О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 371

гр. София, 01.10. 2020 година

В. К. С на Р. Б, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Б. Й ч. т. д. № 1158/2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството e по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. П. К. от [населено място] - чрез адв. В. Ц., срещу определение № 299 от 12.06.2020 г., постановено по в. ч. т. д. № 189/2020 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото определение е потвърдено определение № 773 от 09.03.2020 г. по т. д. № 255/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото и е върната исковата молба на И. К. поради недопустимост на предявените срещу „Ю. Б“ АД евентуално съединени искове.

В частната касационна жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушения на закона и противоречие с практиката на Съда на ЕС относно правото на потребителска защита по чл. 6 и чл. 7 от Директива 93/13. По съображения в жалбата се иска отмяна на определението и връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия.

Във връзка с оплакванията за нарушение на правото на потребителска защита в жалбата е формулирано искане за отправяне на основание чл. 267 ДФЕС на преюдициално запитване до Съда на ЕС по въпросите: „1. Потребителската защита на чл. 6 и чл. 7 от Директива 93/13 допуска ли съществуването на вътрешна правна норма, чието тълкуване да ограничава потребителя да оспори равноправността на клаузи по договор за банков кредит или поръчителство за банков кредит, ако въз основа на сделката е издадена заповед за изпълнение за част от вземането; 2. Постановената заповед за изпълнение на част от вземане въз основа на договор за банков кредит и/или поръчителство преклудира ли възможността на потребителя да поиска обявяването на неравноправността на клаузи от тях в отделно съдебно производство, без да оспорва стабилитета на съдебния акт, в случай, че при издаване на последния съдът не се е произнесъл по тяхната неравноправност; Потребителската защита на чл. 6 и чл. 7 от Директива 93/13 осигурява ли такава възможност в случай, че първоначалната заповед за изпълнение не му е връчена надлежно и за не го не е възникнала възможност да я оспори надлежно при нейното постановяване; 3. Потребителската защита по чл. 6 и чл. от Директива 93/13 и приетото по отношение на нея в практиката на СЕС по делата Banco Primus SA, С 421/14, BBVA SA, С 8/14 СЕС, Aziz, С-415/11 приложима ли е в цялост и по отношение на поръчител /гарант/, който е обезпечил задълженията на физическо лице към банка по сключен между главните страни договор за кредит с цел обзавеждане на жилищен апартамент, който няма никакво отношение към развиваната от главния длъжник или гаранта търговска дейност; 4. Разпоредбите на чл. 6 и чл. 7 от Директива 93/13 следва ли да се тълкуват в смисъл, че при липса на надлежно връчване на заповедта и изпуснат срок за нейната отмяна чрез извънредно средство за защита, каквото е предвидено в чл. 423 от българския ГПК, потребителят може да оспори автентичността на договора, който твърди, че не носи неговия подпис; Издадената и ненадлежно връчена заповед за изпълнение въз основа на договора преклудира ли възможността на потребителя да оспори валидността на сделката в последващ съдебен процес, без да засяга стабилитета на заповедта.“

С частната касационна жалба е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

В съответствие с разпоредбата на чл. 130, изр. 2 ГПК препис от частната касационна жалба не е връчван на ответника „Ю. Б“ АД.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и на доводите по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Производството по т. д. № 255/2020 г. е образувано пред Окръжен съд - Варна по искова молба на И. П. К., с която са предявени искове против „Ю. Б“ АД за прогласяване нищожност на договор за поръчителство, инкорпориран в анекс № 1/18.01.2010 г. към договор за кредит № 101-2489/2008/26.09.2008 г. с кредитополучател Б. Г., на поддържаните като евентуални основания липса на съгласие, противоречие със закона и липса на основание; за прогласяване нищожност поради противоречие със закона - чл. 10, ал. 3, на клаузата на чл. 1 от анекс № 1/18.01.2010 г.; за прогласяване нищожност на клаузите на чл. 1 и чл. 5 от анекс № 1/18.01.2010 г. поради тяхната неравноправност по см. на чл. 143 вр. чл. 146 ЗЗП. При условията на евентуалност - в случай на отхвърляне на установителните искове за нищожност на договора за поръчителство, е предявен иск за установяване по отношение на ответника, че ищцата не дължи анюитетни погасителни вноски съгласно анекса от 18.01.2010 г. и договора за кредит за периода м. 09.2013 г. - м. 10.2019 г. поради погасяване на задълженията й като поръчител вследствие изтичане на преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В обстоятелствената част на исковата молба ищцата е посочила, че ответникът се е снабдил със заповед за изпълнение № 7536/04.09.2013 г., с която тя е осъдена като поръчител, солидарно с кредитополучателя, да заплати на „Алфабанк“ АД, чийто правоприемник е „Ю. Б“ АД, непогасени вноски по договора за кредит за времето до м. 08.2013 г., ведно с лихви, такси и разноски; че заповедта за изпълнение не й е връчена и/или предадена от другия солидарен длъжник; че ответникът е предприел принудително изпълнение срещу имуществото й с цел реализиране на вземането по заповедта.

В изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания по чл. 129, ал. 1 ГПК с допълнителна молба от 04.03.2020 г. ищцата е уточнила исковата молба като е посочила, че след узнаване на заповедта за изпълнение е подала възражение по чл. 423 ГПК, което е оставено без разглеждане от сезирания съд с мотив, че е просрочено; че поради невръчване на заповедта не е имала възможност да се защити в заповедното производство с възражение по чл. 414 ГПК; че не оспорва дължимостта на сумите по заповедта, нито изпълнителната й сила, като заявява готовност „при първа възможност“ да погаси задълженията си по нея доброволно, но възразява срещу валидността на договора за поръчителство с цел да възпрепятства възможността на банката - кредитор да претендира други суми по него извън присъдените със заповедта; че след като не разполага със способ за защита срещу влязлата в сила заповед за изпълнение, с оглед практиката на СЕС (цитирана в молбата) не може да бъде лишена от правото да установи по съдебен ред нищожността на договора за поръчителство, съдържащ неравноправни клаузи.

С определение от 09.03.2020 г. Окръжен съд - Варна е прекратил производството по делото, след като е приел, че поддържаните като главни искове за прогласяване нищожност на договора за поръчителство са недопустими поради преклудиране на възраженията за нищожност на договора, представляващ основание за възникване на установеното със стабилизираната заповед за изпълнение вземане, а поддържаният като евентуален иск за недължимост на анюитетни вноски е недопустим поради липса на правен интерес.

Сезиран с частна жалба от ищцата, Апелативен съд - Варна е постановил обжалваното с частната касационна жалба определение, с което е потвърдил прекратителното определение на първоинстанционния съд.

За да формира крайния си извод за недопустимост на първата група искове, насочени към установяване нищожност на договора за поръчителство, въззивният съд е изходил от изчерпателно уредените в процесуалния закон способи за защита в заповедното производство и от правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

Въззивният съд е преценил, че фактите, от които ищцата извежда нищожността на договора за поръчителство, са относими към основанието на отразените в заповедта за изпълнение вземания и са съществували към момента на издаване на заповедта. Поради това е приел, че макар предметът на стабилизираната заповед за изпълнение да е вземане за период и в размер, различни от процесните, правоизключващите възражения срещу основанието на вземанията, т. е. срещу съществуването и действителността на договора за поръчителство, са преклудирани и предявените искове за прогласяване нищожност на договора или на отделни негови клаузи са недопустими. Недопустимостта на иска за прогласяване нищожност на клаузи в договора за поръчителство, квалифицирани в исковата молба като неравноправни по смисъла на ЗЗП, е мотивирано допълнително и със съображения, че в качеството на поръчител ищцата може да се ползва от уредената в ЗЗП потребителска защита и да оспорва като неравноправни клаузи в договора за банков кредит, задълженията по който обезпечава, каквото оспорване не е направено с исковата молба, но самият договор за поръчителство е извън обхвата на потребителската защита, доколкото поръчителят не получава услуга, а предоставя такава на банката - кредитор. С оглед на посочения извод съдът е счел за неотносима цитираната от ищцата практика на СЕС по тълкуване на разпоредби за защита на потребителите и с определението си е оставил без уважение поддържаното във въззивното производство искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по повод тълкуването на Директива № 93/13/ЕИО.

Относно евентуалния иск за установяване недължимост на анюитетни вноски по договора за кредит за периода м. септември 2013 г. - м. октомври 2019 г. въззивният съд е изразил становище, че искът е принципно допустим, но при наличие на правен интерес от търсеното с него съдебно установяване. Съдът е преценил, че снабдяването на банката - кредитор със заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу ищцата за вземания по същия кредит за предходен период от време и предприемането на принудително изпълнение за тези вземания не пораждат правен интерес от водене на отрицателен установителен иск за недължимост на вземания за последващ период. Като е съобразил липсата на твърдения за предприети от банката спрямо ищцата - поръчител действия по удовлетворяване на вземания за анюитетни вноски за периода след м. 08.2013 г., както и специалният ред за защита срещу евентуална нова заповед за изпълнение за последващия първата заповед период, въззивният съд е формирал извод, че липсва конкретен правен интерес от търсената с иска защита, респ. че дори да съществува, правният интерес е евентуален и опосреден от други евентуални действия на кредитора. В допълнение съдът е посочил, че бездействието на кредитора да предяви срещу ищцата претенция за нови вноски за следващ период в продължение на повече от седем години би могло да означава съобразяване на изтеклия срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, който е преклузивен и при евентуална бъдеща претенция съдът би бил длъжен служебно да провери спазването му, включително в заповедното производство.

По допускане на касационното обжалване:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частната жалбоподателка е посочила като значими за изхода на делото следните въпроси: „1. Приложима ли е потребителската защита, предвидена в Директива 93/13, спрямо физическо лице поръчител, оспорващо неравноправността на клаузи от договор за поръчителство на банков кредит за обзавеждане на жилището на друго физическо лице - и двамата неупражняващи търговска дейност; В този смисъл ограничена ли е потребителската защита единствено спрямо клаузи на договора за кредит или същата е приложима и по отношение на уговорки в договора за поръчителство, определящи предмета на поетите задължения; 2. Влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение спрямо потребителя за част от вземането по договор за банков кредит, сключен с кредитора, преклудира ли възможността на потребителя да се възрази в отделно производство срещу неравноправността на договорни клаузи, по отношение на които не е налице изрично произнасяне при издаване на заповедта и при положение, че потребителят не оспорва силата на пресъдено нещо на изпълнителния титул; 3. Налице ли е правен интерес от провеждане на отрицателен установителен иск у поръчител, обосноваващ становището си за недължимост с твърдения за изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на вноски по договор за кредит и поръчителство, въз основа на който банката се е снабдила със заповед за изпълнение за предходен период и към момента са налице доказателства, че е пристъпила към принудително изпълнение по отношение на имуществото на ищеца“. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК с твърдения, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в решение № 38 по т. д. № 2754/2015 г. на І т. о. и в противоречие с тълкувателната практика на Съда на ЕС, установена с определение от 14.09.2016 г. по дело С-534/15 и определение от 19.11.2015 г. по дело С-74/15, вторият въпрос - в противоречие със задължителната за съдилищата на държавите членки на ЕС практика на Съда на ЕС, обективирана в решение от 26.01.2017 г. по дело Banco Primus SA, С 421/14, решение от 14.03.2013 г. по дело Aziz, С-415/11, решение от 29.10.2015 г. по дело BBVA SA, С 8/14, и решение от 21.12.2016 г. Gutierrez Naranjo, С 154/16, С 307/15 и С 308/15, и третият въпрос - в противоречие с практиката на ВКС в решение № 345/12.11.2012 г. по гр. д. № 481/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 48/14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на ІІ т. о., решение № 241/20.02.2018 г. по т. д. № 985/2017 г. и др.

Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на първите два въпроса не е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК - разрешаването им от въззивния съд да е обусловило прекратяването на производството по исковете за прогласяване нищожност на договора за кредит и на отделни негови клаузи.

Поставеният втори въпрос не кореспондира с мотивите към обжалваното определение и би бил релевантен в случай, че ищцата действително е била лишена от право на защита в заповедното производство преди стабилизиране на заповедта за изпълнение, респ. в случай, че не бе признала изрично съществуването на отразеното в заповедта парично вземане на банката - кредитор. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че ищцата е имала възможност да се защити срещу заповедта за изпълнение по реда на чл. 423 ГПК и че неефективността на предприетата от нея защита е резултат от пропускане на преклузивния срок за подаване на възражение по чл. 423, ал. 1 ГПК. Съдът несъмнено е съобразил и депозираната по делото молба - уточнение, в която ищцата е признала изрично, че не оспорва отразеното в заповедта вземане на кредитора за предходен период, за чието изпълнение е ангажирана отговорността й на поръчител. Признанието на вземането обхваща и признание за валидност на правопораждащото го основание - договорът за поръчителство, от който произтича ангажираната със заповедта солидарна отговорност на ищцата като поръчител, и е несъвместимо с последващо оспорване на договора с твърдения/възражения за неговата недействителност, в т. ч. и поради наличие на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП. Пропускът за защита срещу заповедта за изпълнение посредством способа на чл. 423 ГПК и признанието, че присъденото със заповедта вземане съществува, т. е. че е възникнало валидно от договора за поръчителство, са мотивирали въззивния съд да направи извод, че заповедта за изпълнение е стабилизирана по см. на чл. 416 ГПК и като последица от това са преклудирани въведените в исковия процес твърдения/възражения за нищожност на договора за поръчителство и на отделни негови клаузи, които са относими към основанието на вземането, известни са били на ищцата и тя е имала възможност да ги заяви своевременно като упражни надлежно правото си по чл. 423 ГПК. С оглед на така направения извод разглежданият въпрос не може да предпостави допускане на обжалваното определение до касационен контрол.

Въпросът по т. 1 - дали предвидената в Директива 93/13 ЕИД потребителска защита е приложима спрямо договора за поръчителство, сключен с физическо лице, е относим към извода на въззивния съд, че поръчителят няма качеството на потребител и не може да се ползва от специалната потребителска защита, уредена в Директива 93/13/ЕИО и ЗЗП. Въпреки относимостта на въпроса, касационно обжалване по повод на него не следва да се допуска, тъй като неприложимостта на потребителската защита е изтъкната от въззивния съд като допълнителен аргумент за недопустимост на исковете за нищожност на договора за поръчителство и изводите в тази насока нямат самостоятелно значение за прекратяването на исковото производство.

Несъответствието на поставените въпроси с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване и освобождава касационната инстанция от задължението да се произнася по поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).

Предвид решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода по конкретното дело, искането на жалбоподателката за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по формулираните в частната касационна жалба въпроси, насочени към тълкуване на чл. 6 и чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО, е неоснователно. С оглед изложените от въззивния съд мотиви за недопустимост на исковете за нищожност на договора за поръчителство отговорът на формулираните въпроси относно обхвата и допустимите предели на потребителска защита по чл. 6 и чл. 7 от цитираната директива не биха били от значение за правилното разрешаване на конкретния процесуален спор, поради което искането за отправяне на преюдициално запитване следва да се остави без уважение.

Третият въпрос - относно правния интерес от евентуалния иск за недължимост на анюитетни вноски за посочения в исковата молба период, е от значение за правилността на обжалваното определение, която не е предмет на проверка в стадия за селекция на касационните жалби (освен в хипотезата на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК). Константна е практиката на ВКС, според която правният интерес се преценява във всеки конкретен случай, като при предявен установителен иск правният интерес трябва да е пряк и непосредствен, а не евентуален. За да прекрати производството по евентуалния иск, въззивният съд е преценил, че ищцата няма правен интерес да установява по съдебен ред недължимостта на анюитетни вноски поради изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, след като не твърди кредиторът да е предприел спрямо нея действия за реализиране на вземането си за тези вноски и след като тя би имала друг път на защита в случай, че кредиторът се снабди за тях с нова заповед за изпълнение. По начина, по който е формулиран, въпросът предполага проверка дали преценката на въззивния съд за липса на правен интерес е съобразена със закона и с данните по делото, а такава проверка е възможна само след допускане на обжалваното определение до касационен контрол. Поради значението на въпроса за правилността на определението същият не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Не е осъществена и поддържаната допълнителна предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като от посочените в изложението решения на ВКС не се установява изводите на въззивния съд да противоречат на възприетите в практиката на ВКС критерии, според които съдът извършва преценка за наличието на правен интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на предявения иск.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна определение по в. ч. т. д. № 189/2020 г.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 299 от 12.06.2020 г., постановено по в. ч. т. д. № 189/2020 г. на Апелативен съд - Варна.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на И. П. К. за отправяне на преюдициално запитване на основание чл. 267 ДФЕС до Съда на Европейския съюз.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: