О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2896

Гр. София, 06.11. 2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 1895/2023 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Ю. Б. АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 86 от 24.04.2023 г. по в. гр. д. № 1/2023 г. по описа на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 551 от 26.09.2022 г., постановено по гр. д. № 2740/2021 г. на Районен съд – Враца, както следва: в частта, с която е прието за установено по предявените от Д. П. А. и А. М. А. срещу банката искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че клаузите на чл. 3, ал. 4, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 613/27.08.2007 г., сключен между „ДЗИ Банк“ АД, чийто правоприемник е „Ю. Б. АД, като кредитор, и Д. П. А. и А. М. А., като кредитополучатели, са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП, като неравноправни; в частта, с която „Ю. Б. АД е осъдено да заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на Д. П. А. и на А. М. А. суми 6 966.93 евро, присъдени от дължими такива в размер на 8 450.77 евро след уважено възражение за прихващане с активно вземане в полза на „Ю. Б. АД в размер на 1 483.84 евро, които са платени без основание по договор за банков кредит № HL 613/27.08.2007 г. и съставляват разликата между първоначалния размер на договорената месечна анюитетна вноска и изменения такъв в резултат на едностранното увеличаване от страна на банката на размера на дължимата от кредитополучателите възнаградителна лихва за периода от 16.07.2016 г. – до 16.07.2021 г., както и суми в размер на 102.14 евро, представляващи разликата между дължимата годишна такса за управление на кредита и заплатената от кредитополучателите такава за периода от 16.07.2016 г. до 16.07.2021 г., ведно със законната лихва върху всички главници от 16.07.2021 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното им изплащане.

В срока по чл. 287, ал. 2 ГПК срещу решението е постъпила и насрещна касационна жалба от Д. П. А. и А. М. А., чрез процесуален пълномощник, в частта, с която е потвърдено решението на Районен съд – Враца за отхвърляне на предявените от тях срещу „Ю. Б. АД искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за установяване нищожността на клаузите, уговорени в чл. 3, ал. 1, чл. 14, ал. 3 и ал. 4 и чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 613/27.08.2007 г., както и в частта, с която са отхвърлени исковете им по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за присъждане на платени без основание суми за месечни анюитетни вноски за разликата над 6 966.93 евро до пълния предявен размер от 8 450.77 евро, като погасени поради уважаване на възражението за прихващане.

В касационната жалба на банката се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, и се прави искане за неговата отмяна в обжалваните части, с произтичащите от това последици. По подробно изложени съображения касаторът счита, че по делото е безспорно доказан равноправният характер на клаузите на чл. 3, ал. 4, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит, касаещи определянето на приложимия лихвен процент и в частност неговата променлива компонента, с оглед на което съдът е следвало да приеме, че същите не са нищожни, валидно обвързват ищците и извършените въз основа на тях плащания са осъществени на надлежно договорно основание.

Според касатора въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата на чл. 58 ЗКИ (ДВ., бр. 59 от 21.07.2006 г., действала към датата на сключване на договора за кредит – 27.08.2007 г.), в хипотезата, когато с договор за кредит е уговорен променлив лихвен процент на приложимата по договора възнаградителна лихва, както и разпоредбата на чл. 430, ал. 3 ТЗ, от която съдът е извел наличие на изискване за включване на Методологията за определяне на променливата компонента на лихвата, както и подробна математическа изчислителна формула за изчисляване на БЛП в съдържанието на договора за кредит. Оспорва се изводът на съда, че чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложим към договора за кредит по отношение претенциите на ищците за платени без правно основание договорни лихви. Допуснатите от съда нарушения на съдопроизводствените правила са основани на доводите, че в противоречие с чл. 202 ГПК, вр. чл. 195, ал. 1 ГПК, без да притежава специални знания в тази област и без да изложи мотиви, съдът е игнорирал заключението на вещото лице по неоспорената съдебно-счетоводна експертиза относно отговорите по задачи № 2.2, № 2.3, № 4, № 5 и № 6; че е нарушил чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като е уважил част от исковата претенция относно суми, които не са платени от ищците, а от трети лица; както и че не е отчел недопустимостта по смисъла на чл. 147, вр. чл. 266 ГПК на събрани във въззивното производство показания на заинтересуван свидетел по смисъла на чл. 172 ГПК (роднина на ищцата Д. А.).

Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК се обосновава със следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд:

1. До каква степен следва да бъде определена или определяема формулата и начинът на изчисление на уговорения променлив лихвен процент на възнаградителната лихва в текста на договора за кредит, за да се счете, че е изпълнено изискването на чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП във връзка с чл. 58 от ЗКИ?;

2. При липса на императивно разписано нормативно задължение за кредитната институция към датата на сключване на договора за включване в текста му на детайлна формула за изчисление на променлив лихвен процент, уговорен между страните, може ли да се счете, че изискването на чл. 58 от ЗКИ във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП е спазено, в случай че със съгласието на кредитополучателя определена част от тази формула е изведена във вътрешноведомствен отделен писмен документ (Методология), до който кредитополучателят разполага с достъп по всяко време?;

3. При кои случаи и при какви предпоставки може да се счете за спазено изискването на чл. 430, ал. 3 от ТЗ за писмена форма на договора за кредит по отношение на предвидения в договора метод и начин на изчисление и определяне на променливия лихвен процент на приложимата по договора възнаградителна лихва и счита ли се, че това изискване не е спазено, когато клауза от договора препраща към допълнителен вътрешноведомствен писмен документ, който е на разположение за запознаване на кредитополучателя по всяко време? Следва ли писмената форма за действителност на договора за банков кредит да обхваща абсолютно всички негови елементи и детайли, и в частност законово допустимо ли е по общо съгласие на страните част от условията и параметрите на кредитната сделка да са уредени в отделен писмен документ, създаден от кредитора, който да е предоставен на постоянно разположение на кредитополучателя?;

4. Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута? Следва ли преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение?;

5. Доколкото е налице законова възможност да се договаря променлива лихва и предвид практиката на СЕС, допускаща включване на субективен елемент при нейното определяне, налице ли е нарушаване на нормативните изисквания и тези, поставени от задължителната съдебна практика, в случай че един или част от компонентите, включени в общата методология за определяне на променливия компонент от приложимия лихвен процент по кредит, зависи в определена степен от волята на кредитора, който предоставя заеми със свои средства и на свой риск, и с което кредитополучателят се е съгласил при подписване на договора?;

6. Пo отношение на договорите за кредит с променлив лихвен процент – доколко е възможно да бъде запазена волята на страните, изразена в договора, без да се накърняват интересите на потребителя, ако хипотетично се прецени, че променливата компонента не е базирана на конкретна формула или съвкупност от обективни фактори с ясна тежест, и как в този случай лихвеният процент по договора ще може да се определи съобразно изискванията за справедливост?;

7. Какво е съдържанието и приложното поле на дерогационната норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП и включват ли се в нейния обхват чрез понятието „други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги“ и договорите за банков кредит?;

8. Реализиран ли е кондикционният фактически състав по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за ищец, който е предявил осъдителна реституционна претенция за връщане на суми, представляващи недължимо платени части от погасителни вноски по договор за кредит поради констатирана неравноправност на договорни клаузи, по който договор същият е кредитополучател, в хипотезата, когато конкретни погасителни вноски са направени от трети лица, които не са свързани с кредитното правоотношение, и в този случай кой е материалноправно активно легитимиран да получи претендираните суми или на кого се дължи тяхното връщане – на кредитополучателя, от чийто патримониум те не са излезли, или на третото лице, което реално е обедняло вследствие на евентуално установеното неоснователно имуществено разместване, независимо, че плащането се е отразило в правната сфера на ищеца?;

9. Доколко при наличие на специфични данни, факти и обстоятелства от областта на науката Счетоводство и финанси, от които зависи установяването на правно и доказателствено релевантни факти по делото, обуславящи в съществена част фактическите изводи, касаещи същността на предмета на делото, и за които съдът е допуснал изслушването на експертиза, поради очевидното му становище, че той не разполага с тези специални знания, съдът разполага с процесуални правомощия да игнорира и при какви условия би могъл да не зачете заключение по тази допусната от него експертиза, без да изложи никакви мотиви и доводи за това?;

