Решение по гр. д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 667

София, 08.11. 2024 година

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на 16.10.2024 година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Й.

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря Диана Аначкова

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр. дело № 4616/2023 г.

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.

С определение № 3494/08.07.2024 г. по касационна жалба на С. А. А. e допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 866/26.06.2023 г. по в. гр. д. № 919/2022 г. на Софийския апелативен съд, допълнено с решение № 1079/10.08.2023 г. по същото дело в частта, с която него е потвърдено решение № 266708/26.11.2021 г. по гр. д. № 5903/2019 г. на Софийския градски съд в частта, с която е отхвърлен искът на С. А. А. срещу Прокуратурата на Р. Б. с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 15 000 лева до пълния предявен размер 100 000 лева.

В останалата част въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.

Касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл.2б ЗОДОВ за неимуществени вреди е допуснато по поставения от жалбоподателя материалноправен въпрос (изведен в разновидности) на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник?

Касационно обжалване е допуснато, за да бъде извършена преценка дали разрешението на въззивния съд съответства на приетото с посочените от жалбоподателя с касационната жалба и с допълнителна молба от 22.04.2024 г. решения на ВКС по сходни спорове, постановени в производства по чл.290 ГПК: решение № 72/1.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III г. о. на ВКС, решение № 50062/02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 117/22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г. на III г. о. на ВКС, или им противоречи.

С установената практика на ВС и ВКС е прието, че справедливо е това обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, което съответства на всички конкретни претърпени неимуществени вреди.

За да определи справедливия размер на такова обезщетение, съдът следва да установи всички конкретни обстоятелства, наведени като основание на иска, които обуславят размера на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане, да ги посочи в мотивите си и да ги прецени в съвкупност.

От това следва, че при установено сходство на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане, определените от съда размери на обезщетенията за неимуществени вреди не следва да се различават значително (сходство на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане обуславя сходни по размер обезщетения).

За мотивите на въззивния съд по иска по чл.2б ЗОДОВ:

По иска с правно основание чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС:

Въззивният съд е изложил мотиви за допустимостта и частичната основателност на предявения иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ:

Установени са качеството на ищеца на пострадал от тъй наречения „възродителен процес“ и неприключилото сл. дело № 1/1991 г. за разследване на действията по тъй наречения „възродителен процес“.

За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД въззивният съд се е позовал на приетото в т. II на ППВС 4/68 г. и на последващата практика на ВКС (решение по гр. д. № 85/12-IV г. о.) и е приел, че целта на обезщетението е да възстанови психическото и емоционалното равновесие на пострадалото лице.

Като се е позовал на практиката на ВКС (решение по гр. д. № 2088/22-III г. о.) въззивният съд е приел, че относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Затова поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойства за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието на пострадалото лице в държавността поради забавянето на делото.

Въззивният съд е приел също, че по реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението.

При определяне на размера на обезщетението следва да бъде взета предвид продължителността на наказателното производство, което въпреки сложността му, значително надхвърля и законоустановените и разумните срокове. В случая каквато и да било фактическа и правна сложност не може да оправдае продължителност на досъдебната фаза на процеса от 30 години, която очевидно е прекомерна и нарушаваща правото по чл.6, §1 от Конвенцията.

Въззивният съд е приел, че обичайните негативни изживявания на ищеца от неразумната продължителност на следственото дело следва да бъдат обезщетени, но по делото не са събрани доказателства за негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива.

По делото няма данни за настъпило увреждане на здравето в следствие на бавното производство, нито други специфични вредни последици, които да обуславят определяне на по-голям размер на обезщетението, в сравнение на обичайния при подобни случаи. Така въззивният съд е приел за справедливо обезщетение в размер на 15 000 лева.

С допълнителното решение въззивният съд е приел, че върху посоченото обезщетение се дължи законна лихва от датата на подаване на исковата молба.

По основателността на касационната жалба:

В посочените от жалбоподателя решения на ВКС: решение № 72/1.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III г. о., решение № 50062/02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на IV г. о., решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. на IV г. о., решение № 117/22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г. на III г. о., са установени случаи, които са сходни на разглеждания по настоящото дело случай:

Една и съща неразумна продължителност на едно и също предварително производство, която значително надхвърля законоустановените срокове (неприключило в продължение на 30 години разследване), която е причинила сходни неимуществени вреди на пострадалите от „възродителния процес“ лица, които са ищци по посочените дела.

Съставите на ВКС са приели, че в практиката си ЕСПЧ и ВКС приема, че е налице оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде обезщетен.

В конкретните разгледани случаи са установени и обстоятелства, обуславящи наличието на допълнителни вреди, извън обичайните такива, водещи до определянето на по-висок размер на обезщетението. Едно от тези обстоятелства е установената по делото конкретна продължителност на досъдебното производство, която значително надхвърля не само законоустановените, но и разумните срокове за приключването му.

Тези вреди са различни от вредите, за претърпените по време на т. нар. „възродителния процес“ репресии, които не са били предмет на разгледаните производства по искове по чл.2б ЗОДОВ и не са подлежали на обезщетяване в тях, които вреди безспорно са били с много висок интензитет.

Но именно този висок интензитет на упражнените по отношение на ищците репресии, са определили и по-високите очаквания, които те са имали с оглед своевременното приключване на досъдебното производство, които също се отразяват на размера на обезщетението за неприключването на последното в разумен срок.

При това е без значения дали това евентуалното съдебно производство е щяло да приключи с окончателен съдебен акт и по такъв начин, че очакванията на ищците да бъдат удовлетворени. Това по своето естество не е от установените критерии, с оглед на които се преценява дали производството е продължило в разумен срок, съответно какъв е размерът на обезщетението за претърпените от това неимуществени вреди.

В конкретния случай забавянето на досъдебното производство е довело до това, че абсолютната давност за престъпленията, за които се води производството, е изтекла през 2000 година, поради което очаквания от ищците резултат вече е невъзможен, като една от основните причини, ако не и единствената такава, е именно продължилото в неразумен срок досъдебно производство.

Последното обосновава присъждането на неимуществени вреди в размер, който е по-висок от обичайните такива.

Обстоятелството, че всеки един от ищците е бил част от голяма група от пострадали лица, само по себе си не е основание за определяне на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, от тези които са действително установени по делото.

Определените за тези сходни случаи обезщетения по посочените дела са в един и същи размер - по 30 000 лева.

Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че основният довод на жалбоподателя е основателен. В посочените от него и обсъдени решения на ВКС са установени сходни обстоятелства, както и по настоящото дело, които обуславят сходни неимуществени вреди, които определят същите или сходни обезщетения, които са в по-голям размер от определеното от въззивния съд.

Настоящият съдебен състав приема, че макар въззивният съд да е изложил мотиви по доводите на жалбоподателя относно справедливия размер на обезщетението и по релевантните за спора обстоятелства, въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на обезщетението и по този начин е определил размер, който е занижен.

Това се е отразило на правилността на въззивното решение в допуснатата до обжалване част, което налага настоящият съдебен състав да се произнесе по същество по размера на обезщетението.

При съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на обезщетението следва да бъде 30 000 лева. Искът е основателен за сумата 30 000 лева и неоснователен над този размер до претендирания размер 100 000 лева.

От изложеното следва, че касационната жалба е частично основателна, а въззивното решение е неправилно в частта, с която искът по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 15 000 лева до 30 000 лева (за сумата 15 000 лева) и съгласно правомощията на настоящата съдебна инстанция по чл.293 ГПК, то следва да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго решение, с което искът да бъде уважен и за тази сума. В останалата отхвърлителна част за разликата над 30 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева въззивното решение следва да бъде потвърдено.

Жалбоподателят претендира разноски в размер на 35 лева за държавни такси за допускане на касационно обжалване и за разглеждане на касационната му жалба съгласно представен в касационното производство списък на разноски с дата 15.10.2024 г.. Представил е и доказателства, че е направил тези разноски (че е заплатил тези такси), поради което и с оглед изхода от спора искането му е основателно. Ответникът по касационната жалба ПРБ не претендира разноски и не е представила списък на разноски, нито доказателства за направени разноски, поради което на ПРБ разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът

РЕШИ :

Отменя въззивно решение № 866/26.06.2023 г. по в. гр. д. № 919/2022 г. на Софийския апелативен съд, допълнено с решение № 1079/10.08.2023 г. по същото дело, в частта, с която с него е потвърдено решение № 266708 /26.11.2021 г. по гр. д. № 5903/2019 г. на Софийския градски съд в частта, с която с него е отхвърлен искът на С. А. А. срещу Прокуратурата на Р. Б. с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 15 000 лева до 30 000 лева, ведно със законната лихва върху тази част (върху сумата 15 000 лева), считано от 02.05.2019 г. до окончателното и изплащане.

Вместо това постановява:

О. П. на Р. Б. да заплати на С. А. А. на основание чл.2б ЗОДОВ и сумата 15 000 лева, представляваща разликата над 15 000 лева, за която искът е уважен, до сумата 30 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума (15 000 лева), считано от 02.05.2019 г., до окончателното изплащане на сумата.

Оставя в сила въззивно решение № 1439/29.11.2022 г. по в. гр. д. № 2024 /2022 г. на Софийския апелативен съд, допълнено с решение № 1079/10.08.2023 г. по същото дело, в частта, с която него е потвърдено решение № 266708 /26.11.2021 г. по гр. д. № 5903/2019 г. на Софийския градски съд в частта, с която с него искът на С. А. А. срещу Прокуратурата на Р. Б. с правно основание чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен над сумата 30 000 лева до пълния предявен размер 100 000 лева, ведно със законната лихва върху тази отхвърлителна част, считано от 02.05.2019 г..

О. П. на Р. Б. да заплати на С. А. А. сумата 35 (тридесет и пет) лева разноски за държавни такси в касационното производство.

Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.