О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 63

[населено място], 10.01.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№1204/24г.,за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. М. срещу решение №63/22.02.2024 г. по т. д.№569/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение №52/06.06.2023г. по т. д.№3/22г. по описа на Хасковски окръжен съд, е признато за установено по предявения от „Ю. Б. АД срещу касаторката иск по чл.422 ГПК, че същата дължи на банката по договор за кредит от 22.02.2008г. главница в размер на 40 413,64 евро, ведно със законната лихва от 20.10.2020г. до окончателното изплащане, договорна лихва за периода от 09.11.2017г. до 23.09.2020г. в размер на 6287,48 евро, наказателна лихва за периода от 09.11.2017г. до 23.09.2020г. в размер на 1398,95 евро, разноски по кредита за подновяване на ипотеката в размер на 554,25 лв. и застрахователна премия по кредита в размер на 18,54 евро, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д.№13/2021г. по описа на РС Димитровград.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд, че вноските с настъпил падеж преди 20.10.2015г. не са погасени по давност и че уведомяването на кредитополучателя за предсрочната изискуемост е достатъчно за нейното настъпване, като не е необходимо нарочно уведомяване на съдлъжниците и поръчителите. Твърди се, че съдът неправилно и в нарушение на съдопроизводствените дела е изградил фактическите си и правни изводи за основателност на предявения иск, приемайки, че кредитополучателят и солидарният длъжник са надлежно уведомени за предсрочната изискуемост при условията на фингирано връчване по смисъла на чл.47 ал.5 ГПК, тъй като банката не е положила необходимата грижа за да достигне волеизявлението й за това до длъжника, въпреки че е разполагала с данни за настоящи адреси на длъжниците в Гърция. По тези съображения касаторката е поискала да бъде допуснато до проверка за правилност и отменено решението на ПАС с отхвърляне на предявения срещу нея иск.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката твърди, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора начин по въпросите: 1. Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем в хипотезата на съдлъжници, отговарящи солидарно за поетия с договора дълг?; 2.При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи откога тече, съгласно чл.114 ЗЗД, давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?; 3. Следва ли разпоредбите на чл.47 ал.3 и ал.5 ГПК да се тълкуват в смисъл, че при връчване на съобщения и книжа, включително и при връчване на извънсъдебни книжа от ЧСИ, каквото е уведомлението за предсрочна изискуемост, съдът, съответно ЧСИ, е длъжен, когато лицето не бъде намерено на постоянния си адрес, задължително да направи опит да връчи съобщението /книжата/ на настоящия му адрес?; 4.Влиза ли в правомощията по чл.43 ЗЧСИ на ЧСИ, на когото е възложено от частни субекти връчването на извънсъдебни книжа във връзка с гражданскоправни отношения по реда на чл.18 ал.5 ЗЧСИ, да използва способите за връчване, предвидени в чл.37-58 ГПК или използването на тези способи, включително и уведомяването чрез залепване на уведомление, са допустими само при връчването на съобщения и книжа в рамките на образуваните при съответния ЧСИ изпълнителни дела?; 5. Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем в хипотезата на т. нар. „автоматична предсрочна изискуемост“?; 6.Положила ли е банката необходимата грижа и направила ли е всичко необходимо волеизявлението й, че счита договора за кредит за предсрочно изискуем да достигне реално до длъжника, когато не е направила опит да уведоми длъжника по известния на кредитора настоящ адрес на длъжника?; 7. Следва ли съдът да приеме, че длъжникът е уведомен надлежно за предсрочната изискуемост, при условията на фингирано връчване, когато банката-кредитор не е положила необходимата грижа волеизявлението й, че счита договора за предсрочно изискуем, да достигне реално до длъжника по настоящия му адрес? Поддържа се, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с решения по т. д.№237/19г. на ІІ т. о. на ВКс, по т. д.№2140/18г. на І т. о. на ВКс, по гр. д.№1759/21г. на 4 г. о. на ВКС, по гр. д.№50203/16г. на ІІ г. о. на ВКС, по т. д.№60106/16г. на ІІ г. о. на ВКС, по т. д.№1273/19г. на ІІ т. о. на ВКС, по т. д.№60208/16г. на ІІ г. о. на ВКС, по гр. д.№228/21г. на ІІІ г. о. на ВКС и по гр. д.№436/21г. на І г. о. на ВКС. Прави се искане обжалването да бъде допуснато в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК или на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Ю. Б. АД, в депозиран в законоустановения срок писмен отговор се е противопоставил на искането за допускане на въззивното решение до касация, а по същество е оспорил наведените в нея оплаквания като неоснователни.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, поради което е допустима.

За да постанови съдебния акт в обжалваната му от касаторката част, въззивният състав е намерил за установено по делото, че ответницата М. М. е страна по договор за кредит в размер на 43 760 евро за покупка на поземлен имот, сключен на 22.02.2008 г. между праводателя на „Ю. Б. АД - „Алфа банк – К. Б. АД и Д. Т. Д. в качеството му на кредитополучател, като М. е подписала същия в качеството й на съдлъжник; договорът е сключен при Общите условия на банката за предоставяне на ипотечни кредити; цялата сума, уговорена по договора за кредит, е усвоена от кредитополучателя по банковата му сметка. При тези обстоятелства съдът е приел, че с подписването на договора ответницата е встъпила в дълг по смисъла на чл. 101 от ЗЗД, като се е съгласила да поеме солидарно с кредитополучателя задължението му към банката, която е изпълнила поетото от нея задължение да предостави сумата на кредита и че тъй като в подписания договор за кредит има двукратно препращане към Общите условия, същите намират приложение в отношенията между страните. Отказал е да приеме за обвързващ страните сключения между тях анекс № 1/ 09.03.2011 г., доколкото с чл. 1 от него е уговорена дължимост на суми по договора за кредит, определени при условията на т. нар. „анатоцизъм“ по смисъла на чл. 10 ал. 3 от ЗЗД – начисляване на възнаградителни лихви върху лихви, допустимо само при изрична уговорка между търговци, каквато хипотеза в случая не е налице. Нищожността на клаузата на чл. 1 от анекса, която е свързана с основния му предмет, според състава, е довела до неприложимост и на останалите клаузи на анекса в отношенията между страните, тъй като те уреждат изпълнението на задължения, установени с нищожна клауза. Въз основа на това съдът е приел, че ответницата следва да отговаря в качеството си на съдлъжник за задълженията по първоначалния договор, а не и по анекса.

За неоснователно съдът е приел правопогасяващото възражение на ответницата по чл. 110 ЗЗД - за изтекла погасителна давност по отношение на дължимите вноски преди датата 20.10.2015 г. - пет години преди подаването на заявлението по чл.417 ГПК, като се е обосновал със съображения, че уговореното между страните връщане на предоставения кредит на погасителни вноски не превръща задължението в такова за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на общото задължение на части, като връщането на сумата по договора за кредит на погасителни вноски представлява изпълнение на части на основното задължение на длъжника, което е с падеж през 2038г.

