Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на П. А. П. против решение № 1228 от 06.06.2016 г. постановено по адм. дело № 833 по описа за 2012 г. на Административен съд (АС) - Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № МД-АУ-017 от 11.01.2011 г. на орган по приходите при община В., потвърден с решение № МД-РШ-023 от 28.02.2011г. на директора на дирекция „Местни данъци“ при община В..

Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че е извършил редовно плащане на отразените в АУЗД задължения, позовавайки се на издадените му от служител в компетентната общинска администрация платежни документи, за които счита, че следва да се кредитират като официални удостоверителни такива. Сочи, че недобросъвестността на приелия плащане общински служител не може да се вмени във вина на данъчнозадълженото лице. Излага доводи, че доказателствената тежест за наличието на основание за издаване на обжалвания акт е на органа по приходите, който го е издал. В производството по чл. 107, ал. 3, изр. последно от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) (ДОПК) основание за издаване на акта е неплащане на задължението в срок. Счита, че в настоящия случай органът по приходите не е доказал това основание, което прави горепосочената разпоредба неприложима, а обжалвания акт незаконосъобразен. Прави искане решението да бъде отменено, като бъде отменен и АУЗД, а при условията на евентуалност актът да се отмени в частта за лихвите. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът – Директорът на Дирекция "Местни данъци" към община В., чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна по съображения изложени в представен по делото писмен отговор. Счита, че постановеното съдебното решение е правилно и следва да се остави в сила.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неснователна.

За да постанови оспореното решение първоинстанционният съд е формирал извод за законосъобразност на атакувания АУЗД, приемайки, че от представените по делото доказателства не се установява валидно плащане на задължения за недвижимия имот, предмет на волеизявлението на органа по приходите. Обосновал е заключение, че приложените от жалбоподателя три броя разписки "за платени данъци" от 24.09.2008 г., 09.03.2009 г. и 09.03.2010 г., с които П. твърди, че е платил в срок дължимите задължения за такса битови отпадъци (ТБО) не са издадени от длъжностно лице в кръга на правомощията му, поради което нямат качеството на официални свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК (Г. П. К.) (ГПК). Преценил е, че въз основа на влязлата в сила присъда по наказателно производство срещу длъжностното лице, въвело в заблуждение жалбоподателя с действията си по приемане на заплатената от него в сградата на общината сума и издаване за нея на процесните бележки, за пострадалото лице възниква право на обезвреда по гражданскоправен ред. Въз основа на изложеното съдът е приел, че жалбоподателят не е доказал извършването на валидно плащане на задълженията за ТБО за 2008 г., 2009 г. и 2010 г., които са предмет на АУЗД, поради което същият е издаден в съответствие с приложимия материален закон. Съдът е извършил проверка по реда на чл. 160, ал. 2 от ДОПК, като е приел, че размерът на ТБО за внасяне е правилно установен при спазване разпоредбата на чл. 14 от Наредбата на Общински съвет - Варна за определяне размера на местните данъци на територията на община В.. При така установеното от фактическа и правна страна е отхвърлил жалбата, като неоснователна. Решението е правилно.

Настоящата инстанция счита, че не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при разглеждане на спора от първата инстанция. Съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, формирал е изводи по доказателствения материал и по релевираните в жалбата съображения, обсъдил е фактите от значение за правилното разрешаване на правния спор. Преценката му относно сочените от жалбоподателя като годно доказателство за погасяване на вменените му с АУЗД задължения бележки, кореспондира на процесуалния закон. Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с точно установените фактически обстоятелства и релевантната правна уредба съдът е направил верен извод за законосъобразност на АУЗД.

Спорът по делото се концентрира върху въпроса за дължимостта на начислените с АУЗД задължения във връзка с твърдението на оспорващия за погасяването им чрез надлежно заплащане. Разпоредбата на чл. 2 от ЗМДТ изрично определя начина и мястото на изпълнение на задълженията – "в брой в касите на общинската администрация" или "безкасово по съответната сметка". Доказването на извършено плащане в първата хипотеза се извършва с нарочен документ, издаден от длъжностното лице, изрично оправомощено да приема плащане на каса. В този смисъл доказателство за платени данъци в брой може да бъде само издадена от касиера на общината приходна квитанция. Плащане не по законоустановения ред и на некомпетентно да го приеме длъжностно лице, както е в случая, не поражда последици, респ. – не може да бъде зачетено като валидно изпълнение на задължението.

