ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3926

гр. София, 21.08.2024 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 15.05.2024 (петнадесети май две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: В. Й.

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. частно гражданско дело № 5260 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 1 във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК, като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 9824/07.11.2023 година, подадена от Н. Н. А., против определение № 529/24.10.2023 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 548/2022 година.

С обжалваното съставът на Пазарджик е оставил без уважение искането на въззивния жалбоподател Н. Н. А., изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в З. П. формулирано в касационната му жалба с вх. № 631/20.01.2023г. за изменение на въззивно решение № 447/09.12.2022 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 548/2022 година, в частта за присъдените в полза на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 80.00 лева.

В подадената от Н. Н. А. частна жалба се твърди, че определението е неправилно като постановено при нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от него молба за изменение на решение № 447/09.12.2022 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 548/2022 година в частта му за разноските, на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, да бъде уважена.

Ответникът по частната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София не е подал отговор, като не е изразил становище по допустимостта и основателността на същата.

Частната жалба е подадена определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:

С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел, че с влязло в законна сила въззивно решение № 447/09.12.2022 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 548/2022 година (недопуснато до касационно обжалване-определение № 2814/04.10.2023 година, постановено по гр. д. № 1071/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.), било потвърдено решение № 618/02.06.2022 година на Районен съд Пазарджик, VІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 142/2022 година и определение № 1690/2022 година постановено по същото дело, с което били отхвърлени исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр, предявени от Н. Н. А. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София за установяване, че в периода 14.04.2014 година-18.09.2020 година администрацията на затвора в гр. Пазарджик, подчинена на дирекцията, била нарушила правото на ищеца за равенство в третирането в сравнени с лишените от свобода в затворите в гр. София, гр. С. З. гр. Ловеч, гр. Бобов дол тъй като за разлика от тях, в него не му било разрешено да ползва устройства за възпроизвеждане на аудиофайлове в МРЗ формат (МРЗ player) и файлове в МР4 формат устройства за съхраняване на информация в електронна форма-2бр. флаш памет с музика и филми, както и слушалки без микрофон, което нарушение било основано на признака лично положение, както и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения С първоинстанционното решение били присадени разноски за юрисконсулт в полза на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София в размер на 80.00 лева, като с потвърденото от въззивната инстанция определение № 1690/16.08.2022 година било оставено без уважение искането на Н. Н. А. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Въззивният съд е посочил, че основен принцип в производствата развиващи се по ЗЗДискр бил, че съгласно чл. 75. Ал.2 за производствата пред съд по този закон не се събирали държавни такси, а разноските дължими на съда били за сметка на бюджета на съда. Затова независимо от изхода на делото страните не дължали държавни такси и разноски на съда, които били за сметка на бюджета на съдебната власт Като специален закон ЗЗДискр имал приоритетно приложение по отношение присъждането на разноски по реда на общия ГПК. Това обаче не се отнасяло за разноските на страната, която била спечелила делото и същите били за сметка на другата страна загубила делото. Това в пълна сила се отнасяло и за разноските за юрисконсултско възнаграждение, когато спечелилата страна била защитавана от юрисконсулт-в случая ответника по исковете по ЗЗД. Г. дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София. Цитираната от А. съдебна практика на ВКС-решение № 871/20.01.2011 година, постановено по гр. д. № 1452/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. била неактуална, несъответна на закона и била изоставена. Категоричната новата съдебна практика след 2011 година не поставяла знак за равенство между недължимостта на държавните такси и разноски в полза на съда с тези дължими разноски, включително за адвокат или за юрисконсулт, защитавал спечелилата делото страна от загубилата страна в спора. По въпроса за отговорността на ищеца да възстанови на насрещната страна съдебно-деловодните разноски при отхвърляне на иска по чл. 74 от ЗЗДискр, било посочено че нормата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр била аналогична на чл. 83 от НПК, чл. 359 от КТ, § 35 от ЗСПЗЗ относно иска по § 4и от ЗСПЗЗ; чл. 7, ал. 1, изр. 3 от ЗВСОНИ и други, съгласно които разпоредби ищците не внасяли държавни такси по делото, а разноските се поемали от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждали отношенията на ищците с фиска, но не ги освобождавали от задължението да възстановят на насрещната страна по спора направените разходи, когато искът бил изцяло или частично неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза бил разрешен спорът, само защото е имала процесуалното положение на ответник, не можели да останат за нейна сметка, нито й се възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл. 78 от ГПК бил обезщетяване на всяка от страните по делото за средствата, с които е намалена имуществената й сфера по повод съдебното производство, щом съдът бил отсъдил по спора в нейна полза, а дори и без подобно решение, ответникът имал право на подобно обезщетение за съдебно деловодните разноски, ако с поведението си не бил станал причина за завеждане на делото-чл. 78, ал. 2 от ГПК, както и че нормата на чл.75, ал .2 от ЗЗДискр по своя характер и естество, както и предназначение улеснявала достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, но не предвиждала изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника било намаляло поради неоснователност на претенциите на ищеца. Посочено било още, че разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр уреждала отношенията на ищците по искове и предоставяне на защита срещу деяния, осъществяващи дискриминация, но не ги освобождавала от задължението да възстановят на насрещната страна сторените от нея разноски, съобразно изхода на спора, с оглед на което съдът бил присъдил разноски, доколкото в ЗЗДискр било прието, че ищците по искове по ЗЗДискр били освободени от заплащане на държавни такси и разноски по сметката на съда, но не и от отговорността им за разноски по отношение на насрещната страна по спора, при неблагоприятен изход на делото за тях. Нормата на чл. 75, ал. 1 от ЗЗДискр не предвиждала изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника било намаляло поради неоснователност на претенциите на ищеца. Производството по ЗЗДискр било безплатно и ищецът не дължал държавна такса нито при предявяване на иска, съответно при подаване на жалба, нито по-късно с оглед резултата по спора. Разноските били за сметка на бюджета, което не се отнасяло за дължимостта на разноските направени от насрещната страна предвид изхода на спора. Разпореденото в чл. 75 от ЗЗДискр не изключвала отговорността на ищеца да възстанови на противната страна сторените по делото съдебно-деловодни разноски, ако искът бъдел отхвърлен. ВКС на РБ приемало, че нормата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр не изключвала общият принцип, залегнал и в други разпоредби като чл. 83 от ГПК , чл. 359 от КТ, § 35 от ЗСПЗЗ, съгласно който разходите на страната, спечелила делото се възстановявали от насрещната страна, тъй като имуществената й сфера била намалена поради направените разходи за защита в съдебното производство. Смисълът на това законодателно разрешение, залегнало в чл.78 от ГПК от което чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр не правел изключение, било обезщетяване на страната за средствата, с които се била обеднила, вследствие участието й в съдебния спор, наложено от заведения срещу нея иск. Улесняването на достъпва до правосъдие се реализирало по реда на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр, чрез освобождаване от задължението за внасяне на държавни такси и разноски за събиране на поисканите доказателства, но не и от разноските на другата страна-в случая направените от ответника разноски за адвокатска защита или възнаграждение за юрисконсулт. Съдът можел да освободи страната от разноски, относими към държавните такси и разноските за събиране на доказателства, свързани с провеждането на съдебното производство, но не и от разноските за адвокатска защита (по аргумент на чл. 83 от ГПК). Неоснователно било и позоваването на решение по гр. д. № 1452/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о,, което отразявало практика, която била преодоляна с по-нова практика на състави на ВКС-решения по гр. д. № 5663/2013 година и решение № 4328/2015 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В същия смисъл били определение № 151/13.04.2016 година, постановено по ч. гр. д. № 1350/2016 година, определение № 595/22.07.2019 година, постановено по гр. д. № 109/2019 година, двете, по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 18/27.01.2020 година, постановено по гр. д. № 1177/2019 година, определение № 62/06.02.2020 година, постановено по гр. д. № 3045/2019 година и определение № 217/07.07.2022 година, постановено по гр. д. № 2732/2021 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.. По въпроса за дължимостта на съдебно-деловодни разноски от ищеца в производствата по ЗЗДискр-въззивното решение, с което Н. Н. А. бил осъден да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София разноски за юрисконсултско възнаграждение било изцяло съобразено с цитираната съдебна практика. В решение № 192/25.06.2014 година, постановено по гр. д. № 5663/2013 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о. било прието, че нормата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр била аналогична на чл. 83 от ГПК; решение № 73/12.06.2013 година, постановено по гр. д. № 311/2012 година по описа на ВКС, ГК IV г. о.-разпреденото в чл. 75 от ЗЗДискр не изключва отговорността на ищеца да възстанови на противната страна сторените по делото съдебно-деловодни разноски, ако искът бъде отхвърлен (определение № 342/20.05.2020 г. година, постановено по т. д. № 2749/2019 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.; определение № 221/25.03.2020 година, постановено по гр. д. № 2958/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.). Предвид на това молбата на Н. Н. А. за изменение на въззивното решение в частта за разноските следвало да се остави без уважение като неоснователна. Страната-ищец дължала на общо основание разноските за юрисконсулт за въззивната инстанция предвид изхода на правния спор пред тази инстанция, който бил в полза на насрещната страна Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София.

В частната си жалба Н. Н. А. се позовава на решение № 871/20.01.2011 година, постановено по гр. д. № 1452/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В него е прието за основателно касационното оплакване за присъдените в тежест на ищеца съдебни разноски. Съгласно чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр., за проведените по закона съдебни производства не се събирали държавни такси, а разноските били за сметка на бюджета на съда. В частта, с която ищецът бил осъден да заплати на ответника съдебни разноски в размер на 80.00 лева за юрисконсултско възнаграждение на ответника Министерство на образованието и науката, решението не било съобразено с посочения текст от Закона за защита от дискриминация, който бил специален по отношение на приложимия във въззивното производство чл. 64, ал. 5, изр. 2, пр. 1 от ГПК (отм.). Следвало да се приеме, че в рамките на производството по реда на Закона за защита от дискриминация разноски за процесуално представителство не се дължат. С последващо решение № 192/25.06.2014 година, постановено по гр. д. № 5663/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е възприета практиката, че нормата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр е аналогична на чл. 83 от ГПК, чл. 359 от КТ, § 35 от ЗСПЗЗ относно иска по § 4и от ЗСПЗЗ чл. 7, ал. 1, изр. 3 от ЗВСОНИ и други, съгласно които разпоредби ищците не внасят държавни такси по делото, а разноските се поемат от бюджета на съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на ищците с фиска, но не ги освобождават от задължението да възстановят на насрещната страна по спора направените разходи, когато искът е изцяло или частично неоснователен. Тези разходи на страната, в чиято полза е разрешен спорът, само защото е имала процесуалното положение на ответник, не могат да останат за нейна сметка, нито й се възстановяват от държавата. Смисълът на уредбата по чл. 78 ГПК е обезщетяване на всяка от страните по делото за средствата, с които е намалена имуществената й сфера по повод съдебното производство, щом съдът е отсъди по спора в нейна полза, а дори и без подобно решение, ответникът има право на подобно обезщетение за съдебноделоводните разноски, ако с поведението си не е станал причина за завеждане на делото-чл. 78, ал. 2 от ГПК. Нормата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване на сумите, с които имуществото на ответника е намаляло поради неоснователност на претенциите на ищеца. Също така в решение № 85/13.09.2016 година, постановено по гр. д. № 4328/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е прието, че разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр освобождава ищецът само от внасянето на необходимите за образуването на производството държавни такси, както и от внасянето на необходимите за събирането на поисканите от него доказателства разноски. Това обаче не го освобождава от задължението им по чл. 78, ал. 3 от ГПК, респективно от това по чл. 78, ал. 8 от ГПК. Разпоредбата е аналогична на тази на чл. 83 от ГПК. Съгласно чл. 83, ал. 2 от ГПК съдът може да освободи страната от внасянето на държавни такси и разноски, по вземания за такива, по които той е кредитор. Той обаче не може да освобождава страната от внасянето на такива, в случаите, когато кредитор е трето лице, а не съда, какъвто е и случая по чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК. Това е видно и от разпоредбата на чл. 83, ал. 1 от ГПК, която казва, че освобождаването по този ред е за таксите и разноските по производството на делата, т. е. за самото производство. Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК има същото предназначение и смисъл като тази на ал. 1, поради което и не може да бъде тълкувана по-широко. От друга страна разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК не уреждат отговорност за такси и разноски по производството на делата, а обективната отговорност на страната за причинените на другата страна имуществени вреди, изразяващи се в направени по делото разходи във връзка с неоснователните претенции. Затова същите се дължат независимо от освобождаването по чл. 83 от ГПК. Доколкото разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр е аналогична на тази по чл. 83 от ГПК за нея ще намерят приложение същите съображения, поради което ищецът ще дължи на разноски на другата страна по реда на чл. 78, ал. 3 от ГПК. Актуалната съдебна практика е именно в смисъла, посочен в тези две решения, което е видно и от цитираната от състава на Окръжен съд Пазарджик практика на ВКС. Предвид на това изразеното в решение № 871/20.01.2011 година, постановено по гр. д. № 1452/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. становище трябва да се счита изоставено, а обжалваното определение съобразено със закона и установената въз основа на него съдебна практика.

Предвид на това подадената от Н. Н. А., против определение № 529/24.10.2023 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 548/2022 година, частна жалба с вх. № 9824/07.11.2023 година е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея определение да бъде потвърдено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪЖДАВА определение № 529/24.10.2023 година на Окръжен съд Пазарджик, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 548/2022 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.