10. Доколко и в каква степен е обвързан съдът, който не разполага със съответните специални знания в определена област на науката, изкуството и занаятите, от заключението на назначена от него счетоводно-икономическа експертиза, чието еднозначно заключение по една от допуснатите от съда задачи е, че изменението в детайлно разписаните икономически показатели, включени в методологията за определяне на променливата компонента на приложимия по кредита лихвен процент (БЛП), във възходяща посока, е било дори по-голямо, отколкото е било фиксирано и отразено в конкретните стойности на тази променлива компонента реално по кредита, т. е., съобразно изменението на тези обективни показатели, са били налице основания дори за по-голямо по размер повишение на БЛП, отколкото реално е било приложено?;

11. Съставлява ли предявяване на чуждо право пред съд от ищеца по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК завеждането на осъдителна искова претенция за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в хипотезата, когато имущественото благо или сумата, чието връщане се претендира поради начална липса на основание за нейното предаване/плащане, е предадена/платена от трето лице, а не от ищците, независимо че плащането е постъпило/се е отразило в имуществената сфера на последните за погасяване на техен дълг?

В подкрепа на заявените основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. второ ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика на ВКС и на Съда на Европейския съюз, в противоречие с разрешенията по които счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 205 от 07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I т. о. и определение № 97 от 16.02.2017 г. по т. д. № 2002/2016 г. на ВКС, I т. о. – по въпроси №№ 1 – 3, вкл.; решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, I т. о., решение от 26.02.2015 г. на СЕС по дело № С-143/13 (Matei срещу SC Volksbank Romвnia SA) и решение от 20.09.2017 г. на СЕС по дело С-186/16 (Andriciuc срещу Banka Romвneascв SA) – по въпроси №№ 4 – 6, вкл.; решение № 60152 от 15.06.2021 г. по гр. д. № 3755/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 60080 от 16.09.2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС, III г. о. – по въпрос № 8; решение № 55 от 30.05.2022 г. по гр. д. № 1421/2021 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 10 от 09.02.2022 г. по гр. д. № 1921/2021 г. на ВКС, III г. о. – по въпроси №№ 9 и 10 и решение № 140 от 17.11.2020 г. по гр. д. № 4530/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 60152 от 15.06.2021 г. по гр. д. № 3755/2020 г. на ВКС, III г. о. и решение № 60080 от 16.09.2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 11.

По отношение на въпрос № 7, както и в условията на евентуалност за въпросите от № 1 до № 6, вкл., касаторът счита, че е изпълнена допълнителната предпоставка за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с изложени доводи за значението на същите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от А. М. А., чрез адв. Г. Х., както и съвместен отговор от Д. П. А. и А. М. А., чрез адв. Й. Л.-П., като в първия е изразено становище за липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. В съвместния отговор са изложени съображения единствено относно правилността на въззивното решение в обжалваните от банката части.

В насрещната касационна жалба Д. и А. А. поддържат, че в обжалваните от тях части въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано, като молят за неговата отмяна и за уважаване на предявените установителни и осъдителни искове. Считат, че противно на възприетото от въззивния съд, отговорът на исковата молба е подаден извън законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което и възражението за прихващане, направено от ответника, не е въведено своевременно в процеса, а и е неоснователно поради липса на предвидените предпоставки за настъпване ефекта на прихващането – липса на две насрещни, еднородни, изискуеми и ликвидни вземания. Навеждат доводи за допуснати от съда процесуални нарушения, изразяващи се в произнасяне в противоречие с принципите на равенството на страните, на служебното и диспозитивното начала (чл. 6, чл. 7 и чл. 9 ГПК) чрез служебно събиране на доказателства за подаване на отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Излагат съображения, че съдът е следвало да открие нарочно производство по реда на чл. 64 ГПК, в което с участието на двете страни да изследва дали в действителност пропускът за своевременно подаване на отговор се дължи на обективни пречки. Поддържат, че клаузите на чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит са неравноправни, тъй като предсрочната изискуемост не би могла да настъпи автоматично с неплащането на определен брой вноски от длъжника, а за това е необходимо изрично изявление от страна на банката, което следва да достигне до кредитополучателят. В частта относно отхвърлянето на исковете за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 3, ал. 1 и чл. 14, ал. 3 и ал. 4 от договора за кредит не се излагат конкретни оплаквания.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваните от ищците части се основава на чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 от ЗЗП клауза от потребителски договор, с която се уговаря предсрочната изискуемост на договора да настъпва автоматично, или за настъпването е необходимо изрично изявление на кредитора, което да е достигнало до длъжника?;

