Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Директора на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), подадена чрез процесуалния му представител, против решение № 3403 от 15.05.2015 г., постановено по адм. дело № 5295/2014 по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е отменена негова заповед с рег.№ з-17519 от 05.11.2013 г. С касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което жалбата против заповедта да бъде отхвърлена. Претендират се разноски.

Ответникът по касационната жалба – М. Х. Х., чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба и претендира присъждане на разноски по делото.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, Пето отделение при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК и предвид наведените касационни основания приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в срока по чл. 211 от АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна, поради следните съображения:

С обжалваното решение първоинстанционният съд е отменил по жалба на М. Х. Х. заповед рег.№ з-17519 от 05.11.2013 г. на Директора на СДВР, с която й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение” и е прекратено служебното й правоотношение на държавен служител в МВР на основание чл. 224, ал. 2, т. 4 и чл. 227, ал. 1, т. 10 от Закон за Министерство на вътрешните работи отм. (ЗМВР) във връзка с чл. 230, ал. 2, т. 4 от Правилник за прилагане на ЗМВР (ППЗМВР).

Първоинстанционният съд, след извършената служебно проверка на обжалваната пред него заповед на основание чл. 168 от АПК намерил, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, в законоустановения срок, но при неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на предвидените административнопроизводствените правила.

Обоснован и законосъобразен е изводът в обжалваното решение за допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила при постановяване на административния акт, изразени в нарушени на нормата на чл. 225 от ЗМВР. Неоснователно е твърдението на касатора, че АССГ неправилно е приел, че срокът за налагане на дисциплинарното наказание е започнал да тече на 09.08.2013 г. В жалбата е посочено, че срокът следва да се брои от 01.11.2013 г., от която дата директорът на СДВР е поставил резолюция върху изготвената справка за извършената проверка. Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 2 от ЗМВР за извършено тежко нарушение на служебната дисциплина дисциплинарното наказание се налага не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от две години от извършването му. В тази връзка е и чл. 223, ал. 1 от ППЗМВР, която гласи, че дисциплинарното нарушение се счита за открито, когато органът, компетентен да наложи дисциплинарното наказание, е установил извършеното нарушение и самоличността на извършителя. АССГ правилно е приел, че справка с рег. № 7128, с която е приключила проверката и е адресирана до директора на СДВР е изготвена на 09.08.2013 г., от която дата следва да се счита, че наказващият орган е установил самоличността на извършителя, както и че се е запознал с извършеното нарушение. Касационната инстанция също приема, че в случая двумесечният срок от откриване на нарушението за дисциплинарно наказващия орган е започнал да тече от датата, в която на същия е представена справката от извършената служебна проверка, в която се съдържат всички данни за извършеното нарушение и неговия автор, която в случая е датата - 09.08.2013 г. Заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е издадена на 05.11.2013 г, поради което не е спазен преклузивния двумесечен срок.

Не може да бъде споделено становището на касатора, че срокът за налагане на наказанието по чл. 225, ал. 2 от ЗМВР е започнал да тече от деня, в който е поставена резолюцията на директора на СДВР (01.11.2013 г.), тъй като сроковете не могат да бъдат удължавани безкрайно, поради съществуващата законова регламентация. Самият факт на уведомяването означава, че са изпълнени изискванията на чл. 223, ал. 1 от ППЗМВР, тъй като чл. 223, ал. 2 от ППЗМВР изрично предвижда, че дисциплинарното нарушение се счита за установено, когато материалите постъпят при компетентния дисциплинарно наказващ орган, който следва да се запознае с тях и да извърши преценка налице ли е дисциплинарно нарушение.

В обжалваното решение правилно е прието, че заповедта е постановена в нарушение на материалния закон. Съдът е обсъдил писмените доказателства, правно значимите факти и относимата нормативна уредба, въз основа на което обосновано е приел, че в хода на дисциплинарното производство не са събрани доказателства, въз основа на които да е установено по безспорен начин вмененото неспазване на правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР.

Съгласно чл. 230, ал. 3 от ЗМВР дисциплинарно-разследващият орган е длъжен да извърши всички процедурни действия по доказване на дисциплинарното нарушение. Приобщените по дисциплинарната преписка доказателствени материали от досъдебното производство са ползвани в дисциплинарното производство като основен източник на сведения за извършените от наказания дисциплинарни нарушения. Образуването на досъдебно производство и привличане на дадено лице като обвиняем на първо място са действия, които се извършват от други длъжностни лица в изпълнение на техни задължения по служба, при което не може да се приеме, че служителят, срещу когото е образувано такова производство и съответно е привлечен като обвиняем с тези действия осъществява нарушение на служебната дисциплина. На второ място тези действия поставят начало на друго производство, различно от дисциплинарното – наказателно, чийто смисъл и цел е да се установи с влязъл в сила съдебен акт дали лицето е извършило или не престъплението, за което му е повдигнато обвинение. На практика, дисциплинарно-разследващият орган не е събрал доказателства в подкрепа на твърдяната вина на служителя в хода на дисциплинарното производство, а снетите сведения от Н. И. Х., нейната майка - П. Ф. Н., нейният син - П. В. Е. и нейната племенница И. Е. С., представляват едностранно обсъждане на събраните по делото доказателства. Предвид разпределението на доказателствената тежест в процеса, събирането на други доказателства извън тези по преписката не е задължение на решаващия съд. Съдът упражнява контрол за законосъобразност върху дейността на дисциплинарно-разследващия орган и върху административния акт на дисциплинарно наказващия орган, който финализира процедурата. От така установеното следва, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е постановена, без да е установено по безспорен начин извършването на нарушение от страна на държавния служител.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение, което е валидно и допустимо следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна.

При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените деловодни разноски в размер на 300 лв., представляващи хонорар за един адвокат.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3403 от 15.05.2015 г., по адм. дело № 5295/2014 г. по описа на Административен съд София-град.

ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на М. Х. Х. деловодни разноски в размер на 300 (триста) лева. Решението е окончателно.