По другия спорен между страните въпрос за настъпване на предсрочната изискуемост, на която се е позовала банката с подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК и при предявяването на иска по чл. 422 от ГПК, съдът е намерил за установено от заключението на счетоводната експертиза настъпването на обективните обстоятелства, даващи право на банката да обяви предсрочната изискуемост на кредита - последното плащане по договора е извършено на 14.12.2012 г., а допуснатото просрочие датира от 25.10.2012 г., когато е падежната дата на съответната вноска, като след това не са извършвани плащания; към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК просрочените вноски по главницата и лихвите са били общо 85 броя.Намерил е за доказано и второ изискване за настъпването на предсрочната изискуемост на целия дълг - банката да е уведомила длъжника за предсрочната изискуемост, като наведените от ответницата доводи, че нито кредитополучателят, нито тя като съдлъжник са уведомени за предсрочната изискуемост на кредита, са намерени за неоснователни и опровергани от събраните по делото доказателства. В тази връзка съдът е анализирал представените към заявлението по чл. 417 ГПК уведомления за предсрочната изискуемост, адресирани до кредитополучателя Д. и до съдлъжника М., като е констатирал, че същите са предоставени за връчване от ЧСИ и са адресирани до посочените в договора постоянни адреси на двамата; адресът на Д. е посещаван трикратно от служител на ЧСИ с отбелязване в съставените протоколи, че лицето го няма, а по справка от ГРАО лицето е в Гърция; след изтичането на дадения с последното уведомление от 09.09.2020 г. двуседмичен срок - на 23.09.2020 година, съдът е приел, че е налице фингирано връчване по смисъла на чл. 47 ал. 5 от ГПК, а уведомяването на кредитополучателя за предсрочната изискуемост на кредита е достатъчно за нейното настъпване, като не е необходимо нарочно уведомяване на съдлъжниците и на поръчителите. Допълнително е развил съображения за доказаност и на обстоятелството, че и съдлъжникът М. е уведомена за предсрочната изискуемост при условията на фингирано връчване. Позовал се е на установените с писмените доказателства обстоятелства, че след извършеното посещение на постоянния адрес на М. на 12.08.2020 г. и получаване на данни от кмета на селото, че тя пребивава в чужбина, служителят на ЧСИ е залепил уведомление на същата дата с даден двуседмичен срок за получаване на известието за предсрочната изискуемост, който срок е изтекъл на 26.08.2020 г., което позволява да се приеме, че е налице също фингирано връчване по смисъла на чл. 47 ал. 5 от ГПК. Съдът е изложил аргументи от разпоредбата на чл.47 ал.1 изр. последно ГПК, освобождаваща длъжностното лице, осъществяващо връчванията, от задължението да извършва три посещения на адреса на лицето с интервал от поне една седмица между тях и поне едно от посещенията да е в неприсъствен ден тогава, когато то е събрало данни, че страната не живее на адреса, след справка включително от кмета на населеното място, които предпоставки в случая са изпълнени. За неоснователни е намерил в тази връзка доводите на ответницата, че банката още при сключването на договора е разполагала с данни за адресите, на които пребивават кредитополучателят и съдлъжникът в Гърция и е следвало да изпрати уведомленията на тези адреси, като се е мотивирал с това, че връчването е осъществено съобразно разпоредбата на чл.47 ал.3 ГПК на постоянните адреси на двамата, което е достатъчно, за да се приеме неговата редовност. Наред с това е констатирал наличие на данни, че след сключването на договора длъжниците са променили адреса си на пребиваване в Гърция, посочен в договора и доколкото няма изрична уговорка между страните по него за изпращане на уведомленията по настоящите адреси на длъжниците, а и няма данни те да са уведомили банката за промяната и за новите си настоящи адреси, съдът е заключил, че не може да се приеме, че е налице неизпълнение на задължението на банката да уведоми кредитополучателя за предсрочната изискуемост, която е настъпила с изтичането на срока на 23.09.2020 г., в т. ч. и към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК на 20.10.2020 г.

Като се е позовал на изчисленията, направени в заключението на счетоводната експертиза, съобразно направените от състава изводи относно приложимите договорни клаузи и периоди, съдът е приел, че дължимата главница по договора за кредит към датата на обявяване на предсрочната му изискуемост на 23.09.2020 г., без падежиралите вноски за главницата до 01.10.2013 г.,за които са издадени отделни заповед за изпълнение и изпълнителен лист, е 40 413,64 евро; дължимата договорна лихва за периода от 09.11.2017 година до 23.09.2020 година е 6287,48 евро; наказателната лихва за периода от 09.11.2017 година до 23.09.2020 година е 1539,43 евро, но доколкото последната се претендира в по-нисък размер, исковата претенция подлежи на уважаване в този размер – 1398,95 евро.

Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, определящи рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Въпросите следва да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Дадените от въззивната инстанция разрешения на въпросите следва да покриват някоя от предвидените, като допълнителни предпоставки за допускане на касацията, хипотези на чл.280 ал.1 т. т.1-3 ГПК.

От формулираните в изложението въпроси на общото изискване за допускане до касация на обжалваното въззивно решение отговарят само първият и вторият, доколкото са били въведени в предмета на спора и съдът се е произнесъл по тях по обуславящ крайния му изход начин. Първият от тях само отчасти е разрешен в противоречие със сочената практика на ВКС. Съгласно т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк. д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост настъпва с волеизявление на кредитора при наличието на две предпоставки – обективния факт на неплащането на задълженията по кредита и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Тази задължителна практика на касационната инстанция е съобразена от въззивния съд. В хипотеза на солидарно възникнали задължения по договори за банков кредит ВКС безпротиворечиво приема в решенията си по чл.290 ГПК,че предсрочната изискуемост следва да бъде обявена надлежно на всеки от солидарните длъжници, което е в противоречие с извода на състава на апелативния съд, че е достатъчно изявлението на кредитора да е достигнало само до единия от тях.Доколкото обаче този извод на съда самостоятелно не е решаващ /тъй като отделно в решението са изложени мотиви по отношение предприетите от банката действия и редовността на връчването както на кредитополучателя Д., така и на солидарния длъжник М. на уведомлението, обективиращо изявлението й за предсрочно изискване плащането на целия кредит/, въпросът не е от характер да обуслови допускане на касационното обжалване на обжалваното въззивно решение.

Въпрос 4 не е бил въведен в предмета на спора от ответницата – видно от отговора на исковата молба, както и от отговора на въззивната жалба, същата не е оспорвала редовността на връчването уведомленията на банката с оглед правомощията на ЧСИ да връчва книжа по реда на чл.18 ал.5 ЗЧСИ вр. чл.43 ЗЧСИ.

Въпрос 5 няма никаква връзка с предмета на делото, респ. с мотивите на въззивната инстанция, доколкото хипотеза на автоматично настъпила предсрочна изискуемост нито е била твърдяна, нито е била разглеждана.

Въпроси 3, 6 и 7 са основани на поддържаната от ответницата във въззивното производство теза, че банката - кредитор не е положила дължимата грижа да изпрати уведомлението за предсрочната изискуемост до нея на адреса й в Гърция, сочен като настоящ. В тази връзка съдът не е излагал конкретни съображения, които да са го мотивирали при крайните му изводи. Приел е, че връчването е осъществено съобразно разпоредбата на чл.47 ал.3 ГПК на постоянните адреси на двамата, което е достатъчно, за да се приеме неговата редовност; че липсва изрична уговорка между страните по договора кореспонденцията между страните да се осъществява по настоящите адреси на длъжниците, а посочените такива в договора те са и променили без да уведомят банката. Дори да бъдат приети за релевантни, въпросите не се свързват с конкретна практика на ВКС, на която дадените от въззивната инстанция разрешения да противоречат.

Настоящият състав на Върховен касационен съд намира за осъществена общата предпоставка за допускане на касационния контрол по същество върху обжалваното въззивно решение по чл.280 ал.1 ГПК с въпроса При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи откога тече, съгласно чл.114 ЗЗД, давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост? Въпросът е обуславящ извода на съда за неоснователност на направеното от ответницата, настоящ касатор, възражение за частично погасяване на задълженията й, поради изтекла петгодишна давност и е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №3/21.11.2024г. по тълк. д.№3/2023г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена практиката на ВКС по този въпрос, а това обосновава и наличието на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Поради това обжалването следва да бъде допуснато до проверка по същество по така формулирания въпрос в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Така мотивиран, състав на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №63/22.02.2024 г. по т. д.№569/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната от М. И. М. част.

Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване на делото в открито заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: