О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4356
София, 02.10.2024 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА
ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от съдия Петкова гр. дело № 328 по описа за 2024 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Цезар 2001“ ЕООД, чрез адв. Д. А., срещу решение № 1824/07.04.2023г. по в. гр. д.№ 6354/2021г. по описа на СГС, с което, като е потвърдено решение № 76220/26.03.2019г. на СРС, 119 с-в по гр. д. 87338/2018г. в обжалваната част, е признато по реда на чл. 422 ГПК вр. с чл. 232, ал.2 ЗЗД, че дружеството - касатор дължи на И. Х. З. сумата 13065,00 лева – неплатен наем за периода 01.12.2013г. - 01.01.2015г. по договор за наем на недвижим имот от 01.12.2006г.; обезсилено е постановеното от първоинстанционния съд решение № 80649/24.04.2020г. в частта, с която по реда на чл. 250 ГПК е отхвърлено възражението за прихващане, направено от „Цезар 2001“ ЕООД, а в останалата част е потвърдено, и е потвърдено решение № 80647/24.04.2020г. в частта, с която е отхвърлено искането за поправка на ЯФГ и за тълкуване на решение № 76220/26.03.2019г.
Касаторът иска отмяна на въззивното решение като недопустимо и неправилно, излагайки подробни съображения. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се позовава на основанията на чл. 280, ал.2 ГПК – нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, както и на това по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат прецизирани и синтезирани в следния смисъл: процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните, вкл. възражението за прихващане, и събраните доказателства, като подложи последните на самостоятелна преценка, обсъди ги поотделно и в тяхната съвкупност и основе изводите си относно фактическата обстановка на съвкупния им анализ; за източника на сила на пресъдено нещо на съдебното решение; за задължението на съда да следи за добросъвестно упражняване на процесуалните права на страните в производството пред него и да не зачита процесуалните действия, представляващи злоупотреба с право; и материалноправния въпрос за солидарността между съпрузите. Твърди се също така, че въпросът за злоупотреба с право от страна на ищеца е решен в противоречие с две решения на КС - № 2/31.03.2011г. по к. д.№ 2/2011г. и №14/04.11.2014г. по к. д.№ 12/2014г., поради което е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса допустима ли е солидарна отговорност между съпрузи въз основа на договорно поети задължения от единия съпруг по договор за управление на търговско дружество и за вреди, причинени от единия съпруг в качеството му на управител на дружеството.
Насрещната страна по касационната жалба и ищец по делото – И. Х. З., чрез адв. М. П., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и оспорва оплакванията в касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд намира касационната жалба за допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване съобрази следното:
За да постанови решението си, въззивният съд, след като изрично е определил първоинстанционното основно решение ( с № 76220/26.03.2019г.) за допустимо, отговаряйки на конкретни оплаквания по въззивната жалба на ответното дружество, е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, според която:
На 01. 12. 2006 година е сключен договор за наем, по силата на който четири физически лица, сред които и ищцата, се задължават да предоставят на ответното дружество съсобствения им недвижим имот (предприятие), представляващо движими и недвижими материални активи, за временно ползване, а ответното дружество се задължава да им плаща цена от 4 020,00 лева, в това число ДДС, до пето число на следващия месец, като всяко едно от физическите лица има право да получи съответна част от договорената наемна цена, съответстваща на фактически заплатената от съответното лице част от цената на приватизационната сделка по договор от 02.10.2001г.
Според заключението на финансово-счетоводна експертиза, на основание на процесния договор за наем в счетоводството на ответното дружество са осчетоводявани ежемесечно по 4 020,00 лева разходи за наем. В счетоводството на ответното дружество не се води партида на името на ищцата. Води се задължение на съпруга на ищцата – Г. З., като пълномощник на ищцата, от 13 012,44 лева.
Съгласно разпитаните по делото свидетели, съпругът на ищцата се представял пред наематели като управител на ответното дружество и получавал от тях плащания на наемна цена.
Въззивният съд е отделил като безспорно между страните, че решението по в. гр. д. №5949 по описа за 2016 год. на СГС IV-В с-в, с което ответникът е осъден на основание чл. 232 ЗЗД за заплати наемна цена на ищцата на основание процесния договор за предходен период, е влязло в сила.
При тази фактическа обстановка въззивният съд е възприел крайните изводи на първоинстанционния съд за: 1/ предмета на договора от 01.12.2006г. – за наем на недвижим имот, а не за наем на търговско предприятие; 2/ качеството на ищцата на наемодател по него, което няма връзка с обстоятелството, че тя не е сред купувачите на имота по силата на приватизационния договор от 2001г. и 3/ размера на договорената наемна цена, дължима на ищцата - 1/4 от общата наемна цена, но с други мотиви - позовавайки се на формираната сила на пресъдено нещо по влязло в сила съдебно решение по гр. д.№ 5949/2016г., по описа на СГС, ІV В отд. По тази причина е отказал да разгледа оплакванията на касатора по въззивната му жалба срещу изводите на първата инстанция за тези правнорелевантни обстоятелства. Възражението на ответника, че е заплащал наемната цена в исковия период, въззивният съд е намерил неоснователно, поради липса на доказателства за плащането, като изрично е посочил, че осчетоводяването на задължението наемна цена и трите счетоводни прихващания, извършени от дружеството ( видни от приетата СЧЕ), не са такива доказателства. Отбелязал е също така, че СЧЕ е констатирала, че дружеството е осчетоводявало за процесния период свои задължения за наем на процесните имоти към Г. З. като пълномощник на И. З..
Като е обосновал, съобразно гореизложеното, извода си за основателност на предявения иск за непогасената по давност част от вземането на ищцата в размер на 13065 лева, въззивният съд е разгледал направеното възражение за прихващане. Констатирал е, че за част от заявените за прихващане суми възражението е недопустимо, предвид обстоятелството, че към момента на приключване на устните състезания пред него е налице влязло в сила решение по в. гр. д. №5949 по описа за 2016 год. на СГС IV-В с-в, постановено между същите страни, по което дело са разгледани и отхвърлени идентични възражения за прихващане. За допустими за разглеждане са определени незаявените по цитираното дело възражения, а именно: за сумата 3280 лева - получени суми от Г. З. в брой за периода 01.01.2012 година до 31.12.2012 година в качеството му на управител на „ЦЕЗАР -2001“ООД от извършени годишни технически прегледи, без Г. З. да отчете и предаде тези суми в касата на дружеството и 2 111.49 лева мораторната лихва върху тези суми считано от 31.12.2012 г. ; за сумата 1100,00 лева за периода 01.01.2012г.-31.12.2012г.- сбор от получени в брой от Г. З., като управител на ответника, суми за паркинги неотчетени в касата на дружеството и 600,00 лева лихва върху тях от 31.12.2012г.; за сума от 63 лв. -изтеглени суми от Г. З. при закриване на банкова сметка в Пощенска банка на „ЦЕЗАР -2001“ООД на 18.02.2013 година и неотчетени в касата на дружеството на ведно с 33.21 лв. мораторна лихва върху тази сума от 18.02.2013 година; за сумата 88 992.50 евро с левовата равностойност на 174 054.20 лева ведно със 86 740.54 лв законна лихва за забава върху тази суми от 01.06.2013 г. -дължими от Г. З. по договор за кредит MRC1-2975 от 12.12.2005г., сключен между „ЦЕЗАР -2001“ООД, Г. Н. З. и Ц. П. А. - всички като кредитополучатели и „Българо-американска кредитна банка“АД, които нито Г. З. е заплатил, нито И. З.. Цитираните вземания са квалифицирани като такива по чл.55 ЗЗД, а възражението за прихващане с тях е счетено за неоснователно, тъй като длъжник по тях е трето за спора лице - Г. Н. З., съпруг на ищцата, а тя не е солидарно отговорна с него за изплащането им. Посочено е, че фактическите състави на неоснователното обогатяване по ЗЗД не уреждат солидарна отговорност, няма договорно учредена солидарност, а Семейният кодекс урежда солидарност само за договорно поети задължения от единия съпруг за нужди на семейството, каквито посочените не са, включително това по договора за кредит, който е отпуснат на ответника, на Г. З. и трето лице за закупуване на недвижимите имоти ( които са и предмет на процесния договор за наем), които не са жилищни, а производствени.
Въззивният съд е определил за ирелевантно възражението на ответника, че ищцата З. е твърдяла по друго дело между страните, че процесният договор за наем е прекратен. Изтъкнал е, че самият ответник не прави подобно възражение във висящото пред него производство, а твърденията на страните в други дела не могат да обосноват нито нередовност на настоящата искова молба, нито основание за спиране на делото поради преюдициалност. В този смисъл е прието, че спорът по гр. д. № 28994/2017г. на СРС, 38 ми състав не е преюдициален, независимо, че ищцата е твърдяла в исковата молба, по която е образувано това дело, че договорът за наем е прекратен.
С горните съображения е потвърдено основното решение на СРС.
Допълнителното първоинстанционно решение с № 80649/24.04.2020г. е обезсилено от въззивния съд в съответствие с постановките на ТР № 2/2020г от 18.03.2022г. на ОСГТК на ВКС в частта, с която е държан диспозитив по основателността на възражението за прихващане, а в останалата част, както и решението на първоинстанционния съд с № 80647/24.04.2020г. са потвърдени със следните съответни мотиви: 1/ диспозитив относно законната лихва върху главницата не се дължи, когато последната не е присъдена; 2/ не е допусната явна фактическа грешка в основното решение и 3/ няма неяснота в мотивите и диспозитива на основното решение.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно разясненията в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба.
По поставения от касатора въпрос за допустимостта на въззивното решение при наличие на висящ преюдициален спор, настоящата инстанция съобрази следното:
Според разрешението на ТР № 1/2017г. ОСГТК на ВКС, въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 8/ 7.05.2014 г. по тълк. д. № 8/ 2013 г., ОСГТК, ВКС, спирането на производството по чл.229 ал.1 т.4 ГПК е процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск, която е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Спорът по гр. д № 28994/2017г. на СРС, 38 ми състав, впоследствие гр. д.№ 2822/2019г. по описа на СГС, І-20 състав, понастоящем висящо пред САС, 10 ти състав с № 2616/2020г., спряно, е по иск с правно основание чл. 233 ЗЗД, предявен от ищцата и Г. З. срещу „Цезар 2001“ ЕООД за предаване държането на наетия с договора от 01.12.2006т. имот. Част от фактическото основание на иска е твърдението на ищците, че наемният договор е прекратен, считано от 13.06.2013г. Претенцията по настоящото дело е за присъждане на наемна цена по същия договор за периода от 01.12.2013г. до 01.01.2015г., което предполага, че според ищцата договорът е действащ за този период. Ответникът по настоящото дело не е възразявал срещу действието на договора за процесния период т. е. фактът на прекратяване на процесния договор не е общ правнорелевантен факт за двата съдебни спора. Освен това, силата на пресъдено нещо по спора по чл. 233 ЗЗД ще се формира по правото на наемодателя да претендира връщане на вещта, а не по въпроса кога е прекратен наемния договор. Следователно връзка на преюдициалност в случая липсва, поради което няма вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено при наличие на висящия спор по в. гр. д.№ 2616/2020, САС,10 състав, понастоящем спряно.
По останалите въпроси на касатора, заявени като такива, касаещи допустимостта на въззивното решение:
Няма вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по недопустим иск. Напълно произволни са твърденията на касатора, че не е надлежен ответник по делото, а ищецът няма право на иск и правен интерес от предявяване на иска по чл. 232 ЗЗД, тъй като го е упражнил при злоупотреба с право. Поначало упражняването на материално и процесуално право е правомерно. Справедливите граници за упражняването му са преди всичко задоволяване на интереси, които законодателят счита достойни за защита; както и постигането на правомерни цели. Когато упражняването на правото се осъществява отвъд тези граници, ще представлява злоупотреба с право. В светлината на тази теоретична постановка е ясно, че претенцията на ищцата за присъждане на наемна цена не би могла да представлява превратно упражняване на права, когато успоредно с това тя претендира и връщане на наетия имот.
Въззивното решение не е вероятно недопустимо и поради произнасяне свръхпетитум. Присъждането на законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК е поискано с последното и е потвърдено с исковата молба.
Въззивното решение не би могло да е вероятно недопустимо и поради произнасяне по непредявени възражения за прихващане. Въззивният съд се е произнесъл по предявеното възражение за прихващане, а дадената правна квалификация на вземанията, с които ответникът е заявил прихващане, няма отношение към допустимостта на произнасянето.
Не касае допустимостта на въззивното решение соченото от касатора неправилно определяне на субективните и обективни предели на формираната с решението по в. гр. д.№ 5949/2016г.,СГС, ІV В състав сила на пресъдено нещо, доколкото същата е съобразена при постановяване на решение по съществото на спора. Отделно, фактът, че освен ищцата, ищец по гр. д.№ 5949/2016г.,СГС, ІV В е и нейният съпруг, не се отразява върху субективните предели на силата на пресъдено нещо, която се формира между насрещните страни в процеса.
Процесуалноправните въпроси, поставени в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, относно задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства, като подложи последните на самостоятелна преценка, както и този за източника на сила на пресъдено нещо, са поставени от касатора в контекста на оплакванията му, че въззивният съд се е позовал на влязло в сила решение по предходно дело между страните и не е обсъдил доводите на ответника относно предмета на договора от 01.12.2006г., качеството на ищцата на наемодател по него и размера на полагащия й се месечен наем, както и относно част от вземанията, с които е направено възражение за прихващане.
Разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК очертава субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение: решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. Силата на пресъдено нещо обвързва насрещните страни– ищецът и ответникът, като в същото положение са универсалните правовоприемници на страните, както и частните им правоприемници, когато частното правоприемство е настъпило след предявяване на иска. Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение, с белезите, които го индивидуализират – юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила. От нормите на чл. 235, ал. 3 ГПК и чл. 439, ал. 2 ГПК се извежда т. нар. преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо спрямо фактите, които са настъпили до този момент. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. След влязло в сила решение, което установява със сила на пресъдено нещо вземане на договорно основание, длъжникът не може да въведе в нов процес между него и кредитора твърдения за нищожност на договора, нито да оспори правната квалификация на правоотношението и правопораждащите факти на спорното субективно материално право. Аргумент за този извод е и обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение съдът се произнася и относно основанието на вземането /какво представлява и от какво произтича присъденото вземане/, предвид изискването на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК в решението да бъде посочено какво постановява съдът по съществото на спора.
В горния смисъл са разрешенията на ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, на ТР № 2/2020г от 18.03.2022г. на ОСГТК на ВКС, както и константната съдебна практика, намерила израз в решение № 115 от 10. 01. 2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 335 от 13. 11. 2018 г. по т. д. № 2477/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 50125 от 22.12.2022 г. по т. д. № 994 /21 г., ВКС, І т. о. и др.
Въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираните разрешения, за да откаже да обсъди възраженията на ответника срещу валидността и правната квалификация на възникналото от договора от 01.12.2006г. правоотношение между страните, качеството на ищцата на наемодател по договора и размера на вземането й за наем, възникнало от този договор, позовавайки се на преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по гр. д.№ 5949/2016г.,СГС, ІV В, с което е уважен предявения от настоящата ищца срещу настоящия ответник иск по чл. 232 ЗЗД за заплащане на наем по договора от 01.12.2006г. за предходен период. Що се касае до възражението на ответника за погасяване на претендираното задължение чрез плащане, то, като непреклудирано, е обсъдено от въззивния съд, както и относимите доказателства, а несъгласието на касатора с извода от това обсъждане, че плащане не се доказва, е довод за неправилност на въззивното решение, преценката на който е изключена във фазата по чл. 288 ГПК.
Като е приел, че за част от вземанията, с които ответникът прави възражение за прихващане, същото е недопустимо, поради наличието на влязлото в сила решение по в. гр. д.№ 5949/2016г.,СГС, ІV В, по което са направени, разгледани и счетени за неоснователни идентични възражения за прихващане, въззивният съд се е съобразил изцяло с постановките на ТР № 2/2020г от 18.03.2022г. на ОСГТК на ВКС ТР 2/2020г., според чиято т.2 при неоснователно възражение за прихващане силата на пресъдено нещо на съдебното решение установява несъществуването на вземането на ответника, освен ако възражението е неоснователно поради неизискуемост или некомпенсируемост (каквито не са налице в случая).
Въпросът на касатора за задължението на съда да следи за добросъвестно упражняване на процесуалните права на страните в производството пред него и да не зачита процесуалните действия, представляващи злоупотреба с право, предполага въззивният съд да е приел, че с предявения иск ищцата упражнява превратно правото си да получи наемна цена. С обжалваното решение изрично е прието, че ищцата е упражнила валидно и при наличие на правен интерес правото си на иск, а несъгласието на касатора с това заключение не е основание за допускане на касационен контрол.
По поставения в хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК въпрос за солидарната отговорност на съпрузите:
Въззивният съд е приел, че допустимо заявените по делото с възражението за прихващане задължения на съпруга на ищцата са лични и за изпълнението им тя не е солидарно отговорна, тъй като солидарност не е уговорена и в случая не следва от закона - СК. Цитираната от касатора съдебна практика по чл. 290 ГПК – решение № 351/06.07.2010г. по гр. д.№ 518/2009г., ВКС, ІІ ГО и решение № 865/23.12.2012г. по гр.№ 1831/2009г., ВКС, ІV ГО, е неотносима, тъй като и двете решения касаят казуси, при които солидарната отговорност на съпрузите е изведена от имуществената общност върху вещите, придобити в режим на СИО, каквато в настоящия случай липсва, а и не се твърди да съществува.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Че солидарната отговорност е допустима, ако е уговорена или произтича от закона, следва от ясната разпоредба на чл. 121 ЗЗД, в приложение на която е формирана константна и непротиворечива практика на ВКС, според която за дълговете и задълженията във връзка с търговската дейност на единия съпруг, които са лични, другият не отговаря по силата на закона. Жалбоподателят не обосновава нужда от промяна или от осъвременяване на тази практика с оглед изменение в законодателството или обществените условия.
Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Жалбоподателят обосновава основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК със същите оплаквания, които изтъква за недопустимост на въззивното решение. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок в правилността (не допустимостта) на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните, а такова в случая липсва.
В обобщение, няма основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
На ищцата се следват разноските за касационното производство, които са в размер на 1500 лева за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1824/07.04.2023г. по в. гр. д.№ 6354/2021г. по описа на СГС.
ОСЪЖДА „ЦЕЗАР 2001 “ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], р. Л., [жилищен адрес] да заплати на И. Х. З. с ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата 1500 лева - разноски за адвокатски хонорар в касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: