Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С определение № 238 от 01.06.2021 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 1312 от 04.11.2020 г. по в. гр. д.№ 2496/2020 г. на Окръжен съд – Варна, г. о.

К. О. В, чрез процесуален представител главен юрисконсулт С. Н., поддържа, че въззивното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Моли да бъде отменено и по делото да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения отрицателен установителен иск за собственост. Претендира разноски.

Ответницата по касация С. Б. Т. е депозирала отговор чрез адвокат Д. П. от АК - В.. Счита, че въззивното решение е правилно.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение № 2760 от 01.07.2020 г. по гр. д.№ 15023/2019 г. на РС – Варна, с което, по предявен от С. Б. Т. срещу О. В иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-29 от 23.04.2015 г. на ИД на АГКК, с площ от 8 266 кв. м., находящ се в [населено място], [община], област В., с предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване – пасище, категория на земята при неполивни условия – ІV, стар идентификатор – няма, номер по предходен план: *, съседи: ПИ с ид.№№ ***, ***, ***, *** и ***.

В мотивите на въззивното решение е посочено, че с Акт за публична общинска собственост (АПОС) № 10144 от 03.07.2019 г. е удостоверено право на собственост на О. В върху процесния недвижим имот на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС във връзка с чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Направена е констатация, че по делото е приета заповед № РД 09-190 от 14.12.2009 г., с която на основание чл. 45в, ал. 7 ППЗСПЗЗ във връзка с чл. 19 ЗСПЗЗ е одобрено протоколно решение № 6 от 10.12.2009 г., изготвено и подписано от комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, с което са определени имотите по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ в землища, намиращи се на територията на община Варна. Решението не обективира обсъждане на значението на този документ за установяване на правно-релевантни факти. Останалите ангажирани от страните доказателства дори не са упоменати. Направено е обобщение, че представените по делото доказателства не доказват О. В да е придобила процесния имот на посоченото с АПОС придобивно основание. Изложено е, че в АПОС, и в отговора на исковата молба ответникът се позовава на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, съгласно който земеделските имоти, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. В приложното поле на тази норма се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване (земи по чл. 10 ЗСПЗЗ), но не са заявени за реституция в предвидените срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Частна хипотеза на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ е разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ. Придобиването правото на собственост върху земите по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ от общината става по силата на закона, следователно общината следва да установи, че процесният имот има земеделски характер, не е реституиран, изкупен от ползватели по някои от предвидените по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ способи, както и че не е държавен. Прието е, че, въпреки носената доказателствена тежест, тези предпоставки не са доказани от О. В, поради което общината не може да придобие имота на основание чл. 25 ЗСПЗЗ.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК предвид констатацията на състава на ВКС, че съдържанието на въззивния акт сочи на допуснато очевидно съществено нарушение на процесуалните правила, установени като гаранция за постановяването на правилни съдебни актове. От самия прочит на изложените от окръжния съд мотиви се установява отсъствието на обсъждане какво е значението на споменатата заповед № РД 09-190 от 14.12.2009 г., издадена от Директора на Областна дирекция „Земеделие” Варна на основание чл. 45в, ал. 7 ППЗСПЗЗ във връзка с чл. 19 ЗСПЗЗ и одобреното с нея Протоколно решение № 6 от 10.12.2009 г., изготвено и подписано от комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ. Изобщо не са споменати, още по-малко – обсъдени, останалите събрани по делото доказателства, включително представените от ответника в подкрепа на релевираното с отговора на исковата молба придобивно основание - Приложение № 1 към раздел І, т. 1 от Протоколно решение № 6 от 10.12.2009 г., в което имотът е посочен под № 000 164; Приемо-предавателен протокол от 26.02.2010 г., Удостоверение за характеристики на поземлен имот в Земеделска територия изх.№ 25-55216 от 26.04.2018 г. Касае се за официални документи, приети по делото, без да са оспорени от насрещната страна, като същите се ползват с материалната доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК.

Допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила (чл. 236, ал. 2 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК) налага отменяването на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане на спора от въззивният съд. В производството по чл. 294 ГПК на първо място ще следва да бъдат съобразени разясненията по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които предмет на делото по отрицателния установителен иск е правото на собственост на ответника на релевираните от него основания. Същевременно, ищецът не е освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта, а следва да докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, като установи фактите, от които произтича неговото защитимо право, засегнато от правния спор. В случая ищцата е поддържала придобиване по давност на процесния имот. С оглед нормативно установените забрани и мораториум по § 1 от ЗИД на ЗС за придобиване по давност на вещи, представляващи държавна или общинска собственост, в нейна тежест е да установи не само, че е упражнявала фактическа власт върху процесната територия, но също конкретен частно-правен субект, легитимиращ се като собственик на терена, по отношение на когото фактическата власт е упражнявана с намерение за своене, за да е принципно възможно осъществяването на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. В тази връзка тя се е ограничила да твърди, че липсват доказателства имотът да е бил част от кооперативно земеползване или да е бил одържавен. Тази позиция сочи на твърдение за наличие на имот с неустановен собственик, попадащ в приложното поле на чл. 6 ЗС (респ. - чл. 6, ал. 2 ЗС) в редакцията на текста, действала от 17.12.1951 г. и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ (обн., ДВ, бр. 17 от 01.03.1991 г.). Подобно твърдение, при липсата на доказателства за инициирано и проведено производство за възстановяване собствеността в полза на физическо или юридическо лице, следва да бъде преценено от гледна точка обосноваването на правния интерес от предявения отрицателен установителен иск. При положителен извод в тази връзка ще следва да се прецени дали е доказано посоченото в АПОС придобивно основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. С отговора на исковата молба е заявено придобиване и в хипотезата на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, явяваща се частен случай на посоченото в АПОС прибивно основание. В тази връзка следва да се има предвид възприетото в практиката на ВКС тълкуване по приложението на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, съгласно което „земя, останала след възстановяването” е тази, за която не е подадено заявление за възстановяване (така: Решение № 203 по гр. д.№ 1703/2016 г. на І г. о., Решение № 212 от 06.02.2017 г. по гр. д.№ 1493/2016 г. на І г. о., Решение № 62 от 06.07.2020 г. по гр. д.№ 2517/2019 г., I г. о.). По тази причина относно обекта на отричаното с исковата молба право релевантно е да се установи дали има характер на земеделска земя (относно което обстоятелство практически не съществува спор, доколкото самата ищца, индивидуализирайки спорния обект, го е определила като „земеделска” територия - „пасище”), както и реституирано ли е в полза на физическо или юридическо лице, държавата или община. Само при установено от събраните доказателства наличие на подадено заявление от лице по чл. 10 ЗСПЗЗ (независимо дали така инициираното реституционно производство е приключило или не), респ. при наличие на служебно взето от поземлената комисия решение за възстановяване на земи от държавния или общински поземлен фонд (чл. 45, ал. 1 и 2 ППЗСПЗЗ), би било налице обстоятелство, принципно изключващо приложението на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ по отношение на конкретната земеделска земя. Въззивният съд ще следва да обсъди представените от ответника с отговора на исковата молба доказателства и в мотивите на своя акт да обективира преценката си по въпроса установяват ли те реализирането на фактите, изграждащи релевираните от ответника придобивни основания.

По разпределянето на отговорността за разноските, включително за защитата пред ВКС, следва да се произнесе новият състав на въззивния съд съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 1312 от 04.11.2020 г. по в. гр. д.№ 2496/2020 г. на Окръжен съд – Варна, г. о.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: