Върховният касационен съд на Р. Б. първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. К.

ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА

ПЛАМЕН ПЕТКОВ

при секретар: А. К.

и в присъствието на прокурора Тома Комов

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 414/2013 година

Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал. 1 от НПК по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура и по жалба на гражданския ищец [фирма] против въззивно решение № 411/18.12.2012 г., постановено по ВНОХД № 1074/2012 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъдата на Софийски градски съд.

В касационния протест се съдържа оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения, довели и до нарушение на материалния закон. Отправеното искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от втората инстанция.

В касационната жалба, подадена от името на гражданския ищец [фирма], също се поддържа касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, подкрепено с доводи за

ограничаване на процесуалните му права. Искането е идентично на претендираното с касационния протест.

В съдебното заседание касационният протест се поддържа от прокурора по съображенията, изложени в него.

Гражданският ищец [фирма], редовно призован чрез изпълнителния директор, не изпраща представител.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:

С първоинстанционната присъда № 235/07.07.2011 г., постановена по НОХД № 3062/2007 г. от Софийски градски съд, подсъдимият А. Е. Г. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено в периода от 29.09.1998 г. – 29.10.1998 г. престъпление по чл. 219, ал. 4 във вр. с ал. 3 във вр. с ал. 1 от НК. Гражданският иск, предявен от [фирма], е отхвърлен като неоснователен.

С въззивното решение, постановено по протест на прокурора, присъдата е потвърдена.

І. По подадения касационен протест.

Развитата в касационния протест теза за допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в игнориране на част от доказателства, както и за основаване на фактическите изводи само върху гласните доказателствени средства – показанията

на свидетелите К., Г., К., е неоснователна.

Преди всичко следва да се отбележи, че право на съда по същество е да кредитира едни и да отхвърли други доказателства, за което дължи съответни съображения. В мотивите на обжалваното решение (а преди това и в мотивите към присъдата), са изложени основанията, поради които е приета правдивостта на заявеното от цитираните свидетели. Данните, изнесени от тези свидетели, а и не само от тях, са еднопосочни и последователно разкриват: екипния модел на работа в Министерство на транспорта; апортирането на имуществото, собственост на [фирма] (ЕАД), в капитала на новосъздаденото дружество „Л. П. АД; изразеното отрицателно становище на директора на дирекция (направление) „Правна” в министерството по повод писмо –покана за записване на акции от увеличения капитал на акционерното дружество, свързано с предявената искова претенция от Министерство на Транспорта за обявяване недействителността на осъществената непарична вноска (апорт).

Изводите за достоверността на свидетелските показания, направени от предходните инстанции, не страдат от логически грешки и се основават на внимателен и задълбочен анализ на цялата доказателствена съвкупност. Всъщност, в протеста не се излагат конкретни доводи, обосноваващи твърдението за порочен доказателствен анализ на същите, а декларативното отричане на установените данни не може да опровергае годността на доказателствените източници.

Неоснователно е твърдението, че съдът достигнал до неверни заключения, игнорирайки конкретни доказателства: „заповед № КВ-133/17.02.1997 г. на Министър председателя, с която подсъдимият е бил назначен на длъжност заместник - министър на транспорта; заповед № КВ -773/28.05.1997 г. на Министър председателя за назначаване на подсъдимия на същата длъжност и заповед № КВ – 187/23.07.2001 г., с която е освободен от тази длъжност; поименното разпределение на длъжности в ЦУ на МТ”.

Както е известно за престъплението по чл. 219 от НК, наред с особеното качество на субекта – длъжностно лице, е необходимо и наличието на други свойства или взаимоотношения на същия с обекта или предмета на посегателство. От възложените права и задължения на субекта, отношението му към обекта или предмета на посегателство зависят формите и съдържанието на изпълнителното деяние. Изпълнителното деяние (неполагането на достатъчно грижи) е свързано с преценката за констатирани нарушения или неизпълнения на конкретни права и задължения на длъжностното лице, произтичащи от нормативни актове, безспорни положения от науката, общопризнати такива и т. н. за съответната стопанска област. При установено несъобразяване на дееца с очертаните изисквания и съществуваща причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици, е осъществен състава на престъплението „безстопанственост”.

Интерпретацията на действащата към инкриминирания период нормативна уредба, надлежният анализ на доказателствената съвкупност, извършената й оценка и с оглед обвързващите указания на съдебната практика (виж, ППВС № 7/76 г.) са мотивирали съда да приеме, че обвинителната теза е останала необезпечена. Цитираните в протеста „игнорирани доказателства” са обсъдени в контекста на повдигнатото обвинение срещу подсъдимия и основателно са приети като такива, установяващи заеманата от него длъжност (длъжностното му качество), но не и претендираната от прокурора компетентност. Срещу така направените изводи липсват нарочни доводи като в протеста се акцентира само върху посочените заповеди за назначаване, респективно за освобождаване от длъжността „заместник –министър на транспорта”. Очевидно в протеста е изоставена тезата (отхвърлена и от съда), че Постановление на МС № 49/26.03.1992 г. за определяне на основните функции и задачи на МТ, регламентира задължения за подсъдимия, респективно той да не се е съобразил с тях.

Отделен е въпросът, както се каза и по-горе, за установеното по делото относно полученото писмо (предложение) за записване на акции от увеличения капитал на акционерното дружество и действията на подсъдимия по разрешаването на възникналия проблем, съобразени с процедурните правила, въведени във ведомството. Тук е мястото да се посочи, че законът не задължава съда да тълкува доказателствата по начин, който е съответен на обвинителната теза, изложена в съответния процесуален акт. Задължението на съда е да приложи принципа на обективно изследване и тълкуване на доказателствата, с оглед действителното им съдържание, което по конкретното дело е сторено.

Не се открива основателност и на следващото възражение, поддържано с протеста, а именно, че „съдът не е анализирал необходимостта от разграничаване между оспорване на решението във връзка с направения апорт и решението за увеличение на капитала на [фирма]”.

Напротив, съдебните решения за регистрация на [фирма], извършеният апорт на имущество от [фирма], решението за увеличение на капитала на т. нар. „смесено дружество”, както и висящият съдебен спор относно действителността на направения апорт, са достатъчно ясно отграничени от съдебните инстанции. Заявената претенция с протеста, че не е предявен иск, с който да се оспори решението от 24.09.1995

г. на Общото събрание на акционерите на [фирма] за увеличение на капитала е неясна с оглед параметрите на повдигнатото обвинение.

Неоснователно е твърдението, че предходните инстанции не са обсъдили заключението на назначената в хода на досъдебното производство съдебно-счетоводна експертиза, установила размера на настъпилите щети -платената наемна цена от [фирма] (ЕАД) по сключените договори за наем. Такъв процесуален порок липсва, но по – важното е друго. В протеста обяснимо се пропускат мотивите на предходните инстанции за отсъствие на причинна връзка между инкриминираното с обвинителния акт поведение на подсъдимия и настъпилата, според протеста, щета. Вярно е заключението на съда, че сключването на наемни договори, съответно плащанията по тях, извършени от [фирма] (ЕАД), не е резултат от действия/бездействия на подсъдимия. Сключването им е продиктувано от това, че имуществото (дълготрайни материални активи) на дружеството, получило лицензия по съответния ред, е било апортирано още през 1995 г. в капитала на [фирма], далеч преди встъпването на подсъдимия в длъжност – зам. министър, и той не би могъл да има отношение към тези действия.

Впрочем, в обстоятелствената част на обвинителния акт, са отразени идентични фактически констатации, а именно: [фирма] (ЕАД) притежава правата и има лиценз на летищно предприятие, но не притежава ДМА, поради апорта им в акционерното дружество [фирма]. Горното налага сключването на договор за наем на ДМА от 11.11.1999 г...” – виж, л. 6 от първоинстанционното дело.

Обобщено, настоящият състав приема, че не са допуснати претендираните с протеста процесуални нарушения, поради което и не е налице отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

Изводимо от съдържанието на протеста, нарушението на закона се свързва с претенцията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Затова, при казаното, крайният извод за несъставомерност на деянието не е лишено от доказателствена основа.

ІІ. По жалбата на гражданския ищец [фирма].

Преди произнасянето по основателността на възраженията, поддържани с жалбата, следва да се обсъди въпросът за нейната допустимост.

Съгласно разпоредбата на чл. 349, ал. 3 от НПК страните по делото, извън прокурора, могат да подават касационна жалба, когато са нарушени техните права и законни интереси. Предмет на касационна проверка е актът на въззивната инстанция (чл. 346, т. 1 от НПК). Страната, която не е подала въззивна жалба срещу присъдата, има право на касационна жалба само ако с въззивния съдебен акт, постановен по жалба на друга страна и/или протест, са засегнати нейни права. Тогава, когато страната не е обжалвала първоинстанционния съдебен акт и той е потвърден от въззивната инстанция, не е налице засягане на нейните права.

По конкретното дело търговското дружество е било конституирано като граждански ищец от първата инстанция. Упълномощеният процесуален представител е присъствал при обявяване на първоинстанционната присъда (виж, протокол от съдебно заседание, проведено на 07.07.2011 г.) и е бил уведомен, както и останалите страни, за правото да подава жалба.

В срока за обжалване на постановената присъда, гражданският ищец не е упражнил процесуалното си право по чл. 87, ал. 1 от НПК – да обжалва актовете на съда, които накърняват негови права и законни интереси. След като гражданският ищец не е подал въззивна жалба срещу отхвърлянето на гражданския иск той е демонстрирал решението си да не упражни това свое процесуално право. Иначе казано, съгласил се е с първоинстанционния съдебен акт.

Второинстанционното производство е образувано по въззивен протест, оспорващ само оправдаването на подсъдимия. В протеста не е отправяна претенция по гражданската част на присъдата, макар държавният обвинител да има такова право (чл. 318, ал. 2 от НПК).

Процесуална възможност за присъединяване към въззивната жалба е предвидено само по отношение на съучастници (чл. 320, ал. 5 от НПК), но не и за останалите страни. Тоест, не е предвидена възможност за присъединяване към въззивния протест нито на частния обвинител, още по-малко за гражданския ищец.

При казаното, следва да се приеме, че присъдата на първата инстанция е влязла в сила спрямо производството по гражданския иск и затова подадената касационна жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

въззивно решение № 411/18.12.2012 г., постановено по ВНОХД № 1074/2012 г. от Софийски апелативен съд.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ

касационната жалба, подадена от името на гражданския ищец

[фирма], и прекратява касационното производство в тази му част.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.