Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК образувано по подадена от адв. И. Й. И., в качеството му на процесуален представител на Н. А. П., молба вх. на ВКС № 5979/02.07.2019 г., с която е поискано да му бъде определено и присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, изчислено съгласно разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимо за подадения от него отговор на касационната жалба на една от насрещните страни - Фонд за гарантиране на влоговете в банките, гр. София. Освен това е въведено и искане на пълномощника да му бъде определено и присъдено адвокатско възнаграждение на същото основание, като се допълни определение № 128/26.06.2019 г. по настоящото дело.

Ответникът по молбата - Фонд за гарантиране на влоговете в банките, гр. София, депозира становище с изложени аргументи за недопустимост на първото искане и неоснователност на второто.

Ответникът по молбата - „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, гр. София, не изразява становище.

За да се произнесе по молбата, ВКС, ТК, взе предвид изложеното в нея и след проверка на данните по делото, приема следното:

Производството по т. д. № 1976/2018 г. на ВКС е образувано по подадени касационни жалби от Фонд за гарантиране на влоговете в банките, гр. София, и от „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, гр. София, с които се обжалва решение № 969/23.04.2018 г. по в. т.д. № 6158/2017 г. на Апелативен съд София.

С постановеното от ВКС определение № 115/13.03.2019 г. по настоящото дело, въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. В определението не е било налице произнасяне по обективираното в отговора на касационната жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, подаден от адв. И., искане за определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение по правилата на чл. 38, ал. 2 ЗА, касаещи размера на адвокатско възнаграждение при оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие, поради което след редовно сезиране от страна на адв. И. настоящият състав на ВКС е постановил определение № 129/26.06.2019 г. по т. д. № 1976/2018 г., с което е изменил определение № 115/13.03.2019 г. в частта за разноските и е осъдил „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, гр. София да заплати на адв. И. сумата 3028.30 лв., представляваща дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.

Първото искане на молителят Н. П. за допълване на определение № 115/13.03.2019 г. по т. д. № 1976/2018 г. на ВКС, I т. о. в частта за разноските и по отношение на Фонд за гарантиране на влоговете в банките, гр. София, е недопустимо.

Съгласно чл. 248, ал. 1 вр. чл. 278, ал. 4 ГПК в срока за обжалване, а ако определението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното определение в частта му за разноските. Необжалваемото определение № 115 по т. д. № 1976/2018 г. на ВКС, чието допълване се иска, е постановено на 13.03.2019 г., а молбата по чл. 248 ГПК е депозирана на 02.07.2019 г., т. е. след изтичане на едномесечния преклузивен срок, поради което се явява процесуално недопустима.

Молбата следва да бъде оставена без разглеждане и на друго основание, а именно, че поставеният с нея процесуален въпрос относно отговорността за разноски по делото е разрешен с влязлото в сила определение № 129/26.06.2019 г. по т. д. № 1976/2018 г. на ВКС. Не са налице предпоставки за ревизиране на диспозитива на посоченото определение, още повече, че твърдяното от молителя наличие на „особено искане“ за определяне и присъждане на възнаграждение в отговора на касационната жалба на Фонд за гарантиране на влоговете в банките, [населено място], не отговаря на обективната действителност. Правната норма на чл. 81 ГПК обвързва присъждането на разноски с тяхното надлежно въвеждане от страната. Претенцията за разноски, макар и обусловена от разрешаване на повдигнатия спор, има относителна самостоятелност, тъй като отговорността за разноски не е правна последица, по която съдът дължи служебно произнасяне, а въпрос, по който се произнася, само, след като бъде сезиран – т. 8 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6 ГПК/ съдът не може самостоятелно да упражнява правата на страните, нито да коригира техните пропуски.

Второто искане за допълване на определение № 128/26.06.2019 г. по т. д. № 1976/2018 г. в частта за разноските е неоснователно.

С посоченото определение е оставена без уважение молбата на Фонд за гарантиране на влоговете в банките, гр. София, за допълване по реда на чл. 250 ГПК на определение № 115/13.03.2019г. постановено по т. д. № 1976/2018г., с което Върховният касационен съд не е допуснал касационно обжалване на решение № 969/23.04.2018г. по т. д.№ 6158/17г. на Софийски апелативен съд, като е разгледал подадените срещу това решение касационни жалби на Фонд за гарантиране на влоговете в банките на Корпоративна търговска банка АД /н/. Трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 250 ГПК приема, че непълно е решението, с което съдът е пропуснал /изцяло или частично/ да разгледа иска, с който е сезиран и по който произнасянето е дължимо /за евентуалния или алтернативния иск - защото се е осъществило процесуалното условие за неговото разглеждане/. Непълно е и решението, с което съдът е пропуснал да присъди законните лихви, въпреки че ищецът ги е заявил по уважения осъдителен иск за главница – така определение № 712 от 13.10.2017 г. по гр. д. № 1199/2017 г., ІІІ г. о. на ВКС. Следователно, молбата за допълване на решението е способ за преодоляване по изключение на принципа, въведен с чл. 246 ГПК, единствено когато непълнота може да бъде отстранена, без да се променя вече постановения съдебен акт в същата част – така т. 8 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС и решение № 184/28.07.2017 г. по т. д. № 3298/2015 г. на I т. о. на ВКС. В резултат на правната природа на института, с постановяване на окончателния акт /в случая определението по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато до касационно обжалване въззивното решение/, спорът по същество е решен и делото пред касационната инстанция е приключило. Допълнително постановените в производството по чл. 250 ГПК актове не са такива, с които делото приключва поради несамостоятелния им акцесорен характер. Следователно, не е налице предпоставката „приключване на делото в съответната инстанция“ в нормата на чл. 81 ГПК, обуславяща отговорност за разноски на ответника в производството по чл. 250 ГПК, поради което в тази си част молбата следва да бъде оставена без уважение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от адв. И. Й. И., в качеството му на процесуален представител на Н. А. П., молба по чл. 248 ГПК в частта, с която е поискано допълване на определение № 115/13.03.2019 г. по т. д. № 1976/2018 г. на ВКС, I т. о. в частта за разноските.

В тази част определението може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС с частна жалба в едноседмичен срок, считано от датата на съобщенията.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от адв. И. Й. И., в качеството му на процесуален представител на Н. А. П., молбата по чл. 248 ГПК в частта, с която е поискано допълване на определение № 128/26.06.2019 г. по т. д. № 1976/2018 г. на ВКС, І т. о. в частта за разноските.

В тази част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: