Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.Образувано е по касационната жалба на Ж. Г. Г. против решение № 571/28.12.2016 г. по адм. дело № 886/2015 г. на Административен съд – Плевен, с което по съществото на спора са отхвърлени исковете му срещу Министерството на правосъдието с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ)та (ЗЗДискр.) във връзка с установяване на неравно третиране по признака "гражданство" вследствие на действия и бездействия на длъжностните лица от администрацията на затвора - [населено място] през периода 02.02.2010 година – 09.05.2011г. във връзка с осигуряване на ищеца на възможност да получава колети, каквато възможност имат лишените от свобода чужди граждани.Решението се обжалва и в частта за разноските.В касационната жалба, при подробно изложени аргументи, се поддържа, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 4 от ЗЗДискр. и чл. 14 от Конвенцията за защита правата на човека и основаните свободи (Конвенцията), при неправилно разпределение на доказателствената тежест по арг. от чл. 9 от ЗЗДискр. и необоснованост на правните изводи на съда относно основателността на претенциите. В хода на делото по същество касатора поддържа, че първоинстанционния съд е изменил диспозитивното начало, определяйки че ГД "Изпълнение на наказанията", а не Министерство на правосъдието, прилага чл. 82, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ППЗИНЗС.

Ответната страна – Министерството на правосъдието (МП), представлявано от гл. юрк. Р.Л., като пълномощник на министъра на правосъдието, със становище от 19.04.2017 г. поддържа, че касационната жалба е неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода на делото по същество, дава заключение за неоснователност на касационните възражения. Според прокурора, съдът правилно е приел, че не е налице пасивна процесуална легитимация на МП по иска по ЗОДОВ. Съдът законосъобразно е приел, че прилагането на норми от подзаконов нормативен от страна на затворническата администрация не представлява неравно третиране по отношение на ищеца. Обосновани са изводите на съда, че не са налице предпоставките за приложението на чл. 74 ал. 2 от ЗЗДискр. По делото не било доказано прилагани спрямо ищеца законови разпоредби, които да са различни от тези, прилагани спрямо другите лица, лишени от свобода, пребиваващи в затвора в [населено място] и при установен факт, че в затвора в [населено място] не са били настанявани чужди граждани.

Върховният административен съд - състав на трето отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 от АПК, приема същата за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна против подлежащ на оспорване съдебен акт, а разгледана по същество е неоснователна.

С обжалваното решение, в производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр., административният съд е отхвърлил като неоснователни предявените от Ж. Г. Г. искове срещу Министерството на правосъдието с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ЗЗДискр., както следва: иск за установяване на нарушение на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. - неравно третиране по см. на чл. 2, т. 2 от закона, по признака "гражданство" вследствие на действия и бездействия на длъжностните лица от администрацията на затвора - [населено място] през периода 02..02.2010 година – 09.05.2011г.., във връзка с осигуряване на ищеца на възможност да получава колети, каквато възможност имат лишените от свобода чужди граждани; иск за преустановяване на нарушението и иск за заплащане на обезщетение в размер на 25 000 лева, за неимуществени вреди от дискриминационното поведение на ответника, ведно със законната лихва до окончателното му изплащане.

За да отхвърли исковете, съдът е приел, че ищецът не се е справил с установяването на твърдението, че е налице дискриминационно третиране при и по повод получаването на пощенски пратки по всяко време по признак „гражданство“, спрямо ищецът, в качеството му на лишен от свобода български гражданин спрямо чуждестранните граждани имащи същото качество. По отношение искът за установяване на нарушение по чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. спрямо МП, съдът е приел, че в процесния период (02.02.2010 г. до 09.05.2011 г.), спрямо посоченото като ответник лице не е съществувало задължение за пряко ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода. Приемайки, че това задължение е било в тежест на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН), съдът е приел, че ответникът не е пасивно легитимирано да отговаря по този иск, с който се претендира обезщетение от незаконосъобразна административна дейност на служители на ГДИН. Същевременно съдът е изложил и съображения, че по делото не е установено спрямо ищеца да са прилагани законови разпоредби различни от тези, прилагани спрямо останалите лица лишени от свобода, които пребивават в затвора в [населено място]. Не се установявали и факти, от които да се заключи, че ищецът е подложен на непряка дискриминация – поставен е в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица, чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, която да не е обективно оправдана като се има предвид целта на закона. Не е установено от данните по делото, „третирането“ да е извършено съзнателно по някой от признаците, очертани в чл. 4 от ЗЗДиск.Тези изводи са направени при заключението, че ищецът се позовава на дискриминационно третиране във връзка с прилагането на чл. 82, ал. 1 и ал. 4 ППЗИНЗС в затвора в [населено място] и при констатацията, че като подзаконов административен акт, правилникът съдържа административно - правни норми, които засягат неограничен и неопределен брой адресати с многократно правно действие и е издаден по прилагане на ЗИНЗС. Прилагането на подзаконов акт от страна на затворническата администрация не можело да се приеме за неравно третиране или за дискриминационно отношение конкретно спрямо ищеца, тъй като това правило е нормативно установено, прилага се по отношение на всички лица, които изтърпяват наказание лишаване от свобода и независимо от неговия срок.

