Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), вр. с чл. 68 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗДискр.).
Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи, чрез процесуален представител по делото юрисконсулт К.Р, против решение № 5989/24.10.2017 г., постановено по адм. дело № 8167/2017 г. по описа на Административен съд София – град (АССГ).
Касаторът развива доводи за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. По изложени в жалбата и поддържани в съдебно заседание съображения моли за отмяна на оспорения съдебен акт и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответната страна – Комисия за защита от дискриминация, в депозирана писмена защита и в съдебно заседание чрез процесуален представител по делото юрисконсулт Р.П, оспорва основателността на касационната жалба. Намира решението на първоинстанционния съд за правилно и законосъобразно и иска неговото оставяне в сила.
Ответните страни – Б.В, чрез пълномощници по делото Адв. М.П и адв. В.С; Х.Т, К.Н, Д.Б, Н.Л, Л.П, Б.К, С.Д, Р.С, А.Г, Д.Д и С.Д, всички представлявани от адв. В.С, заявяват становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в постъпил от тях отговор по чл. 213а АПК и депозирани писмени бележки. Молят съдебното решение да бъде оставено в сила като постановено в съответствие със съдопроизводствените правила и материалния закон. Правят искане за присъждане на разноски, съгласно приложени доказателства и списък по чл. 80 ГПК.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Поддържа становище за правилност на фактическите установявания и правните доводи на съда, поради което счита, че решението е постановено при липса на касационни основания за неговата отмяна.
Върховният административен съд, състав на пето отделение, като обсъди данните по делото и възраженията на страните, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна, по следните съображения:
С атакувания съдебен акт първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на министъра на вътрешните работи срещу решение № 186/07.06.2017 г. по преписка № 84/2009 г. на Комисията за защита от дискриминация (КЗД), Четвърти специализиран постоянен заседателен състав, с което е установено, че жалбоподателите пред КЗД Б.В, Х.Т, К.Н, Д.Б, Н.Л, Л.П, Б.К, С.Д, Р.С, А.Г, Д.Д и С.Д по време на участие в мисия на ООН в Косово в периода 2006 г. – 2008 г., са били третирани по-неблагоприятно от министъра на вътрешните работи в качеството му на орган по назначаването в сравнение с държавните служители на същото ведомство, като по-неблагоприятното третиране е извършено посредством лишаване на служителите на мисия в чужбина от заплащане на възнаграждение и вещово доволствие, както и изплащане на осигурителни вноски за пенсия в намален размер, което представлява пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. по признак „обществено положение“ и нарушение на чл. 6 ЗЗдискр. С цел предотвратяване на евентуално бъдещо нарушение на антидискриминационното законодателство и обезпечаване на основния принцип, залегнал в чл. 2 ЗЗДискр., на министъра на вътрешните работи под формата на принудителна мярка по чл. 76, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. е предписано своевременно предприемане на необходимите мерки за гарантиране равенството в третирането на служителите от ведомството и недопускане на бъдещи нарушения на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. и на чл. 6 от с. з.
За да постанови този резултат, решаващият състав е приел, че атакуваното решение на КЗД е постановено от компетентен орган, в установената от закона форма, при съобразяване с разписаните в специалния закон административнопроизводствени правила, както и в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Съдът е приел за безспорно установено от доказателствата по делото, че за времето на участие в мисията на ООН в Косово качеството на държавни служители на МВР, което жалбоподателите в административното производство са имали, не се е променило спрямо положението им преди изпращането им на мисия. На тази основа е установено сходство между тяхното служебно положение и това на държавните служители на МВР, изпълняващи служебните си задължения на територията на Р. Б, които за разлика от първите, са упражнявали в пълен обем произтичащите от служебното им положение право на възнаграждение, на осигуровки и вещово доволствие, докато служителите на мисия в Косово, съгласно действащата в процесния период законова и подзаконова нормативна уредба, са били лишени от тези права.
По така изяснените факти, за чието осъществяване не се спори между страните по делото, първоинстанционният съд е извел правния извод, потвърждаващ заключението на КЗД, че действащите в процесния период правни норми, уреждащи участието на държавните служители от МВР в мисии на международни организации, поставя тези служители в по-неблагоприятно положение спрямо служителите от същото ведомство, които не участват в международни мисии, по отношение на заплащането, общественото осигуряване и вещовото доволствие. Квалифицирането на така установеното неравно третиране между посочените категории служители на МВР като проява на пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. е обосновано с наличието на защитения признак „обществено положение“, който се намира в пряка причинно-следствена връзка с неблагоприятното отношение. Неравенството в третирането относно следващите се от служебното правоотношение плащания е заложено в самата нормативна уредба, приета по съответния ред и насочена към регламентиране условията на подбор, командироване и заплащане на държавните служители в МВР, участващи в мисии на международни организации. При тези обстоятелства, очевидна е връзката между заложеното в приложимите норми неравенство в третирането и служебното положение на държавните служители, участващи в мисии на международни организации. Осъществяваната от тези служители дейност като обективен елемент от служебното им положение отговаря на съдържанието на признака „обществено положение“, с оглед на което се доказват всички елементи от фактическия състав на допусната спрямо ответниците по касация пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. С оглед така приетото, както и съобразно характера на конкретно проявената форма на пряка дискриминация, а именно – посредством приемането на антидискриминационни норми в противоречие с принципа по чл. 6, ал. 2 ЗЗДискр., съдът е потвърдил като законосъобразна и наложената на министъра на вътрешните работи – орган по назначаването на засегнатите служители, принудителна административна мярка по чл. 76, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., изразяваща се в отправяне на предписание, „при подбора, командироването и заплащането на държавните служители в МВР – участници в мисии на международни организации, министърът да предприема своевременно мерки, целящи гарантиране на равенство в третирането и недопускане на бъдещи нарушение на разпоредбите на чл. 4, ал. 2 и чл. 6 ЗЗДискр.“.
Така постановеното решение на АССГ е правилно. Настоящият състав на Върховния административен съд споделя напълно изложените в обжалваното решение фактическа обстановка и правни изводи, поради което счита, че същите не следва да се преповтарят.
Неподкрепени с конкретни доводи и аргументи са касационните възражения за допуснати от първоинстанционния съд нарушения, съставляващи основания за отмяна на съдебното решение. Твърденията в жалбата по същество касаят изложение на действащата във времето правна уредба за участието на държавните служители от МВР в мисии извън територията на Р.Б.И обаче не може да обоснове извод, различен от възприетия още с решението на КЗД и потвърден с мотивите на оспорения съдебен акт, а именно – налице е сходство в положението на служителите, изпълняващи службата си в МВР и тези, участващи в мисии в чужбина, тъй като и двете категории служители се намират на служба в своята държава, като не е налице основание, служебното правоотношение на изпратените на мисии в чужбина служители да се счита за прекратено или променено вследствие командироването им. По тези причини, съществувалата в процесния период разлика в третирането на засегнатата категория държавни служители в резултат на действащата към онзи момент нормативна уредба правилно е оценена като изпълваща състав на пряка дискриминация по признак „обществено положение“, съобразно чл. 4, ал. 2 ЗЗдискр., вр. с чл. 6 ЗЗДискр.
Нито в първоинстанционното съдебно производство, нито в развилото се пред настоящата инстанция, министърът на вътрешните работи ангажирани доказателства, водещи до извод в друг смисъл. В хода на административното производство пред КЗД органът по назначаването не се е справил с доказателствената тежест по чл. 9 ЗЗДискр., настъпила за него след представяне от ответните страни на достатъчно факти, сочещи на предположение за извършена от негова страна дискриминация. Не се твърдят и конкретни обстоятелства от естество да обусловят наличие на преследвана от органа по назначаване законова цел посредством установената по нормативен път разлика в третирането на посочените категории държавни служители от МВР.
Първоинстанционният съд е извършил цялостна проверка на оспорения административен акт по реда на чл. 168, ал. 1 АПК, като правилно и обосновано е преценил установената по делото фактическа обстановка в съответствие с приложимия материален закон. Съдът правилно е разпределил доказателствената тежест в процеса, като е указал на страните възможността да ангажират доказателства в подкрепа на своите становища. Решението на АССГ е мотивирано с подробни и ясни съображения, съответстващи на доказателствата по делото.
С оглед гореизложеното, настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора и своевременно направените искания, следва да бъдат уважени претенциите на ответните по касация страни за присъждане на сторените от тях разноски, определени в размер съобразно представените доказателства. Налични по делото са пет броя договори за правна помощ и процесуално представителство, сключени поотделно между Б.В, Н.Л, Б.К, Р.С и С.Д, от една страна, и адв. В.С, от друга, от чието съдържание е видно, че всяка от страните е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 (петстотин) лв. На основание чл. 143, ал. 4 АПК Министерство на вътрешните работи следва да бъде осъдено да заплати сторените от ответниците разноски за касационната инстанция при условията на направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по размер и чл. 8, ал. 3 наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5989/24.10.2017 г., постановено по адм. дело № 8167/2017 г. по описа на Административен съд София – град.
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на Б.В сумата от 500.00 лв., адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на Н.Л сумата от 500.00 лв., адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на Б.К сумата от 500.00 лв., адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на Р.С сумата от 500.00 лв., адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на С.Д сумата от 500.00 лв., адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Решението е окончателно.