2. Принципът на служебното начало включва ли задължение на съда служебно да събира доказателства, независимо от това дали са били поискани от страната?;

3. Счита ли се отговор на искова молба за подаден в срок, при условие че същият веднъж е бил върнат от куриер и страната го е препратила повторно към съда след изтичане на преклузивния срок, или следва да се проведе процедура по възстановяване на срок по чл. 64 от ГПК?

Допълнителният критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПK се обосновава с допуснато от въззивния съд противоречие с: т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50076 от 14.11.2022 г. по т. д. № 1730/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 6 от 04.04. 2019 г. по т. д. № 917/2018 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 1; решение № 178 от 06.11.2017 г. по т. д. № 600/2017 г. на ВКС, I т. о., решение № 60 от 16.06.2020 г. по гр. д. № 3430/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 292 от 16.10.2018 г. по т. д. № 3148/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на ВКС, II т. о., определение № 629 от 21.05.2013 г. по гр. д. № 148/2013 г. на ВКС, III г. о. и определение № 383 от 22.05.2018 г. по гр. д. № 3648/2017 г. на ВКС, III г. о. – по въпрос № 2 и определение № 129 от 04.12.2019 г. по т. д. № 238/2019 г. на ВКС, I т. о., определение № 121 от 16.02.2023 г. по ч. т. д. № 193/2023 г. на ВКС, I т. о. и определение № 516 от 28.11.19 г. по ч. гр. д. № 4308/2019 г. на ВКС, III г. о. – по въпрос № 3.

По третия въпрос бланкетно се сочи наличието и на допълнителния критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Срещу насрещната касационна жалба е постъпил писмен отговор от „Ю. Б. АД, чрез процесуален пълномощник, с който се оспорват предпоставките за достъп до касация и се излага становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, с оглед доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирани лица, в срока по чл. 283 ГПК, респ. по чл. 287, ал. 2 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 3 вр. чл. 113 ГПК.

За да достигне до обжалвания резултат съставът на Окръжен съд – Враца е съобразил събраните по делото писмени доказателства, допуснатата и приета в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза и събраните пред въззивния съд гласни доказателства, въз основа на които е заключил, че между ищците, като кредитополучатели, и ответното дружество - правоприемник на „ДЗИ Банк“ АД, на 27.08.2007 г. е сключен договор за кредит, част от съдържанието на който са и уговорките, оспорени като неравноправни. На кредитополучателите е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност и поради това същите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Въззивният съд е посочил, че установяването на обстоятелството, че определена клауза от договора е индивидуално уговорена, е в тежест на „Ю. Б. АД с оглед разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, а в хода на делото дружеството не е представило/посочило доказателства, че включването на оспорените клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителите по тяхното съдържание, поради което е извел извод, че същите не са индивидуално уговорени.

По отношение клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит (че кредитополучателят наред с главницата следва да заплаща на банката и годишна лихва, чийто размер се определя на базата на два компонента), съдът е приел, че банката предоставя кредити по занятие и следва да получава насрещна престация за това, а именно възнаграждение за времето, през което кредитополучателят ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има договорната лихва, а задължението в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва по сключен договор за банков кредит е посочено в чл. 430, ал. 2 ТЗ и като един от съществените елементи на тази търговска сделка. С оглед горното съдът е заключил, че уговорката на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит не е неравноправна – не води до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, а още по-малко до значително такова, тъй като в нея са посочени ясно и двата компонента, които участват при формиране на размера на възнаградителната лихва. Първият от тях е фиксираната надбавка (в размер на 0.5 %), а вторият е базовият лихвен процент, който към момента на сключване на договора е също ясно определен по размер – 6 %.

По отношение на клаузите на чл. 3, ал. 4, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит, в които е предвидено правото на банката да променя едностранно условията на сключената сделка без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя относно размера на базовия лихвен процент, приложим към сделката, с оглед на което да изменя и размера на дължимата възнаградителна лихва и съответно – на месечната анюитетна вноска, съдът е посочил, че според договора действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне (чл. 3, ал. 4), както и че промяната в него зависи единствено от волята на кредитора (чл. 6, ал. 3), като съгласие на кредитополучателя не се изисква и всички изменения в съдържанието на неговата основна престация, направени от банката, стават задължителни за него. Съдът е намерил, че с цитираните договорни клаузи се предвижда правото на банката едностранно да променя условията на сключения договор за кредит, поради което и за да се приеме, че тези уговорки не накърняват защитими интереси на потребителя, то условията, при които търговецът може да променя съдържанието на сделката, следва да са изрично, изчерпателно и на разбираем език посочени в самия договор; ако с посочените уговорки се позволява на банката да променя условията на договора на непредвидено в него основание за това, то те следва да се квалифицират като неравноправни. В случая решаващият съдебен състав е счел, че в нито една от оспорените клаузи, както и в целия договор, не са посочени условията, при които банката ще извършва промяна на БЛП, представляващ един от компонентите при изчисляване размера на дължимата от кредитополучателя годишна лихва. Не е конкретизирано дали банката ще има право едностранно да променя уговорките по сделката единствено при настъпване на някакви обективни условия, какви са те, или пък упражняването на това право ще зависи само от волята на управителните органи на търговеца, без да е задължително и необходимо това да е обвързано от настъпването на конкретно събитие.

Доводите, че основанията, при настъпване на които банката извършва промяна на базовия лихвен процент, са предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен процент и стойностите на БЛП на „Юробанк И Еф Д. Б. АД, не са възприети от съда като достатъчни за оборване на горните изводи. Изложени са съображения, че по делото не са събрани доказателства методологията да е предадена на ищците, като няма и каквито и да било данни същите да са заявили писмено, че са я приели, поради което методологията не може да ги обвърже валидно. Освен това е без значение дали представената по делото методология представлява Общи условия, тъй като договорът за банков кредит е формален, разпоредбата на чл. 430, ал. 3 ТЗ предвижда писмена форма като условие за неговата действителност, като изискването за неговата форма важи за всички части на договора. Поради това и клаузите, предвидени в методологията, не представляват част от съдържанието на договора за кредит, с оглед на което е без значение обстоятелството, дали в тях са посочени условията, при които банката може едностранно да промени базовия лихвен процент. При тези мотиви въззивният съд е приел, че клаузите на чл. 3, ал. 4, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит, в които е предвидена възможност за банката едностранно да променя БЛП и съответно дължимата лихва, както и Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, без да е налице ясна и конкретна уговорка при какви предпоставки става това, са неравноправни и поради това - нищожни на основание чл. 143, ал. 2, т. 11 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Същите са във вреда на потребителя, който е в положение на по-слабата страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря; създават неравновесие между неговите права и задължения и тези на банката, с което нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите, при съобразяване, че в полза на потребителя – кредитополучател не е предвидено право да променя едностранно нито едно от условията на сключения договор за кредит, което го поставя в неравнопоставено положение спрямо търговеца.

По отношение на тези клаузи от договора за кредит въззивният съд е посочил, че нормите на чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП, които изключват приложението на разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП не са приложими, защото в договора за кредит не са уговорени условията, при които цената на ползвания от кредитополучателя финансов ресурс може да се увеличи. Поради това и няма как тя да е свързана с измененията на някакъв борсов курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, а в договора за кредит няма предвидена и възможност за кредитополучателя да го прекрати незабавно без предизвестие при промяна на лихвения процент.

Относно клаузите на чл. 14, ал. 3 и ал. 4 и чл. 18, ал. 1 и ал. 2 въззивната инстанция е намерила, че същите не са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Приела е, че с чл. 14, ал. 3 и ал. 4 (относно правото на банката да задължава разплащателната сметка на кредитополучателя при негова забава със суми за подновяване на застрахователната полица) изпълнението на задълженията на банката не се поставя в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от нейната воля, не се позволява на банката да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, както и не се дава право на банката да увеличава цената без потребителят да има право да се откаже от договора. Тези клаузи само уреждат последиците от неизпълнението на поетите от кредитополучателите задължения за поддържане на застраховката на ипотекирания недвижим имот, които уговорки не са във вреда на потребителя и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Относно чл. 18, ал. 1 и ал. 2, регламентиращи правото на банката при определени условия на неизпълнение да направи остатъчната главница по кредита предсрочно изискуема и да лиши кредитополучателите от преимуществото на срока, съдът е посочил, че тези клаузи отразяват предвидените в закона правни възможности за кредитора и не им противоречат (чл. 60, ал. 2 ЗКИ и чл. 432, ал. 1 ТЗ).

Относно исковете по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД въззивният съд е приел, че ответникът е получил от ищците процесните суми, представляващи част от заплатени от последните месечни погасителни вноски, дължими съгласно договор за кредит от 27.08.2007 г., както и част от заплатената годишна такса за управление по посочения договор. Това обстоятелство е установено от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, съобразно която за периода от усвояването на кредита до датата на подаване на исковата молба за обслужване на кредита е постъпила сума в размер на 105 655.63 евро, включваща 82 504.25 евро, с която е погасена договорна лихва, и 3 014.45 евро, с която е заплащана такса за управление на кредита. В посочените суми се включват и сумите, предмет на предявените осъдителни искове.

За неоснователно е счетено оплакването на „Ю. Б. АД, че исковете по чл. 55 ЗЗД не следва да се уважават предвид наличието на плащания на погасителни вноски, извършени от трети лица. Съдът е изложил мотиви, че когато естеството на задължението е такова, че може да бъде изпълнено от всяко лице и страните не са сключили договора intuitu personae, задължението може да бъде изпълнено от трето лице; последващото обявяване на сделката, по която е извършено плащане от трето лице за нищожна, не възстановява дълга по наличните евентуални правоотношения, в които участва третото лице, а поражда правото на страната по нищожната сделка да иска връщане на даденото без основание, на основание чл. 34 ЗЗД, като задължението за връщане се носи от другата страна по нищожната сделка. Т. е., сумите, получени от банката, подлежат на връщане на ищците, от чиято сметка са удържани, без значение кой е правил вноски по банковата сметка, чиито титуляри са те, тъй като при разглеждане на исковете за нищожност разместването на блага от имуществото на ищците в това на ответника е без правно основание. В тази връзка е установено, че за ответника не съществува валидно правно основание да получи възнаградителна лихва в размер на 8 450.77 евро за периода от 27.08.2007 г. до 27.06.2021 г., както и годишна такса за управление на кредита в размер на 140 евро за периода от 27.08.2007 г. до 27.06.2021 г. С оглед приетата нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 4, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора за кредит е формиран извод, че извършеното от ответника едностранно увеличаване на размера на основното задължение на кредитополучателите да заплащат възнаградителна лихва за предоставения кредит за периода от 27.08.2007 г. до 27.06.2021 г. е направено, без да е налице валидно правно основание за това, поради което размерът на дължимата от кредитополучателите възнаградителна лихва върху отпуснатата в заем парична сума за времето от 27.08.2007 г. до 27.06.2021 г. е този, определен в чл. 3, ал. 1 от договора за кредит от 27.08.2007 г., а именно 6.5 % годишно, а размерът на месечните вноски, които тези лица следва да заплащат на банката, е този, определен в първоначалния погасителен план, представляващ неразделна част от договора за кредит.

