Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Ю. М. Т., чрез процесуалния си представител адв. Н. Н. против определение № 1022/16.01.2020 г., постановено по в. ч.гр. д. № 13837/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 123516/23.05.2019 г. по гр. д. № 32258/2018 г. по описа на Софийски районен съд за връщане на исковата молба на Ю. М. Т. срещу „П. К. Б“ ЕООД на основание чл. 130 ГПК и прекратяване на производството по делото.

Жалбоподателката поддържа основания за неправилност на обжалваното определение поради допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че въззивният съд необосновано е приел за безспорен факта, че между страните е налице влязло в сила арбитражно решение от 30.09.2016 г., постановено по арб. дело № 7020/2016 г. на Арбитражен съд „А. Ю“. За посоченото арбитражно решение, жалбоподателката твърди, че е узнала едва при обжалване на определението на СРС. На база представеното удостоверение на Арбитражния съд, въззивният съд безусловно е приел, че ищцата е била уведомена за решението и доколкото не е подала молба за отмяна на същото, то е влязло в сила. Поддържа, че самото решение на арбитражния съд не е представено в цялост, както и че всички опити да се снабди с решението е съобщението, изпратено до нея, са останали без резултат. За несъществуването на процесното арбитражно решение свидетелствал и факта, че въз основа на него не е издаден изпълнителен лист, а такъв е издаден по реда на заповедното производство – чрез издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 259/2019 г. Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания по чл. 284, ал. 3 ГПК, в което са формулирани следните въпроси: 1/ Валидно ли е съдебно решение, което не е представено в цялост и може ли такова решение да породи правни последици; 2/ Какво е правното действие на удостоверение, издадено от арбитражен съд за постановяване на решение и уведомяване на страната, при положение, че конкретният арбитражен съд не съществува и не е публикувал правила за работата си и 3/ При наличие на валидно арбитражно решение, кой е редът за снабдяване с изпълнителен титул – този по чл. 405, ал. 3 ГПК или този по чл. 410 ГПК. Поддържа се, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Моли да се допусне касационно обжалване на обжалваното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените в изложението въпроси и последното да бъде отменено.

В срока за отговор насрещната страна - „П. К. Б“ ЕООД поддържа, че изложените в частната касационна жалба доводи за неправилност на определението на въззивния съд са неоснователни. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. ГПК приема следното:

С обжалваното определение, Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционно определение за връщане на исковата молба на ищцата Ю. М. Т. поради недопустимост на предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит от 02.01.2014 г. и за заплащане на сумата от 4 422, 14 лв. - платена без основание възнаградителна лихва за периода 02.01.2014 г. до 12.05.2016 г., като е приел за установено от фактическа страна, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от 02.01.2004 г., както и че с влязло в сила решение от 30.09.2016 г., постановено по арб. дело№ 7020/2016 г. по описа на Арбитражен съд „А. Ю“, за което няма данни да е отменено по реда на чл. 47 ЗМТА, ищцата е осъдена да заплати на ответното дружество суми, дължими по процесния договор. При тези факти, въззивният съд достигнал до извода, че спорът между страните е решен със сила на пресъдено нещо и не подлежи на пререшаване. За неоснователно е счетено направеното от жалбоподателката възражение, че с арбитражното решение не е формирана сила на пресъдено нещо, тъй не е спазена процедурата за постановяването му, доколкото от нейна страна липсват твърдения, че срещу решението е подадена молба за отмяна по реда и в сроковете по чл. 47 ЗМТА. Въззивният съд е приел, че до отмяна на арбитражното решение, последното се ползва в отношенията между страните със силата на пресъдено нещо, т. е. налице е процесуална пречка за разглеждане на предявените от ищцата искове по смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК, поради което исковата молба подлежи на връщане.

По обективираните в жалбата въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като последните не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според тълкуването, дадено в т. 1 от ТР №1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т. е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение.

Поставените от касатора въпроси не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи в обжалваното определение. Въпросът, обусловил решаващата воля на въззивния съд, е дали наличието на влязло в сила арбитражно решение между страните относно съществуването на валидни облигационни отношения между тях по договор за потребителски кредит от 02.01.2014 г. и наличието на изискуеми задължения по него в размер на 5 880, 71 лв., представлява процесуална пречка за упражняване на правото на иск. За да приеме, че предявените от ищцата исковете за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит, съответно на клаузи от него и за заплащане на суми, платени без основание по него, са недопустими, въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 41, ал. 3 ЗМТА, според която с връчване на арбитражното решение на една от страните, то влиза в сила и става задължително за тях, т. е. ползва се със сила на пресъдено нещо, която има същото съдържание като силата на пресъдено нещо на съдебното решение и същите обективни предели и подлежи на зачитане от държавните съдилища и другите държавни органи. Въззивният съд изобщо не се е произнасял по въпроси относно валидността на съдебно решение, за характера на представеното удостоверение от председателя на конкретния арбитражен съд, както и относно реда за снабдяване с изпълнителен титул въз основа на влязло в сила арбитражно решение. Липсата на поставени правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание да не се обсъжда допълнителната предпоставка, която освен това е посочена в изложението формално, без мотиви и обосновка в какво конкретно се изразява нейното проявление.

С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд.

Поради неоснователност на частната касационна жалба, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника по жалбата – „П. К. Б“ ЕООД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 50, 00 лв.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение 1022/16.01.2020 г., постановено по в. ч.гр. д. № 13837/2020 г. по описа на Софийски градски съд, III в състав по частна касационна жалба на Ю. М. Т., със съдебен адрес [населено място], [улица] – адв. Н. Н..

ОСЪЖДА Ю. М. Т., със съдебен адрес [населено място], [улица] – адв. Н. Н. да заплати на „П. К. Б“ ЕООД, ЕИК 175074752, юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: