за задължение, поето от самите тях преди прекратяване на членственото им правоотношение с „Булсион“ ЕООД по смисъла на чл. 125 ТЗ, а доколкото те понастоящем били съдружници в „Хотел-Максим“ ООД то встъпилите в дълг съдлъжници били свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ и не отговаряли за чужд дълг.

Въззивният съд е изложил съображения, че посочването на записа на заповед е само способ за индивидуализиране на размера на вземането, още повече, че в споразумението от 03.02.2015 год. ответниците направили изрично признание, че имат непогасени задължения към ищеца в размер на 180 000 евро, като целта на страните била да се предотврати предприемането на действия по принудително събиране на посочената сума /факт, потвърден и от двамата свидетели/ – чл. 3 от споразумението, като тази цел се постигала чрез разсрочване на задължението – ред 7 от споразумението. На основание чл. 117 ЗЗД с признанието на дълга започвала да тече нова давност и тази нова давност била общата 5-годишна такава по чл. 110 ЗЗД, тъй като чрез споразумението от 03.02.2015 год. ответниците заявявали, че на собстевно основание дължат на ищеца поосчената сума пари, без да обвързват тази сума с издадения запис на заповед.

Приел е също така, че вземането не се претендира на основание абстрактна сделка, а по силата на спогодба – с каузален характер; че договорът за встъпване в дълг не може да се третира като менителнично поръчителство, доколкото последното може да се осъществи единствено чрез авал – арг. чл. 484 ТЗ, върху менителницата или върху алонжа, чрез думите „като поръчител“ или с друг равнозначен израз; че евентуалната давност по чл. 531 ТЗ в частност касае издателя на записа на заповед – „Булсион“ ЕООД, който не е ответник в процеса; че спрямо длъжниците, които отговарят солидарно с издателя, но не на основание менителнично поръчителство, се прилагат общите правила по отношение на солидарните задължения, съобразно които погасяването по давност на вземането спрямо един от тях, не влияе върху задълженията на останалите солидарни длъжници; встъпването в дълг, заместването в дълг, обективната и субективната новация могат да бъдат осъществени само по каузални правоотношения.

Въззивният съд е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че вземането е погасено с изтичането на тригодишния срок по чл. 536 ТЗ, доколкото правните последици на акта по чл. 242 ГПК /отм./ не се приравняват на съдебно решение, постановено в исков процес, като срокът на новата давност по чл. 117 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. В тази връзка е счел за необходимо да бъде извършена преценка дали встъпването в дълг от 16.05.2012 год., анекса от 03.02.2015 год. и сключената спогодба от 23.06.2016 год., с което е направено признание на дълга /възникнал от договор за съвместна дейност, запис на заповед и договор за встъпване в дълг/, прекъсват давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ГПК. Позовавайки се на Тълкувателно решение на ВКС по тълк. дело № 4/2019 год., ОСГТК, въззивният съд е формирал извода, че било налице изрично обективирано от ответниците, насочено към кредитора и получено от последния, волеизявление от 16.05.2012 год., 03.02.2015 год. и 23.06.2016 год., с което категорично и недвусмислено било заявено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към кредитора, т. е. признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД и доколкото при встъпването в дълг не се променяло първоначалното правоотношение в неговите обективни признаци, а те се запазвали в обема и вида, в който са съществували към момента на поемането на дълга, като встъпващият в дълга поемал задължението такова, каквото то било и за стария длъжник /в случая с прекъсната погасителна давност/, то към момента на предявяване на иска – 16.02.2021 год., започналата да тече /след прекъсването/ нова петгодишна погасителна давност не била изтекла. С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено, а предявените искове – уважени.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според дадените в цитираното тълкувателно решение разяснения, обвързаността на достъпа до касационно обжалване от сочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Преди да разреши спора по същество съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност облжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК:

Не се констатира вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като постановено по непредявен иск, респ. по непредявено основание.

Съгласно задължителната тълкувателна практика, обективирана в т. 9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 год., Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2001 год., ОСГК и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, както и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 127 от 10.01.2018 год. на ВКС по гр. дело № 679/2017 год., II г. о., ГК, Решение № 210 от 05.01.2018 год. на ВКС по т. дело № 6/2017 год., II т. о, ТК, цитираните от касатора решения и др./, съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК регламентира един от основните принципи на гражданския процес – диспозитивното начало, според което предметът на делото и обемът на дължимата от съда защита и съдействие се определят от страните по спора. Следователно съдът е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се режи по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба, като съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд дължи служебно произнасяне по валидността на решението изцяло, служебно произнасяне по допустимостта на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба и уточненията в т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието /изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения/ и петитума на исковата молба /заявеното искане/. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск, респ. иск на непредявено основание.

В разглеждания случай въззивното решение не е постановено в нарушение на диспозитивното начало, тъй като с него са разгледани въведените в исковата молба твърдения, че източник на претендираното при условията на солидарност от ответниците вземане е договор за встъпване в дълг от 16.05.2012 год. и подписани към него споразумение от 03.02.2015 год. и погасителен план от 23.06.2016 год. Въпросът относно приложимия срок на погасителната давност за това вземане, в случаите когато съдът се е произнесъл по заявените факти, е такъв по съществото на спора, касае правилността на обжалваното решение, която обаче е извън предмета на селективната фаза на касационното производство.

По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

Настоящият съдебен състав намира, че въпросите по т. 9 и 10, които са свързани и се отнасят до тълкуването на договорите и въпросът по т. 12 от изложението, а именно: „Възможно ли е давностният срок на задължението на първоначалния длъжник да е различен от давностния срок на задължението на встъпилия в дълга нов длъжник?, са обуславящи за изхода на конкретното дело, по което е прието, че давностният срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ е приложим само по отношение на издателя на записа на заповед /първоначалния длъжник/, а по отношение на процесното задължение е приложима общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, доколкото чрез споразумението от 03.02.2015 год. ответниците са заявили, че на собствено основание дължат на ищеца посочената сума пари, без да обвързват тази сума с издадения запис на заповед, поради което и по отношение на тези въпроси е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези въпроси обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за съответствието му по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с дадените разрешения в Решение № 504 от 26.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 420/2009 год., ІV г. о, ГК и Решение № 5 от 30.04.2019 год. на ВКС по т. дело № 2747/2017 год., І т. о., ТК, според които при спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва в дълг за определено вземане, действителната воля на страните трябва да се преценява в контекста на целия договор; уговорката следва да бъде преценявана с оглед характера на задължението; целта, мотивирала страните да постигнат споразумението за встъпване в дълг и всички обстоятелства, имащи отношение към произхода на задължението и правната му характеристика и дадените разрешения в Решение № 213 от 06.01.2017 год. на ВКС по гр. дело № 5864/2015 год., ІV г. о., ГК, според които встъпилият в дълг е винаги отговорен на същото правно основание, на което дължи първоначалният длъжник и солидарно с него.

По останалите въпроси на жалбоподателя настоящият съдебен състав ще се произнесе с решението по съществото на спора.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, жалбоподателите следва да внесат по сметка на ВКС държавна такса в общ размер на 4 420.18 лв.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 466 от 13.04.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2028/2022 год. по описа на САС, ГО, 14 с-в.

УКАЗВА на жалбоподателите „Хотел-Максим“ ООД, М. С. Д. и Д. Д. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представят по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в общ размер на 4 420.18 лв., като при неизпълнение на тези указания производството по делото ще бъде прекратено.

След внасянето на дължимата държавна такса, делото ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: