Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационната жалба на кмета на община – Бургас, срещу решение № 1744/31.10.2016г. по адм. дело № 1387/2016г. по описа на Административен съд Бургас. К.ят жалбоподател твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевира, че не са налице основания за прихващане или възстановяване, тъй като за имота е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ, с посочен начин на придобиване – давност, с отбелязана дата на придобиване 16.02.2016г., като след приемане на декларацията задълженията за имота са изчислени. Така изчисленият размер на задълженията не е оспорен, като за жалбоподателя е съществувала възможност да поиска издаване на акт по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, с твърдението, че е собственик от 2016г., а не от по-ранна дата. Това не е направено, а определените задължения са заплатени. Не споделя тезата на съда, че подписването на декларацията е продиктувано от нуждата за снабдяване с данъчна оценка, за предстоящо производство по издаване на констативен нотариален акт. Служителят обработил декларацията е включил и по отм. и периоди, защото лицето доброволно е декларирало, че е владяло имота като свой през последните години. Затова облагането е на база декларираното, т. е. за срока на придобивната давност. При така изложените доводи решаващият орган е приел, че заплатените суми са на база доброволно подадена от лицето декларация, която е годно основание да бъде отказано възстановяването. Иска решението да бъде отменено и да бъде потвърден акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ № 94-01-16427 от 26.05.2016 г. издаден от главен експерт в дирекция „Местни приходи от данъци, такси и реклама” /МПДТР/ при община Б.. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът – Й. Ж. Л., взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Настоящият състав на Върховния административен съд, седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна.
Производството пред АС Бургас е образувано по жалба на Й. Ж. Л. срещу АПВ № 94-01-16427/26.05.2016г. издаден от главен експерт в дирекция „МПДТР“ при община Б., потвърден с решение № 94-01-16427/2/ от 21.06.2016г. на кмета на община Б..
Първоинстанционният съд е приел, че с декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 10826 от 16.02.2016г. и 5202/011363/01.03.2016г. Й. Ж. Л., е декларирал, че той и съпругата му Л. Л. са собственици на апартамент-жилище, находящ се в [населено място], [адрес], ведно с прилежащо мазе и таван. В декларацията е посочено, че имотът е придобит по давност на 16.02.2016г. Към декларацията са приложени схема № [номер]/22.02.2016г. и схема № [номер]/15. 02. 2016г. на самостоятелен обект в сграда и скица на поземлен имот № [номер]-15.02.2016г. Съгласно справка за задължения на собственици за партида, Й. Ж. Л. и неговата съпруга имат задължения за всеки един от тях по отделно в размер на 855, 67 лв., представляващи 714, 57 лв. главница и 147, 56 лв. лихви. Тези суми са платени с приходни квитанции от 23.02.2016 г. От Л. е направено искане до община Б. за прихващане или възстановяване с вх. № 94-01-16427/16.05.2016г. С него на основание чл. 129, ал. 1 от ДОПК, е поискано да бъде извършено възстановяване на недължимо платени и събрани суми за данък недвижими имоти /ДНИ/, такса битови отпадъци /ТБО/ и лихви върху тях, платени за периода от 2011 г. до 2015 г., включително, в общ размер на 734, 39 лв.
С АПВ № 94-01-16427/26.05.2016г. издаден от главен експерт в дирекция МПДТР при община Б. е отказано да бъдат възстановени претендираните суми. В мотивите на акта е прието, че искането е неоснователно, тъй като лицето собственоръчно е положило подписа си върху декларацията, като се е считало за собственик. Съгласно чл. 14, ал. 5 от ЗМДТ, подадената декларация от един съсобственик ползва и останалите съсобственици. В декларацията е отбелязано, че имотът е придобит по давност, като не е в правомощията на органите по приходите да се произнасят по вещноправни спорове. В техните правомощия е да приемат декларацията и да изчислят вземането. След като лицето е подало декларация, задължението е изчислено и заплатената сума е на база на подадената декларация, като няма правно основание тя да бъде възстановена, като недължимо внесена. С решение № 94-01-16427/2/ от 21.06.2016 г. на кмета на община Б. актът е потвърден, като е прието, че жалбата е допустима, но неоснователна. В мотивите на решението е посочено, че за имота е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ, с посочен начин на придобиване – давност, с отбелязана дата на придобиване 16.02.2016 г., като след приемане на декларацията задълженията за имота са изчислени считано от 01.01.2011 г. Така изчисленият размер на задълженията не е оспорен, като за жалбоподателя е съществувала възможност да поиска издаване на акт по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, който да обжалва. Това не е направено, а определените задължения са заплатени. По преписката няма данни трето лице да е оспорило правото на собственост на жалбоподателя. Заплатените суми са на база доброволно подадена от лицето декларация, която е годно основание да бъде отказано възстановяването. Решението е връчено на 23.06.2016г., а с жалба вх.№ 94-01-16427/3/05.07.2016г. актът за прихващане или възстановяване е обжалван по съдебен ред.