След уважаване на релевираното от ответника възражение за погасяване на вземанията на ищците по давност (за периода от 27.08.2007 г. до 16.07.2016 г.) и предвид заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, решаващият съдебен състав е приел, че разликата между събраната от банката лихва върху главница по актуализирания погасителен план и определената лихва върху главница по първоначалния погасителен план при договорен лихвен процент от 6.5 % за периода от 16.07.2016 г. до 16.07.2021 г. представлява сума в размер на 8 450.77 евро, за чието получаване не е доказано валидно правно основание, поради ответникът следва да я върне.

За основателен е приет от въззивния съд и искът по чл. 55 ЗЗД за сумата до размера от 102.14 евро за периода от 16.07.2016 г. до 16.07.2021 г., представляваща заплатена без правно основание годишна такса за управление по договора за банков кредит. Не е възприето становището на банката, че тъй като клаузата на чл. 4, т. 2 от договора за кредит не е прогласена за нищожна, се дължи изцяло предвидената там такса, по съображения, че недължимостта на начислената такса не се основава на недействителността на тази клауза, а на недействителността на останалите обявени за нищожни клаузи.

Въззивният съд е разгледал заявеното от банката възражение за прихващане със сумата от разликата между дължимата главница при прилагане на първоначалния лихвен процент по кредита и тази на реално погасената главница за исковия период. Кредитирано е заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което за периода от 16.07.2016 г. до 16.07.2021 г. размерът на вноските за главница по погасителен план при прилагане на първоначално уговорения лихвен процент по кредита в размер на 6.5 % представлява сума в размер на 8 925.02 евро, като за същия период за погасяване на задълженията за главница ищците са внесли сума в размер на 7 441.18 евро., т. е., при прилагането на първоначално уговорения лихвен процент по договора за кредит за ищците е възникнало задължение за заплащане на главница в по-висок размер от реално заплатения от тях, като разликата е сума в размер на 1 483.84 евро. Това според въззивния съд установява съществуване на действителни насрещни вземания за парични суми между ищците и ответника по делото, като с влизане в сила на съдебното решение ще се установи и изискуемостта, и ликвидността на тези вземания, поради което заявеното от ответника възражение за прихващане е прието за основателно, а исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД са уважени за сумата 6 966.93 евро.

Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищците, че в случая липсват две насрещни ликвидни и изискуеми вземания, както и че възражението за прихващане в отговора на исковата молба не е било заявено в законния срок и е било необходимо провеждането на производство по чл. 64, ал. 2 ГПК за възстановяване на този срок. Съдът е изложил мотиви, че тези оплаквания се основават на първоначалната погрешна преценка на първоинстанционния съдебен състав, че отговор не е постъпил в срока по чл. 131 ГПК, която грешка е отстранена впоследствие по реда на чл. 253 ГПК с нарочно определение. В конкретния случай от данните по делото е установено, че отговор по делото е подаден в законния срок, а късното му получаване се дължи на нарушения от страна на куриерската фирма при обработване на пратката, като тези обстоятелства нямат характер на обстоятелства от кръга на предвидените в чл. 64, ал. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че по касационната жалбата на „Ю. Б. АД въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Извън констатацията, че част от въпросите, формулирани в изложението на банката по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са пряко относими към правилността на обжалваното решение и поради това не удовлетворяват общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, съдът приема следното:

Първата група въпроси обобщено се отнася до приложението на чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП при уговарянето на променлив лихвен процент по договор за кредит и условията, при които клаузата би или не би се считала за неравноправна, вкл. с оглед дерогационната норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, като се търси отговор за конкретни хипотези, които касаторът счита, че са осъществени по делото, в частност наличието на препращане в договора за кредит към достъпен вътрешно-ведомствен документ – Методология за определяне на базисни лихвени проценти, с оглед разпоредбата на чл. 58 ал. 1, т. 2 ЗКИ. Въпросите не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касация, предвид създадената обилна и трайна практика на Върховния касационен съд във връзка с тях, на която въззивното решение съответства. Според тази практика в подобни случаи методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Когато кредитополучателят - потребител не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който банката – кредитор може едностранно да промени размера на възнаградителната лихва, респективно базовия лихвен процент, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Уговорката в договор за кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и/или когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, стоящи извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Следва да се посочи, че при постановяване на съдебния си акт въззивният съд не е обсъждал дали методологията на банката би отговаряла на горните критерии, тъй като е намерил за достатъчно – в съответствие с дадените в практиката разрешения, че тя не е станала част от договора за кредит.

По останалите поставени въпроси касационният съд намира следното:

Въпросът за момента, към който следва да се прави преценката за неравноправния характер на договорна клауза, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираните решения на СЕС, които освен това не са постановени във връзка с договори за кредит, отпуснат в евро. Петият въпрос няма отношение към формираната в решението правна воля на съда, доколкото той не е приел, че е налице съгласие от страна на потребителите част от компонентите, включени в общата методология за определяне на променливия компонент от приложимия лихвен процент, да зависят от волята на кредитора, който предоставя заеми със свои средства и на свой риск. Шестият въпрос също не е обсъждан от въззивния съд, отделно от това има изцяло хипотетичен характер. Не произтича от решаващата правна воля на съда за изхода на спора и седмият въпрос относно приложното поле на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Противно на доводите на касатора по формулираните осми и единадесети въпрос относно приложението на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в случая, когато кредиторът е получил суми от името и за сметка на длъжника, но фактически те са предоставени от трето лице, настоящият съдебен състав не констатира противоречие между даденото от въззивния съд разрешение и посочената в изложението практика на ВКС, касаеща съвсем различни хипотези в казуалната й част и при липса на разрешени въпроси от такова естество. Последните два въпроса от изложението на банката по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени с оглед доводите за необсъждане от страна на въззивния съд на заключението на вещото лице в частта, касаеща обективността на включените в методологията компоненти и тяхното повишение, което обаче не може да се окачестви като произнасяне в противоречие с практика на ВКС относно процесуалните задължения на съда, произтичащи от чл. 202 ГПК. В конкретния случай необсъждането на експертното заключение в съответните части се дължи на решаващия извод на съда, че методологията на кредитора за определяне на базисни лихвени проценти не е предоставена на кредитополучателите и те не са заявили писмено, че я приемат, поради което обсъждането на съдържанието й, както и дали обективните критерии оправдават повишаването на лихвения процент, е счетено за ирелевантно.

С оглед изложеното настоящият съдебен състав приема, че по формулираните от „Ю. Б. АД въпроси не се установяват в своята кумулативност общата и допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. По тези от въпросите, които са свързани с обуславящата правна воля на въззивния съд за изхода на спора и спрямо които се поддържа наличието на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се посочи, че последното не е налице предвид това, че същите вече са намерили разрешение в актуална практика на ВКС, поради което нямат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В заключение съдът приема, че не се установява приложното поле на касационното обжалване, релевирано от касатора – ответник. С оглед недопускане на касационно обжалване по касационната жалба на банката съставът на Върховния касационен съд не дължи произнасяне по реда на чл. 288 ГПК по отношение на депозираната от ищците насрещна касационна жалба, оглед изричната разпоредба на чл. 287, ал. 4 ГПК.

При този изход на делото в касационната инстанция, предвид направеното искане за присъждане на разноски и с оглед представените в тази връзка доказателства, касаторът „Ю. Б. АД следва да бъде осъден да заплати на А. А. сторените за защитата му разноски в размер на 2 800 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 86 от 24.04.2023 г. по в. гр. д. № 1/2023 г. по описа на Окръжен съд – Враца в обжалваната от „Ю. Б. АД част.

ОСЪЖДА „Ю. Б. АД да заплати на А. М. А. сумата 2 800 лв. - разноски за касационната инстанция.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на Д. П. А. и А. М. А. срещу решение № 86 от 24.04.2023 г. по в. гр. д. № 1/2023 г. по описа на Окръжен съд – Враца в обжалваната от тях част.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му пред друг състав на Върховен касационен съд само в частта за оставяне на насрещната касационна жалба без разглеждане.

В останалата част определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: