Производство по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК), във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗА МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) (ЗМДТ).
Образувано е по касационна жалба на "К. Х" ООД, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. "Х. С" № 14, ет. 4, представлявано от управителя Т. Бризби, подадена чрез адв.. М - САК, срещу решение № 908 от 29.05.2017 г., постановено по адм. дело № 146/2017 г. по описа на Административен съд (АС) - Пловдив, в частта, с която е отхвърлено оспорването срещу Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № 696/3.10.2016 г., издаден от орган по приходите при община П., потвърден с решение № 30/23.12.2016 г. на директор на Дирекция "Местни данъци и такси" при община П., досежно установените задължения за данък недвижим имот (ДНИ) за периода 01.01.2012 г. – 31.12.2016 г. за притежаваните от дружеството недвижими нежилищни имоти, представляващи – земя с площ 51 567.00 кв. м. и земя с площ 8 127 кв. м., находящи се в гр. П., район "Централен", остров "Адата".
Касационният жалбоподател твърди, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. второ и трето АПК. Оплакванията на касатора са идентични с тези, релевирани и пред първоистанционния съд и се основават на твърдения за незаконосъобразно определяне на данъчната оценка на имотите съгласно чл. 13, ал. 1 от Приложение № 2 на ЗМДТ. В тази връзка жалбоподателят не оспорва дължимостта на установените с АУЗД задължения, а техният размер. Сочи, че съдът не е извършил цялостна служебна проверка за законосъобразност на определените задължения, като е оставил неизяснен въпросът в границите на коя зона на територията на община П. попадат имотите съгласно Приложение № 1 към Решение № 4 по Протокол № 1 от 22.01.2009 г. на Общински съвет – Пловдив. Счита, че изясняването на този въпрос е от съществено значение за формиране на ДНИ, т. к. коефициентът за местоположение, определен в таблица № 3 по чл. 6, ал. 1 от Приложение № 2 на ЗМДТ, е 58.5 за I зона и 49.1 за II зона. Изхождайки от специфичния статут, предназначение и ползване на имотите намира, че първоинстанционният съд необосновано не е кредитирал заключението на вещото лице по проведената съдебно - техническа експертиза (конкретно вариант 1). Иска се отмяна на съдебното решение в обжалваната част с постановяване на ново по съществото на спора, с което да се отмени АУЗД, или делото при условията на чл. 222, ал. 2 АПК да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Претендират се разноски.
Ответникът – директорът на Дирекция "Местни данъци и такси" при община П., чрез юрк.. Я, в писмен отговор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, седмо отделение, като обсъди данните по делото и доводите на страните, намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна - участник в първоинстанционното производство, по отношение на която постановеното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е основателна.
За да обоснове извод за законосъобразност на АУЗД в оспорената част, АС - Пловдив е приел за безспорно установено, че "К. Х" ООД е собственик на процесните недвижими имоти с идентификатори 56784.520.1 и 56784.520.1250, както и че същите се намират в регулационните граници на гр. П.. Решаващият съд е концентрирал спора по делото досежно начина на определяне на данъчната оценка на имотите, предвид аргументите на оспорващото дружество, основани на специфичното местоположение на имотите, находящи се на остров "Адата". Съдът е посочил, че при определяне на данъчната оценка на поземлени имоти се взема предвид служебната страница от Декларацията по чл. 14 ЗМДТ, в която се вписват всички изисквани характеристики за имота. Съобразявйки нанесените от общинската администрация данни в контекста на относимата нормативна уредба съдът е преценил, че в случая органите по приходите са процедирали правилно, изчислявайки данъчните оценки на процесните поземлени имоти в съответствие с чл. 13, ал. 1 от Приложение № 2 на ЗМДТ, т. к. същите се намират в строителните/регулационни граници на гр. П. и това е основното изискване на чл. 10, ал. 1 ЗДМТ за облагането им с ДНИ. Посочено е, че изключените от данъчна тежест отделни категории имоти са лимитативно изброени в разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 и чл. 24 ЗМДТ. Въз основа на доказателствата по делото съдът е приел, че имотите не попадат в нито една от тези категории, поради което не са налице основания за освобождаване от заплащането на данъка.
В първоинстанционното производство по искане на оспорващото дружество е назначена и изслушана СТЕ, заключението по която е изготвено на база констатацията на вещото лице, че статутът на процесните имоти е "частен случай" с по-особено предназначение. Заключението е изготвено в два варианта – единият на база регламентацията в чл. 13, ал. 2 от Приложение № 2 на ЗМДТ, визираща водни площи, мини, кариери и земи от горския фонд, а вторият съгласно чл. 19, 20, 21, като експертът е преценил процесните имоти като "ниви" - земеделски земи). АС - Пловдив не е кредитирал СТЕ предвид факта, че по делото няма спор, че се касае за имоти в строителните граници на гр. П., които се намират в урбанизирана територия, съответно същите не отговарят на легалното определение за "земеделски земи" по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ. Счел е, че процесните имоти не попадат и в приложното поле на чл. 13, т. 2 от Приложение № 2 на ЗМДТ. С тези мотиви АС - Пловдив е формирал решаващ извод за законосъобразност на АУЗД в обжалваната му пред касационната инстанция част.
Решението е валидно и допустимо, но неправилно, поради нарушение на съдопризводствените правила.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, ал. 1 от ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Хипотезите, при които имоти не се облагат с ДНИ са посочени в чл. 10, ал. 1, 2 и 3 ЗМДТ, а случаите, при които данъчнозадължените лица са освободени от заплащането на ДНИ са лимитативно изброени в чл. 24, ал. 1, т. 1 – т. 19 ЗМДТ.
Между страните не е налице спор за това, че "К. Х" ООД е собственик на описаните в АУЗД недвижими имоти с идентификатор 56784.520.1 и идентификатор 56784.520.1250, както и че същите се намират в строителните граници на гр. П.. В тази насока касаторът не оспорва, че процесните имоти представляват облагаем обект по смисъла на общото правило по чл. 10, ал. 1 ЗМДТ (налице е първата хипотеза на цитираната норма). Спорът касае размера на установените с АУЗД задължения за ДНИ, респ. определената от общинската администрация данъчна оценка на имотите, като възраженията на жалбоподателя се основават на специфичния статут на поземлените имоти, предназначението и местонахождението им спрямо строителните граници на населеното място.
По силата на чл. 19, ал. 1 ЗМДТ данъкът се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти по чл. 10, ал. 1 с. з. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗМДТ (Доп. - ДВ, бр. 153 от 1998 г., изм., бр. 102 от 2000 г., бр. 109 от 2001 г., бр. 95 от 2009 г., в сила от 1.01.2011 г.) данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка съгласно приложение № 2, а за жилищните имоти - данъчната им оценка съгласно приложение № 2. На основание чл. 22 ЗМДТ общинският съвет определя с наредбата по чл. 1, ал. 2 от закона размера на данъка, в граници от 0, 1 до 4, 5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот.
С решение № 10 от 31.01.2008 г. Пловдивският общински съвет е приел Наредба за определянето на размера на местните данъци на територията на община П.. Издателят на АУЗД се е съобразил с Наредбата и ЗМДТ при изчисляване на конкретните размери на ДНИ за всяка една от годините 2012, 2013, 2014, 2015 и 2016, като е описал алгоритъма на изчисленията и съответните параметри. Изчисленията се правят на база данъчната оценка на имотите, която доколкото имотите се намират в строителни граници на населеното място, се формира съгласно чл. 13, ал. 1 от Приложение № 2 на ЗМДТ. Цитираната разпоредба сочи, че данъчната оценка се определя въз основа на базисната данъчна стойност за един квадратен метър, корекционни коефициенти, площта и данъчната стойност на подобренията по формулата ДО = БС x Км x Ки x Ку x Кз x ПЗ + ДП, където: ДО е данъчната оценка в левове; БС - базисната данъчна стойност на 1 кв. м в левове; Км - коефициент за местоположение съгласно таблица № 3; Ки - коефициент за инфраструктура; Ку - коефициент за устройствена зона; Кз - коефициент за застроеност; ПЗ - площта на земята, включително застроената площ в кв. м; ДП - данъчната стойност на подобренията. Въпросните данни се извличат от служебната страница на декларацията по чл. 14 ЗМДТ, където, ако е отбелязано "УПИ (парцел) в строителни граници", "УПИ извън строителни граници" или "друг терен в строителни граници", данъчната оценка се изчислява в съответствие с чл. 13, ал. 1 от Приложение № 2 на закона, а ако земята е земеделска - в съответствие с чл. 19 - чл. 21. Наред с това по силата на чл. 13, ал. 2 от Приложението данъчната оценка на водни площи, мини, кариери, земи в горския фонд и други подобни обекти се определя като за земи според местоположението и статута им.
При тази регламентация, както обосновано приема и съдът, ирелевантно за законосъобразността на оспорения ревизионен акт е заключението на СТЕ, което съдът принципно правилно не е кредитирал, т. к. е незаконосъобразен приложеният подход при определяне на коефициентите за местоположение и устройствена зона по чл. 13, ал. 1 от Приложение № 2 към ЗМДТ. В контекста на касационните възражения следва да се посочи, че съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по дело (чл. 202 ГПК). Решаващият съд е изложил подробни и логически издържани мотиви защо не възприема това заключение. Касационната инстанция ги споделя напълно, като за пълнота намира за уместно да посочи и следното:
На първо място, даденият от вещото лице по СТЕ отговор на въпроса, представляват ли имотите земеделска земя, респ. обекти от посочените в чл. 13, ал. 2 от Приложение № 2 на ЗМДТ, е правен и на него отговор следва да даде съдът на база събраните по делото доказателства. Последните, при стриктно прилагане на чл. 2 от ЗСПЗЗ (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА И ПОЛЗВАНЕТО НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ЗЕМИ) (конкретно т. 1), категорично отхвърлят тази теза.
На следващо място, констатациите на експерта и изготвеното заключение, в двата му варианта, са изградени на база недопустимо разширително тълкуване на данъчноправните норми и прилагане по аналогия, при което към един фактически състав, непредвиден в правната норма, са приложени последиците от друг, изрично регламентиран в закона. В тази насока следва да се отбележи, че празнотата в данъчния закон не може да се преодолее чрез разширително тълкуване, каквото на практика е направило вещото лице, приравнявайки процесните имоти, поради "специфичния им статут" на земеделски земи и на обекти по чл. 13, ал. 2 от Приложение № 2 на ЗМДТ (водни площи, мини, кариери и земи в горския фон). Изхождайки от принципите за законност и обективност на приходната администрация – чл. 2, ал. 1 и чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ДОПК, следва да се счита, че данъчният закон се прилага стриктно, т. е. в ничия полза. Разширителното тълкуване и тълкуването по аналогия бихо довели до недопустимо изменение на закона.
Не на последно място, СТЕ дава заключение въз основа на декларираното "фактическо използване" и "трайно предназначение" на процесните имоти съгласно данните на кадастъра и съответно за размера на ДНИ при отчитане на това предназначение на имотите, но не то е релевантно за данъчното облагане. Основателно е възражението на ответника, че кадастралните данни обслужват целите на кадастъра. ЗМДТ си служи с термини и категории – земи в/извън строителните граници, земеделски и горски земи, съдържанието на които се дефинира от ЗУТ и другите специални закони – ЗСПЗЗ, ЗГ (ЗАКОН ЗА ГОРИТЕ) и др. Ето защо правилно съдът при формиране на правните си изводи не е кредитирал така изготвеното заключение на СТЕ.
Независимо от това, АС - Пловдив не е извършил задълбочена проверка на релевантните факти и обстоятелства за спора, съобразно доводите и възраженията на страните.
Както вече се посочи, по делото не е било спорно, че имотите представляват облагаеми обекти според правилото по чл. 10, ал. 1 ЗМДТ, а спорен е бил въпросът как следва да се приложат корекционни коефиценти по чл. 13, ал. 1 от Приложение № 2 на МЗДТ и конкретно коефициентът за местоположение съгласно таблица № 3. Видно от заверката на служебните страници на подадените декларации по чл. 14 ЗМДТ (л. 116 и л. 123 от делото), в тях е отразено, че имот с идентификатор 56784.520.1 попада в първа зона спрямо строителните граници на населеното място, а имот с идентификатор 56784.520.1250 е във втора зона. Същевременно, както пред първоинстанционния съд, така и пред настоящата инстанция, дружеството е оспорило тези данни с твърдение, че същите не се подкрепят от утвърдените граници на зоните и подзоните на територията на община П. съгласно решение № 4 от 22.01.2009 г. на ОбС – Пловдив (л. 266). При липса на безспорни данни относно местоположението на облагаемите обекти спрямо регулационните граници на населеното място, съдът по силата на служебното начало – чл. 9, ал. 3 и ал. 4 и чл. 171, ал. 4 АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, е следвало да укаже на органа да представи относими към този въпрос писмени доказателства, т. к. се спори по факторите, формиращи корекционните коефиценти, което би могло да коригира данъчната оценка на облагаемите обекти, което от своя страна би се отразило на размера на дължимото задължение. Съдът не е дал указания на ответника за установяване на фактическите основания за издаване на акта (чл. 170, ал. 1 АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК). Липсват конкретни указания за кои релевантни факти той не сочи доказателства. Поради това, при бездействието на тази страна, и в нарушение на служебното начало за събиране на доказателства по чл. 171, ал. 2 и ал. 4 АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, в първоинстанционното производство е останал неизяснен въпросът дали правилно и съобразно с изискванията на Приложение № 2 на ЗМДТ е изчислена данъчната основа на ДНИ. Настоящата инстанция, доколкото не притежава необходимите специални знания и при положение, че не е назначена експертиза, не може да провери дали задълженията за ДНИ са законосъобразно определени. Т.к. в касационното производство е недопустимо назначаването на съдебна експертиза, такава е следвало да бъде назначена в съдебното производство пред първата инстанция. Геодезическата експертиза би дала отговор на относимите за правилното решаване на спора въпроси, а съдът може да назначава вещи лица и служебно, поради което не е било необходимо експертизата да е поискана от страна по делото (Арг.: чл. 171, ал. 2 АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК).
Като не е извършил цялостна проверка за законосъобразност на АУЗД, включително и чрез служебно събиране на релевантни за спора доказателства, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Налице е релевираното с жалбата касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. второ АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК. Решението следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който след събиране и анализ на относимите за спора доказателства, съобразно дадените с настоящото решение указания, следва да постанови ново решение по съществото на спора.
На основание чл. 226, ал. 3 АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, този съд следва да се произнесе и по въпроса за разноските, направени пред настоящата инстанция.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 и т. 2 АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, Върховният административен съд, седмо отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 908 от 29.05.2017 г., постановено по адм. дело № 146/2017 г. на Административен съд - Пловдив, в частта, с която е отхвърлено оспорването на "К. Х" ООД, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. "Х. С" № 14, ет. 4, срещу Акт за установяване на задължения по декларация № 696/3.10.2016 г., издаден от орган по приходите при община П., потвърден с решение № 30/23.12.2016 г. на директор на Дирекция "Местни данъци и такси" при община П., досежно установените задължения за данък недвижим имот за периода 01.01.2012 г. – 31.12.2016 г. за притежаваните от дружеството недвижими нежилищни имоти, представляващи – земя с площ 51 567.00 кв. м и земя с площ 8 127 кв. м, находящи се в гр. П., район "Централен", остров "Адата".
ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на същия съд, съобразно указанията, дадени в мотивите на настоящото решение. Решението е окончателно.