При така установеното от фактическа страна и след анализ на относимите разпоредби от ДОПК и ЗМДТ, съдът е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Посочил е, че от Л. е заплатена сумата от 734, 39 лв., представляваща данък недвижими имоти, такса битови отпадъци и лихви за периода от 01.01.2011 г. до 31.12.2015 г., за недвижим имот представляващ апартамент-жилище, находящ се в [населено място], [адрес]. За имота е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ, в която е декларирано, че той е придобит по давност, с посочена дата на придобиване 16.02.2016 г. Доколкото в подадената декларация по чл. 14 от ЗМДТ е посочен момент на придобиване на имота – 16.02.2016 г., то от този момент за имота се дължат данъци и такси, съобразно декларираната информация. Сумата от 734, 39 лв. е заплатена, като за нея не е издаван нито акт за установяване на задължения по декларация по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, нито е проведено ревизионно производство приключило с издаването на ревизионен акт, съгласно изискванията на чл. 108 от ДОПК. Съдът е изложил, че след като в подадената декларация по чл. 14 от ЗМДТ е посочен момент на придобиване на имота – 16.02.2016 г. и спрямо жалбоподателя не са установени задължения за данъци и такси преди тази дата с влязъл в сила акт, то сумата от 734, 39 лв. се явява недължимо платена и подлежи на възстановяване по реда на чл. 128 и следващите от ДОПК, чрез издаване на АПВ. Неправилно органът по приходите е приел, че не е налице правно основание заплатената сума да бъде възстановена или прихваната, като недължимо внесена и е отказал нейното възстановяване. С оглед изложеното съдът е отменил обжалвания акт и е върнал преписката на органа по приходите, за ново произнасяне, с указания да възстанови претендираната сума, след евентуално прихващане по реда на чл. 128 и следващите от ДОПК. Решението е правилно.
Възникването и съществуването на качеството субект на задълженията по чл. 10 и чл. 62 от ЗМДТ, е обусловено от придобиването на собственост върху недвижим имот. Съгласно разпоредбата на чл. 10 от ЗМДТ с ДНИ се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания. Нормата на чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ регламентира, че субекти на това задължение (данъчно задължени лица) са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. С разпоредбата на чл. 62 от ЗМДТ е предвидено, че ТБО се заплаща за услугите по събиране, извозване и обезвреждане в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. По аргумент от разпоредбата на чл. 64, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ, задължението за заплащане на ТБО е на лицето - собственик на облагаем с данък недвижими имот. От посочената нормативна регламентация следва изводът, че задълженията за ДНИ и за ТБО следват от факта на принадлежността на правото на собственост върху съответния недвижим имот. Тези задължения възникват и съществуват за лицето - титуляр на правото на собственост върху имота.
В настоящия случай Й. Ж. Л. се легитимира, като собственик на 1/2 ид. част от недвижим имот, находящ се в [населено място], [адрес], съгласно подадената декларация с вх. № 10826 от 16.02.2016 г. по чл. 14 от ЗМДТ. С тази декларация задълженото лице не определя само размера на ДНИ и ТБО, а декларира факти и обстоятелства, които са от значение за определяне на облагаемата основа и размера на данъка. Съгласно посоченото в декларацията имотът е придобит по давност на 16.02.2016 г. Видно от чл. 79 от ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА), правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение на имота в продължение на определен период от време. Обстоятелството обаче, че даден имот е владян през определен период от време, преди да бъде придобит по давност, не превръща владелеца на имота в собственик за този период. Поради това считано именно от 16.02.2016 г., на която дата е декларирано придобиването на собствеността, Й. Ж. Л. придобива качеството на данъчно задължено лице за този имот, а данъчната администрация е разполагала с право да определи дължимия от лицето ДНИ и ТБО за имота. Задължение за плащане не съществува за лице, което не е титуляр на правото на собственост, тоест не е в кръга на данъчно задължените лица. Поради това платените суми, касаещи задължения за ДНИ и ТБО за периода 2011 г. – 2015 г., в който имотът не е собственост на жалбоподателя, са недължимо внесени и правилно са претендирани с подаденото от него искане за тяхното прихващане или възстановяване.
Неоснователно е направеното в касационната жалба възражение, че след като сумите са били доброволно платени, а не е поискано издаването на АУЗД, лицето няма право да иска възстановяването им. Обстоятелството дали сумите са внесени доброволно или въз основа на акт на орган по приходите е от значение единствено досежно задължението за връщане на законната лихва върху тях. В случая сумата е внесена доброволно, не въз основа на акт на орган по приходите (съобщението няма характер на такъв), поради което подлежи на връщане със законната лихва не от момента на внасянето й, а от деня, в който е следвало да бъде възстановена по реда на чл. 129, ал. 1 – 4 от ДОПК (чл. 129, ал. 6, изр. 2 от ДОПК).
Като е достигнал до извод за материална незаконосъобразност на оспорения АПВ и го е отменил, а преписката е върнал на органа по приходите, с указания за ново произнасяне по направеното искане за прихващане или възстановяване, АС – Бургас е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.
Не са налице касационни основания за отмяна на решението.
Ответникът не представя доказателства за разноски пред касационната инстанция, поради което и не следва да се уважава и искането му за присъждане на такива.
Предвид гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, настоящият състав на седмо отделение на Върховен административен съд РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1744/31.10.2016г. по адм. дело № 1387/2016г. по описа на Административен съд Бургас. Решението е окончателно.