По делото е установено, че касаторът е заплатил сума за дължим данък в брой на служител в община В., за което му е издадена бележка "за платени данъци" за земя и сграда в [населено място] местност „Е.“, а на представените по делото бележки са поставени печати № 0129 и № 0132, заведени на името на лицата К. А. П. и В. К. К., заемащи длъжност съответно главен инспектор и старши инспектор "Ревизии, проверки и контрол" в отдел "Събиране, обезпечаване, ревизии и контрол" на дирекция "Местни данъци" в община В.. В нито една от бележките не е посочено име и длъжност на лицето издател. Подписът е на неидентифицирано лице. С оглед изложеното съдът правилно е приел, че подпечатването на документ с печат на община В. не придава на същия характер на официален документ. По делото не са ангажирани доказателства за идентифициране на лицето подписало и подпечатало разписките, поради което и не може да се приложи разпоредбата на чл. 193, ал. 3 от ГПК. С оглед така установено законосъобразен е изводът на съда, че тези документи не представляват официални свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, съответно - не притежават материална доказателствена сила. Бележките, на които се позовава касаторът, изхождат от общински служител, на когото не е предоставена компетентност да приема плащане на данък и да издава за това удостоверителен документ, поради което същите не съставляват доказателство за извършените от него и пред него действия, нито установяват редовно плащане на дължимия данък. Липсват доказателства платената от касатора сума да е постъпила в касата на общината, което означава, че задълженията не са платени и правомерно са включени в обхвата на АУЗД. Неоснователно е възражението, че надлежно би било всяко плащане в брой, извършено в сградата, помещаваща съответната приходна администрация на общината, на всеки общински служител, заявил готовност да го приеме. Плащането на публичните задължения е валидно само когато е извършено на касиер (т. е. на изрично овластеното за приемането му длъжностно лице от администрацията) и се удостоверява чрез издадения от него платежен документ. Авторът на процесните бележки не е компетентен да приема плащане на данъците, нито да издава удостоверяващи плащането документи, като субективните възприятия на данъчно задълженото лице относно приелото в случая плащане длъжностно лице са непротивопоставими в настоящото производство.

Както правилно е установил първоинстанционния съд, приетото по делото удостоверение за данъчна оценка № [номер] от 24.08.2010 г. за имот находящ се в [населено място] местност „Е.“, [улица], според което към момента на извършване на проверката за имота няма непогасени данъчни задължения, не опровергава събраните по делото доказателства, тъй като с него не се доказва извършено плащане. Независимо, че не е било оспорено от ответната страна съдържанието му е опровергано от събраните по делото доказателства, като е прието за установено въз основа на влязлата в сила осъдителна присъда против К. П. за измама, че реално плащане не е постъпило по банковата сметка на общината, тъй като сумите са били получени, като имотна облага от П. в резултат на извършеното от нея престъпление.

Нарушаването на принципа на добросъвестност и правото на добра администрация по повод престъпното поведение на конкретен общински служител, не могат да обусловят извод за незаконосъобразност на атакувания АУЗД, с който в тежест на касатора са установени дължими за внасяне суми за местни такси. Извън предмета на спора следва да се отбележи, че П. разполага с възможността да търси обезщетение по общия ред за нанесените му от виновното длъжностно лице вреди.

С оглед изложеното по-горе неоснователно е и направеното от жалбоподателя алтернативно искане за отмяна на АУЗД в частта за лихвите. Невнесените в срок местни такси по силата на чл. 4, ал. 2 от ЗМДТ във връзка с чл. 9б от ЗМДТ се събират заедно с лихвите по ЗЛДТДПДВ (ЗАКОН ЗА Л. В. Д., ТАКСИ И Д. П. Д. ВЗЕМАНИЯ) по реда на ДОПК. В този смисъл е и текстът на чл. 175, ал. 1 от ДОПК, който предвижда, че за неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължат лихви в размер, определен в съответния закон. Задължението за такса битови отпадъци е публично вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК. Сроковете за заплащането й са изрично регламентирани, поради което след изтичането им, задълженото лице изпада в забава и дължи лихва.

По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, а постановеното от първоинстанционния съд решение следва да бъде оставено в сила. Изходът на спора предпоставя извод за неоснователност на претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1228 от 06.06.2016 г. постановено по по адм. дело № 833 по описа 2012 г. на Административен съд – Варна. Решението е окончателно.