Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ [населено място], чрез пълномощника юрисконсулт Женя Т. Т., против решение № 587/22.12.2015 г., постановено по адм. дело № 729/2015 г. по описа на Административен съд [населено място], с което е отменено решение № 2153-14-7/10.08.2015 г. на директора на ТП на НОИ [населено място] за потвърждаване на разпореждане на ръководителя на „Пенсионно осигуряване” /ПО/, а преписката е върната на административния орган за ново произнасяне. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага съображения, че осигурителният стаж след 01.01.1997 г. задължително се отчита при определяне размера на пенсията и затова невнасянето на осигурителни вноски за част от този период е основание пенсията да бъде определена в минимален размер. Моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против оспорения административен акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба – С. С. М. от [населено място], чрез пълномощника адв. Г. Г изразява становище за неоснователност на жалбата. Излага подробни съображения за правилност на съдебното решение в писмени бележки. Претендира присъждане на направените разноски за касационната инстанция, като представя списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения, че първоинстанционният съд правилно е отменил оспорения акт, като е приел, че на лицето следва да бъде определен действителен размер на пенсията въз основа на данните за осигурителния доход през периодите на зачетения осигурителен стаж след 01.01.1997 г.
Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно.
С обжалваното решение на Административен съд [населено място] е отменено решение № 2153-14-7/10.08.2015 г. на директора на ТП на НОИ [населено място], с което е отхвърлена жалбата на С. С. М. против разпореждане № 38/30.04.2015 г. на ръководителя на „ПО”, с които е определено изплащане на отпуснатата лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване в минимален размер.
За да постанови това решение съдът е приел, че оспореният акт е издаден при нарушение на материалния закон, като при изчисляване на размера на пенсията административният орган не се е съобразил с императивните норми на чл. 70, ал. 3 и чл. 70а, ал. 1 КСО. Според съда неправилно не е изчислен действителния размер на пенсията, като не е взет предвид периода след 01.01.1997 г., за който са внесени дължимите осигурителни вноски, поради това че не били внесени осигурителни вноски за периода 01.03.2003 г. – 29.10.2005 г.
Настоящият касационен състав на съда намира, че така постановеното решение е правилно.
От фактическа страна е безспорно установено, че С. С. М. е подал до директора на ТП на НОИ [населено място] заявление за отпускане на лична пенсия за инвалидност с вх. № МП-4356/26.01.2015 г.; с разпореждане № 5709264164/34/09.03.2015 г. на ръководителя на "ПО" е отпусната лична пеенсия за инвалидност поради общо заболяване за 58 % трайно намалена неработоспсобност от 14.10.2014 г., със срок на инвалидността до 01.10.2016 г., по чл. 74, ал. 1 КСО, при навършена възраст 57 години и осигурителен стаж до датата на инвалидизиране 28 години 11 месеца и 15 дни, в минимален размер по чл. 75, ал. 4 КСО. С разпореждане № 5709264164/38/30.04.2015 г. на ръководителя на "ПО" пенсията е определена също в минимален размер по чл. 75, ал. 4 КСС. В мотивите на това разпореждане е посочено, че лицето е упражнявало дейност като [фирма] и при извършената проверка от старши инспектор по приходите при ТД на НОИ [населено място] е констатирано, че за периода 01.03.2003 г. - 29.10.2005 г. не са внесени дължимите осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице, поради което не може да се приложи разпоредбата на чл. 70 КСО и пенсията не може да се определи в действителен размер. Това разпореждане е потвърдено при обжалването по административен ред с решение № 2153-14-7/10.08.2015 г., което е предмет на оспорването пред първоинстанционния съд. В мотивите на решението е изложено, че лицето няма внесени осигурителни вноски за периода 01.03.2003 г. – 29.10.2005 г., след като през тези периоди е осъществявало дейност като едноличен търговец и е декларирало, че ще се осигурява като самоосигуряващо се лице за тази дейност. Административният орган е приел, че е недопустимо изчисляване на реален размер на пенсията въз основа на наличните редовни документи, тъй като съгласно чл. 70, ал. 3 и чл. 70а КСО при изчисляване на индивидуалния коефициент се вземат предвид дохода на лицето от 3 последователни години от последните 15 години преди 01.01.1997 г. по избор на лицето и от дохода за периода след тази дата до пенсионирането му, като за самоосигуряващите се лица се взема предвид дохода, върху който са внесени осигурителни вноски.
По делото е безспорно установено, че С. С. М. е подал декларация, че ще се осигурява като самоосигуряващо се лице – едноличен търговец с фирма „С. М.", считано от 1994 г.; заверени са осигурителни периоди от 1994 г. до 31.12.2012 г.; подадена е декларация за прекъсване на дейността считано от 29.10.2005 г.; за периода от 01.03.2003 г. до 29.10.2005 г. осигурителните вноски не са платени, като посочените обстоятелства са установени с констативен протокол пор. № 362/25.03.2015 г., съставен от контролен орган на ТП на НОИ [населено място].
Спорът по делото е правен и е свързан с отговора на въпроса дали административният орган следва да изчисли реалния размер на личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване, когато за част от периода, за който лицето е подало декларация, че ще се осигурява като самоосигуряващо се лице, не е внесло осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице и съответно не е представило заверена осигурителна книжка за този период.
Правилата за изчисляване на размера на личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване са регламентирани в 75 КСО, като в ал. 1 е предвидено, че размерът на пенсията се определя, като доходът, от който се изчислява пенсията, се умножи със сумата, образувана от: по 1, 1 на сто за всяка година осигурителен стаж и съответната пропорционална част от процента за месеците осигурителен стаж; в ал. 2 са регламентирани правила за определяне размера на пенсията, когато към датата на инвалидизирането осигуреното лице е на възраст по-ниска от възрасттта по чл. 68; в ал. 3 са установени минималните размери на личната пенсия за инвалидност в зависимост от процента на трайно намалената работоспособност. Според чл. 76 КСО, доходът от които се изчислява размерът на пенсията за инвалидност поради общо заболяване се определя като средномесечният осигурителен доход за страната по чл. 70, ал. 2 се умножи по индивидуалният коефициент.
В чл. 70, ал. 3 КСО е предвидено, че индивидуалният коефициент се изчислява от дохода на лицето, върху който са внесени осигурителни вноски за периода от три последователни години от последните 15 години осигурителен стаж до 01.01.1997 г. по избор на лицето и от дохода за периода след тази дата до пенсионирането. Начинът на изчисляване на индивидуалния коефициент е регламентиран в следващите алинеи на същия член. Съгласно чл. 70а, ал. 1 КСО, средномесечният доход се определя от възнаграждението или осигурителния доход, върху който са внесени или дължими осигурителни вноски за лицата по чл. 4, ал. 1, 2 и 3, т. 5 и 6, а за самоосигуряващите се лица и за лицата по чл. 4а, ал. 1 – от дохода, върху който са внесени осигурителни вноски.
Съгласно чл. 9, ал. 1, т. 4 КСО за осигурителен стаж се зачита времето, за което са внесени дължимите осигурителни вноски от самоосигуряващите се лица, включително вноските по чл. 6, ал. 9 КСО и дължимите осигурителни вноски от лицата по чл. 4а, ал. 1 КСО. В съответствие с тази разпоредба, в случая при изчисляване на осигурителния стаж на С. С. М. не е зачетен периода от 01.03.2003 г. до 29.10.2005 г., за който от него, като самоосигуряващо се лице, не са внесени осигурителни вноски. За настоящия правен спор е без значение дали тези вноски са били дължими поначало и/или към момента на отпускане на пенсията и дали могат да бъдат събрани принудително от органите на НОИ. Същественото за целите на това производство е дали, след като не е зачетен осигурителен стаж за определен период поради невнасяне на осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице, следва при изчисляване на размера на пенсията да се вземе предвид осигурителния доход на лицето за този период. В случай, че лицето дължи осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице и ако тези вноски не са погасени по давност, то органите по приходите имат правото да съберат дължимите вноски по принудителен ред. Несъмнено е, че лицето също има право да внесе такива вноски, ако ги счита за дължими. В случай обаче, че лицето не е заявило за целите на отпускане на съответния вид лична пенсия осигурителен стаж за периодите, за които не са внесени вноски и този стаж не му е зачетен съгласно императивното правило на чл. 9, ал. 1, т. 4 КСО, то осигурителният доход за тези периоди също не следва да бъде взет предвид при изчисляване на размера на пенсията. Това не означава, че лицето има право да изключи по собствено усмотрение определени осигурителни периоди. Случаят не е такъв, тъй като спорният период изобщо не е зачетен за осигурителен стаж и е невъзможно да бъде зачетен, след като за този период лицето не е внесло осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице. Също така, невнасянето на осигурителни вноски като самоосигуряващо се лице за определен период или периоди и незачитането на този период или периоди като осигурителен стаж не дава основание на пенсионния орган да откаже изчисляване на реалния размер на пенсията по приложимите правила на КСО, като вземе предвид доходите за периодите по чл. 70, ал. 3 КСО, включително доходите за периодите, през които лицето е било самоосигуряващо се и за които е внесло дължимите осигурителни вноски.
Следва изрично да се отбележи, че зачетеният осигурителен стаж на С. С. М. е достатъчен, за да му бъде отпусната лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване при условията на чл. 74, ал. 1 КСО, което и е сторено с разпореждането от 09.03.2015 г., възприето и с второто разпореждане - от 30.04.2015 г. /потвърдено с обжалваното пред съда решение на директора на ТП на НОИ/. След като този стаж е достатъчен за отпускане на пенсия, то при изчисляването на размера й, следва да бъде взет предвид осигурителния доход именно за зачетения осигурителен стаж. Недопустимо е да се откаже изчисляване на реален размер на пенсията само поради това, че лицето не е представило доказателства за осигурителен доход за период, който не е зачетен за осигурителен стаж. При положение, че осигурителните вноски за спорния период са били дължими от С. С. М., осигурителните органи са имали възможност да проведат производство по тяхното установяване и събиране, но такова производство не е проведено до произнасянето с оспорения административен акт /според данните по делото/.
Тълкуването на правната норма на чл. 70, ал. 3 КСО, което се прави от административния орган е неправилно. Тази норма не налага задължително включване на дохода след 01.01.1997 г. за самоосигуряващите се лица, след като те внасят осигурителните вноски изцяло за своя сметка, нямат работодател и съвместяват качествата осигурител и осигурен.
В същия смисъл е решение № 11059/20.10.2016 г. по адм. дело № 13556/2015 г. на ВАС, шесто отделение, както и цитираните в него решения на различни състави на ВАС, шесто отделение, всички постановени по сходни случаи.
Неоснователно е направеното при условията на евентуалност оплакване на касационния жалбоподател за това, че първоинстанционният съд е следвало да върне преписката на ръководителя на „ПО”, а не на директора на ТП на НОИ. Съгласно чл. 118, ал. 1 КСО на обжалване пред съда подлежи именно решението на директора на ТП на НОИ и след като в случая първоинстанционният съд е отменил това решение като постановено при нарушение на материалния закон, то правилно е върнал преписката за ново произнасяне на органа, който е издал това решение със съответни указания по тълкуването и приложението на материалния закон.
По изложените съображения, не са налице твърдяните касационни основания за отмяна, а при извършената служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК не се установиха основания за нищожност или недопустимост на решението. Същото е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора искането на ответника по касационната жалба за присъждане на направените разноски е основателно. От доказателствата по делото се установяват направени разноски за касационната инстанция в размер на 150 лв., представляващи изплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие № 714/15.07.2016 г. на Адвокатска колегия [населено място]. Други разноски за производството пред касационната инстанция не са направени. Разноските, които са направени пред първата инстанция са присъдени с постановеното първоинстанционно решение, поради което повторното им претендиране с представения списък на разноските пред настоящата инстанция, е неоснователно. По изложените съображения, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за тази инстанция в размер на 150 лв.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 587/22.12.2015 г., постановено по адм. дело № 729/2015 г. по описа на Административен съд [населено място].
ОСЪЖДА Териториално поделение на Националния осигурителен институт [населено място] да заплати на С. С. М. от [населено място],[жк][жилищен адрес] сумата 150 лв. /сто и петдесет лева/, представляваща разноски за производството пред касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване.