ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 4748
гр. София, 22.10.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав: Председател:Дияна Ценева
Членове:Теодора Гроздева
Милена Даскалова
като разгледа докладваното от Т. Г. К. гражданско дело № 20238002105240 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „С. И. Т. ЕООД срещу решение № 925 от 03.07.2023 г. по в. гр. д.№ 3265 от 2022 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, четвърти въззивен състав, с което е потвърдено решение № 261958 от 13.06.2022 г. по гр. д.№ 10451 от 2020 г. на Софийския градски съд за отхвърляне като погасени по давност на предявените от „С. И. Т. ЕООД срещу Р. Б. представлявана от Министъра на финансите искове с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 49 508,67 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане в размер на удържана и внесена в държавния бюджет такса по чл.35а ЗЕВИ /обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд № 13 от 31.07.2014 г./ за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. и с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 15 086,40 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на горепосоченото обезщетение по чл.49 ЗЗД за периода от 25.09.2017 г. до 25.06.2020 г. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони и необосновано - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност. Поставят се следните въпроси:
1. Приложим ли е институтът на гражданската погасителна давност по отношение на претенция, основана на вредите от непозволено увреждане - неизпълнение на публичноправно задължение във форма на противозаконно бездействие, чрез неприемане на закон, уреждащ последиците от обявен за противоконституционен закон ? Погасява ли се по давност вземане, основано на вредите от непозволено увреждане - неизпълнение на публичноправно задължение във формата на противозаконно бездействие, чрез неприемане на закон, уреждащ последиците от обявен за противоконституционен закон ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д.№ 5 от 2019 г., решение № 71 от 06.04.2019 г. по гр. д.№ 3804 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д.№ 2377 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о. 2. Приложим ли е институтът на гражданската погасителна давност досежно претенция, основана на вреди от непозволено увреждане - неизпълнение на публичноправно задължение във форма на противозаконно бездействие, чрез неприемане на закон, уреждащ последиците от обявен за противоконституционен закон, когато приетото от въззивния съд има за последица лишаване на ищеца от предвиденото в чл.13 от КЗПЧОС право на ефективни правни средства за защита пред съответните национални власти ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 50123 от 10.11.2022 г. по гр. д.№ 1041 от 2022 г. на ВКС, ГК, I г. о.
3. От кой момент започва да тече погасителната давност за вземания за непозволено увреждане и в частност за вземания от непозволено увреждане във формата на противозаконно бездействие - неприемане на закон, уреждащ последиците от обявен за противоконституционен закон ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д.№ 5 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 51 от 19.04.2013 г. по т. д.№ 1110 от 2010 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 264 от 23.01.2017 г. по н. д.№ 733 от 2016 г. на ВКС, НК, III н. о.
По трите въпроса се сочи и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Освен това се твърди, че решението е очевидно неправилно, тъй като делото било решено въз основа на несъществуваща правна норма /а не на приложимата норма на чл.114, ал.3 ЗЗД/, както и в противоречие с чл.4 и чл.7 от Конституцията на РБ.
В писмен отговор от 28.11.2023 г. пълномощникът на ответника по жалбата Р. Б. чрез Министъра на финансите, оспорва същата. Излага съображения за недопустимост на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално - решението на САС да бъде оставено в сила.
Претендира за юрисконсулско възнаграждение за делото пред ВКС. Върховният касационен съд, ГК, състав на първо г. о. по допустимостта на касационната жалба приема следното: Жалбата е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с цена над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.
По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението съдът приема следното: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове, въззивният съд е приел, че те са погасени по давност.
Относно претенцията за сумата 49508,67 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане в размер на удържана и внесена в държавния бюджет такса по чл.35а ЗЕВИ /обявен за противоконституционен с решение на КС № 13 от 31.07.2014 г./ за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., съдът е приел, че давностният срок за предявяване на тази претенция е започнал да тече от момента, в който е възникнало правото да се иска обезщетение за претърпените вреди. В конкретния случай ищецът е можел да предяви иск за вредите от приемането от Народното събрание на противоконституционен закон на 10.08.2014 г. /датата, на която е влязло в сила решението на КС за обявяване на чл.35а ЗЕВИ за противоконституционен/, а за вредите от бездействието на Народното събрание да приеме закон, с който да уреди последиците от този противоконституционен закон - на 11.10.2014 г. /два месеца след влизане в сила на решението на КС, в който срок съгласно чл.88, ал.4 от Правилника за организацията и дейността на НС от 2013 г., приет на основание пар.1 от ПЗР на Закона за КС, чл.90, ал.4 ПОДНС от 2014 г., чл.94, ал.4 ПОДНС от 2017 г., чл.90, ал.4 ПОДНС от 06.08.2021 г. и чл.90, ал.4 ПОДНС от 21.12.2021 г. Народното събрание е било длъжно да приеме такъв закон/. От 10.08.2014 г. и 11.10.2014 г. до датата на подаване на исковата молба на 25.09.2020 г. е изтекъл предвиденият в чл.110 ЗЗД петгодишен давностен срок за предявяване на иска, поради което този иск е приет за неоснователен като погасен по давност. Въззивният съд е счел за неоснователно твърдението на ищеца, че тъй като се касае за обезщетяване на вреди от неизпълнение на публичноправно задължение, претенцията, основана на това неизпълнение, не се погасява по давност. Посочил е, че нормите, касаещи погасителната давност /чл.110, чл.113 и сл.ЗЗД/ са императивни, а хипотезите на спиране и прекъсване на давността, очертани в чл.115 и чл.116 ЗЗД, не могат да се тълкуват разширително. Претенцията за обезщетение по чл.86 ЗЗД също е счетена за неоснователна, като акцесорна на неоснователния главен иск по чл.49 ЗЗД.
Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по поставените въпроси, поради следното: 1. По първия поставен въпрос няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на КС и ВКС. В решение № 3 от 28.04.2020 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д.№ 5 от 2019 г., решение № 71 от 06.04.2019 г. по гр. д.№ 3804 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д.№ 2377 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о. въобще не е разглеждан и няма произнасяне по въпроса за приложението на погасителната давност по отношение на задължения по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на вреди от неизпълнение на публичноправни задължения: задължение на Народното събрание да не приема противоконституционни закони, а ако е приело такива - в двумесечен срок от влизане в сила на решението на Конституционния съд за обявяване на противоконституционността да приеме закон, с който да уреди последиците от противоконституционния закон. Поради това по този въпрос не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Не е налице и основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът не е свързан с прилагането на непълна или неясна правна норма и не налага промяната на установената по него съдебна практика. Напротив, свързан е с приложение на ясната разпоредба на чл.110 ЗЗД, за която няма съмнение, че се прилага относно всички облигационни вземания, включително и за вземанията по чл.49 ЗЗД за обезщетяване на вреди от незаконни действия или бездействия на държавни органи.
2. Вторият поставен въпрос не може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като е напълно неотносим към конкретното дело, по което прилагането на давността няма за последица лишаване на ищеца от предвиденото в чл.13 от КЗПЧОС право на ефективни правни средства за защита пред съответните национални власти. През целия петгодишен период на течене на давностния срок /от 10.08.2014 г., съответно 11.10.2014 г. до 10.08.2019 г., съответно 11.10.2019 г./ ищцовото дружество е разполагало с правна възможност да упражни правото си на иск за вредите от действията и бездействието на Народното събрание. За него не е съществувала обективна пречка да предяви по съдебен ред тези претенции през горепосочените периоди от време, поради което погасяването на правото му да получи обезщетение за вредите от посочените непозволени увреждания е законна последица от неговото бездействие през целия 5-годишен период.
Посоченото във връзка с този въпрос решение на ВКС /решение № 50123 от 10.11.2022 г. по гр. д.№ 1041 от 2022 г. на ВКС, ГК, I г. о./ няма отношение към настоящия казус. Същото касае случай, при който за ищеца не е съществувала правна възможност да упражни правото си на иск в предвидения в ЗЗД давностен срок /поради това, че ответникът по иска по чл.45 ЗЗД е бил настойник на ищеца през целия период на теченето на давността и поради поставянето му под запрещение през този период ищецът не е имал право лично или чрез друго лице, различно от настойника, да предяви иск срещу този настойник/, какъвто не е настоящия случай.
3. По третия въпрос в практиката на ВКС, включително посочената от касатора /Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д.№ 5 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 51 от 19.04.2013 г. по т. д.№ 1110 от 2010 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 264 от 23.01.2017 г. по н. д.№ 733 от 2016 г. на ВКС, НК, III н. о./ се приема, че за вземанията за непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца. Това съответства на разпоредбата на чл.114, ал.3 ЗЗД. Приетото в обжалваното решение не противоречи, а напълно съответства на закона и на практиката на ВКС: в случая деецът /органът, от чиито незаконни действия и бездействия се твърди, че произтичат вредите - Народното събрание/ е бил известен към датата на непозволените увреждания, поради което напълно в съответствие със закона и посочената практика на ВКС въззивният съд е приел, че давностният срок за предявяване на вземанията за вредите от тези увреждания е започнал да тече от датата на уврежданията. Следва да се посочи, че в случая деецът е Народното събрание като орган на законодателната власт и осъществяването на отговорността за неговите противозаконни действия или бездействия не зависи от това какъв е конкретният персонален състав на това Народно събрание /кои лица са били народни представители през периода на давността/, кое по ред е било това НС и дали през целия период на давността НС е заседавало или в част от времето е било разпуснато поради насрочени парламентарни избори. Поради това по този въпрос не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпроса има практика на ВКС, включително задължителна такава /посочената по-горе практика на ВКС/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.
Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск.
Решението не е и очевидно неправилно, както неоснователно твърди пълномощникът на касатора. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗЗД и ГПК, в приложимите към спора редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Неоснователно е твърдението на пълномощника на касатора, че решението е очевидно неправилно, тъй като съдът бил разрешил спора въз основа на несъществуваща норма, вместо да приложи разпоредбата на чл.114, ал.3 ЗЗД. Както бе посочено и по-горе, при постановяване на решението си съдът е приложил нормите на чл.114, ал.1 и ал.3 ЗЗД, като правилно е отчел, че тъй като към датата на осъществяване на непозволените увреждания деецът /НС/ е бил известен, погасителната давност е започнала да тече от датите на противозаконните действия и бездействия на НС, от които са произтекли претендираните вреди.
Неоснователно е и твърдението, че решението е очевидно неправилно, тъй като било постановено в нарушение на чл.4 и чл.7 от Конституцията на РБ. При постановяване на обжалваното решение не са нарушени горепосочените разпоредби от Конституцията, доколкото спорът е разрешен въз основа на действащ закон /чл.110 ЗЗД/ и в решението не е отречена принципната възможност Държавата да отговаря за вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжности лица. Напротив, прието е, че Държавата отговаря за причинените на ищцовото дружество имуществени вреди от незаконните действия и бездействия на неин орган /НС/, но в конкретния случай отговорността й не може да бъде успешно реализирана поради погасяването на претенцията на ищеца по давност. Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78, ал.8 ГПК, чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ и чл.25, ал.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 925 от 03.07.2023 г. по в. гр. д.№ 3265 от 2022 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, четвърти въззивен състав.
ОСЪЖДА „С. И. Т. ЕООД със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул.“К. Р. № 56, ет.2, офис 265, да заплати на Р. Б. представлявана от Министъра на финансите - гр.София, ул.“Г.С. Р.“ № 102, на основание чл.78 ГПК сумата 540 лв. /петстотин и четиридесет лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.