С оглед преюдициалността на въпросът за нарушаването на забраната по чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр., съдът е приел, че е неоснователна и претенцията на ищецът за преустановяване на нарушението. Предвид тези си заключения, съдът е приел за неоснователен и искът за обезщетяване на вредите, тъй като липсва незаконосъобразен акт, незаконосъобразно действие или бездействие на длъжностните лица от администрацията на затвора - [населено място] при упражняване на административна дейност.

Отделно от това, съдът е изложил и мотиви, че ищецът не е доказал по категоричен начин и останалите две предпоставки на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - реално причинени неимуществени вреди по смисъла на закона, както и наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между тях и сочените незаконосъобразни действия и бездействия.

Решението е неправилно като краен резултат, без това до води до основателност на касационната жалба по съществото на исковата претенция.

Настоящата инстанция напълно споделя съображенията на първоинстанционният съд относно неоснователността на исковото претенция на ищеца, основана на твърдение за нарушение на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. - неравно третиране по см. на чл. 2, т. 2 от закона, по признака "гражданство" вследствие на действия и бездействия на длъжностните лица от администрацията на затвора - [населено място] през периода 02.02.2010 година – 09.05.2011г., във връзка с осигуряване на ищеца на възможност да получава колети, каквато възможност имат лишените от свобода чужди граждани.

Достатъчно е да се отбележи, че съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр., не представлява дискриминация различното третиране на лица на основата на тяхното гражданство или на лица без гражданство, когато това е предвидено в закон или в международен договор, по който Р. Б е страна. В настоящия случай, въведеното от ищеца твърдение за неговото по-неблагоприятно третиране е пряко свързан с изпълнението от страна на затворническата администрация на нормите на чл. 82, ал. 1 и ал. 4 от ППЗИНС (ред. преди ДВ,бр. 14/2017 г. ). Съгласно процесната редакция на чл. 82, ал. 4 от ППЗИНЗС, лишените от свобода чужди граждани - осъдени, подсъдими и обвиняеми, могат да получават и колетни пратки по пощата с храни и предмети, които имат право да ползват и държат при себе си.По силата на чл. 84, ал. 1 от ППЗИНС,лишените от свобода получават храни и предмети, които имат право да ползват и държат при себе си, само по време на свиждане.Не може да има спор, че лишените от свобода чужди граждани, наред с възможността за получаване на „хранителни пратки“по време на свиждане, каквато възможност имат и лишените от свобода български граждани, имат и възможността да получат такава и чрез колетна пратка по пощата. Доколкото обаче, тази допълнителна възможност за получаване на „хранителни пратки“ е установена с нормативен акт, въпросът за изследване на дискриминационно отношение спрямо ищецът не следва въобще да бъде обсъждан.Следва да се има предвид, че „закон“ по смисъла на чл. 7, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. е всеки нормативен акт, формиращ правния ред на страната. В тази връзка и независимо от съображенията на административния съд, следва да се посочи, че с оглед данните по делото и приложимия материален закон – чл. 7, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. във вр. с чл. 82, ал. 1 и ал. 4 от ППЗИНЗС(ред. преди ДВ,бр. 14/2017г.) няма основание да се приеме, че действията и бездействията на затворническата администрация по допускане или ограничаване възможностите за получаване на колетни хранителни пратки от лишените от свобода български граждани представлява дискриминация.

Съдът правилно се е позовал и на определение № 11197/31.07.2013 г. по адм. дело № 10310/2013 г. на ВАС, приемайки че разглеждането на чл. 82, ал. 1 и ал. 4 от ППЗИНЗС (ред. преди ДВ,бр. 14/2017 г.) за съответствие с чл. 4 от ЗЗДискр. би представлявало форма на недопустима и инцидента форма на съдебен контрол в производство по чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр. спрямо подзаконов нормативен акт, който не се оспорва по съответния ред.

Установената липсата на дискриминация в действията и бездействията на затворническата администрация при затвора Л. в процесния период по отношение достъпът на ищеца до колетни хранителни пратки, чието установяване е предпоставка за уважаване на иска за обезщетяване, води до заключението, че съдът в съответствие с установените факти и приложим закон е приел за неоснователна исковата молба на Ж. Г..

В тази връзка се явява ирелевантно обсъждането на обстоятелствата за доказването на вредите на ищеца и наличието на причинно-следствена връзка между настъпването им и действията и бездействията на административните служители. Преживените негативни емоции са следствие от правомерно приложение на ППЗИНЗС, поради което същите не подлежат на обезщетяване.

Служебната проверка за правилността на съдебното решение обаче налага същото да бъде отменено и делото решено по същество, тъй като съдът в правораздавателния диспозитив е излязъл извън предмета на исковото производство.Съдът правилно е квалифицирал искът като такъв с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 74, ал. от ЗЗДискр. Не е допусната и грешка при изследването на условията от хипотезата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, но съдът неправилно е пренесъл установените фактически положения относно доказването на дискриминационното отношение, като елемент от хипотезата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, спрямо неподлежащи на самостоятелно разглеждане от административните съдилища искове по чл. 71, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ЗЗДискр.

По аргумент от чл. 204, ал. 4 от АПК, според който незаконосъобразността на действията и бездействията се установяват от съда, пред който е предявен искът за обезщетение, следва да се приеме, че въпросът за законосъобразността на въведената причина за настъпването на вредите се разглежда като фактическо положение.При предявен иск за обезщетяване, предмет на спора е възникналото право на вземане, респ. възникналото задължение за поправяне на вредите. Въпросът за законосъобразността във фактическите действия и бездействия е юридически факт с инцидентно и подчинено значение спрямо предмета на спора, поради което съдът не дължи и не следва да се произнася с нарочно решение по доказването на този факт.

Установяването на нарушение на забраната на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. при и по повод издаването на административни актове, вкл. фактически действия и бездействия, е порок при прилагането на закона. Допускането на дискриминационно третиране от страна на органите на изпълнителната власт е основание да се приеме, че актовете им са в противоречие с материалния закон или са в несъответствие с целта му. По аргумент от чл. 146, т. 4 и 5 от АПК тези актове подлежат на отмяна като унищожаеми в производствата от дял Трети на АПК. В тази връзка, разглеждането на самостоятелни искове по чл. 71, ал. 1 от ЗЗДискр., имащи несъответстващи на съдебния контрол по АПК цели, е неправилно да се разглеждат отделно от предмета на спора, а именно основателността на искът за обезщетяване по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

С оглед изложеното, решението на административния съд следва да бъде отменено като на основание чл. 222, ал 1 от АПК спорът бъде решен по същество чрез отхвърляне исковата претенция на ищецът Г..

Възраженията на касатора за неправилно разпределение на доказателствената тежест по арг. от чл. 9 от ЗЗДискр. е неоснователна.По делото няма спор относно причината за вредите, положението на ищеца и условията, при които е изтърпявал наказанието си лишаване от свобода.В тази връзка и като се отчете, че съгласно посочената по – горе разпоредба в производството за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен, касационната инстанция намира, че няма спорен факт по делото отнасящ се до преценката за законосъобразност (наличието на дискриминация) на действията и бездействията на затворническата администрация, който да е възложен противоправно в тежест на ищцовата страна.

Многословните оплаквания за нарушения на Конвенцията, направени в касационната жалба, по съществото си не са придружени с посочването дори на един конкретно спорен факт по делото, чието доказване е било погрешно възложено в тежест на ищеца и същевременно недоказването му е да причина за отхвърлянето на исковата му молба.

Що се касае, до възражението, че първоинстанционния съд е изменил диспозитивното начало, определяйки че ГД "Изпълнение на наказанията", а не Министерство на правосъдието, прилага чл. 82, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ППЗИНЗС същото е неоснователно.От една страна – мотивите на съда относно пряко задължената по прилагането на ЗИНЗС и ППЗИНС административна структура не засягат диспозитивното начало, разбирано като свободно определяне на предмета на търсената съдебна защита, а от друга – същите като мотиви не са определящи за крайния изход на спора.

Въпросът за разноските по делото, противно на оплакванията на касатора, правилно е разрешен от първоинстанционния съд. Решението е постановено по време на действието на чл. 78, ал. 8 от ГПК (ред.ДВ, преди бр. 8/2017 г.) предвиждащ, че в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. С оглед цената на иска от 25 000 лева и цялостното отхвърляне на исковата претенция, то на основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ и приложимия чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, присъдените разноски от 1280 лева се явяват в съответствие със закона.

С оглед изложеното, Върховният административен съд, трето отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 571/28.12.2016 г. по адм. дело № 886/2015 г. на Административен съд – Плевен, в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от Ж. Г. Г. срещу Министерството на правосъдието искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. за установяване на нарушение на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. - неравно третиране по см. на чл. 2, т. 2 от закона, по признака "гражданство" вследствие на действия и бездействия на длъжностните лица от администрацията на затвора - [населено място] през периода 02.02.2010 година – 09.05.2011г., във връзка с осигуряване на ищеца на възможност да получава колети, каквато възможност имат лишените от свобода чужди граждани, иска за преустановяване на нарушението и иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр. за заплащане на обезщетение в размер на 25 000 лева, за неимуществени вреди от дискриминационното поведение на ответника, ведно със законната лихва до окончателното му изплащане и В. Н. П.: