Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Т. Л. А. и Д. Т. В. – А., двете чрез адв. Д. К., срещу въззивно решение № 126/02.02.2022 г., постановено от Апелативен съд София, по въззивно гр. д. № 1896/2021 г.

Допуснато е касационно обжалване на въззивното решение в частта, постановена по исковете за нищожност поради липса на воля, на осн. чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално поради накърняване на добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, евентуално поради съдържаща се в договора недействителна клауза, на осн. чл. 26, ал. 4 ЗЗД, по въпроса дали е допустимо въззивният съд да постанови своето решение без да е обсъдил доказателствата по делото, както и относимите към правния спор факти и обстоятелства.

По въпроса е налице трайна и непротиворечива практика, намерила израз следните решения на ВКС: решение № 79/12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о.; решение № 554/08.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о.; решение № 166/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о.; решение № 194/18.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1100/2012 г., IV г. о.; решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.; решение № 26/08.02.2008 г. на ВКС по т. д. №445/2007 г., I т. о.; решение № 266/29.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №1058/2010 г., I г. о.; решение № 378/15.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1629/2015 г., IV г. о., решение № 134/08.12.2021 г. по гр. д. № 1081/2020 г. Обобщени разясненията се свеждат до следното: За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК). Съдът дължи изследване на относимите и допустими доказателства за изясняване фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, както и правните им доводи, доколкото това има отношение към предмета на спора. Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Съдът е длъжен да вземе отношение към всички надлежно въведени в спора твърдения, доводи и възражения на страните (чл. 235, ал. 2 ГПК), което е и гаранция за справедлив съдебен процес – на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. Това разрешение по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК е трайно и непротиворечиво прието в съдебната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд. Казаното се отнася и до въззивна инстанция.

Съставът на Върховния касационен съд е указал на страните, че ще извърши преценка за допустимостта на въззивното решението в частта, допусната до касационно обжалване, която проверка е във връзка със задължението на съда да квалифицира сам претенциите, с които е сезиран.

В тази връзка, касационната инстанция намира за необходимо да изясни принципната постановка, че съдът е този, който подвежда процесуалните действия на страните към съответната на тях процесуално-правна норма, а материалното правоотношение към приложимата материално-правна норма. Съгласно чл. 7 ГПК, след като страната е заявила искането за защита, съдът е този, който служебно движи и приключва гражданския процес, като следи за допустимост на процесуалните действия на страните, както и за надлежното им извършване; служебното начало е неразривно свързано с принципа за установяване на истината - чл. 10 ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние. Ето защо, съдът, когато изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми, независимо от разбирането на страните за приложимото право. Както е разяснено в решене № 107/2018 г. по гр. дело № 2446/2017 г. на IV г. о., предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право, а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Казаното се отнася и до правомощията на въззивната инстанция. В мотивите на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

По касационната жалба:

Касаторите излагат доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон.

Насрещната страна Д. О. А., чрез адв. А. С. В., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното:

Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил исковете на Т. Л. А. и Д. Т. В. – А. против Д. О. А. за прогласяване нищожността на договор за дарение, оформен в нот. акт № 158/2010 г. на нотариус В. Г., рег. № 340, с който Д. Г. А. дарила на Д. О. А. свои недвижими имоти, като сключен поради противоречие със закона, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално поради липса на воля, на осн. чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално поради накърняване на добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, евентуално поради съдържаща се в него недействителна клауза – относно учредено право на ползване, без която клауза договорът не би бил сключен, на осн. чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Първостепенният съд се е произнесъл по иск за нищожност на договора за дарение по твърдение, че е сключен 1. в противоречие със закона – чл. 576, ал. 4, чл. 580, чл. 586 ГПК и чл. 112, б. „и“ ЗС; 2. поради липса на съгласие у дарителката да дари имота, тъй като тя към момента на прехвърлянето не е могла да формира воля, защото не е разбирала свойството и значението на постъпките си поради напреднала възраст и съпътстващи соматични заболявания; 3. в нарушение на добрите нрави, изразяващо се в това, че дарителката действала в напреднала възраст, в състояние на силна внушаемост, без да разбира свойството и значението на постъпките си, а единствената цел на надарената била нейното обогатяване, след смъртта на майка й; 4. поради недействителността на клаузата, с която е запазено правото на ползване върху прехвърлените имоти, без знание и съгласие на другия съсобственик и е нищожна, поради противоречие с чл. 56-62 ЗС, а още се явява и единствено условие за дарението, като единствената цел е прехвърлянето да стане факт едва след смъртта на дарителката.

Въззивният съд изложил съображения, че доводите за нищожност на договора поради противоречие със закона са неоснователни, защото ищците се обосновават с твърдения за нарушения, допуснати от нотариалния орган, които не са измежду тези, посочени от законодателя като такива, обуславящи извод за нищожност на нотариалното удостоверение. В тази част въззивното решение е влязло в сила.

Относно здравословното състояние на дарителката, въззивният съд, като обсъдил заключението на съдебната експертиза, заключил че дарителката е била в състояние да изрази правновалидна воля за сключване на атакуваната сделка.

По отношение на другите искове за нищожност, разгледани в евентуалност, съдът посочил, че въззивната жалба е бланкетна, поради което същите не следва да бъдат обсъждани от въззивния съд. При постановяване на решението по отношение на тези искове не е налице нарушаване на императивна правна норма, за спазването на която съдът следи служебно.

Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по-горе разрешения по реда на чл. 290 ГПК.

Както е разяснено в мотивите на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, като обаче обхватът на дейността на въззивния съд е ограничена от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което може да приеме, че първоинстанционният съд намерил за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, но за това трябва да има оплакване във въззивната жалба, евентуално да е развит довод в отговора на въззивната жалба. Въззивната инстанция може да приеме определена фактическа констатация за необоснована, когато е налице оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение.

В случая, във въззивната жалба, по която се е произнесъл въззивният съд по това дело, е направено оплакване, че по всички искове фактическата обстановка е неправилно установена, както и неточно е приложен материалният закон от първостепенния съд. При това сезиране, второстепенния съд е бил длъжен по всички искове, които е разгледал, да установи сам релевантните факти и да изложи свои правни изводи, като за целта обсъди относимите и допустими доказателствени средства и релевантните доводи и възражения на страните и, като не го е сторил е допуснал нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, прилагайки ги в противоречие с даденото по-горе разяснение по чл. 290 ГПК

Съдът е допуснал нарушение на цитираните процесуални правила и поради това, че относно твърдението, че дарителката не е разбирала свойството и значението на действията си и не е могла да ги ръководи, се е произнесъл, позовавайки се единствено на заключението на съдебната експертиза. Не е извършил съвкупна преценка с всички други относими доказателства. Разгледал като контролноотменителна инстанция оплакването във въззивната жалба във връзка с извършения анализ на доказателствата от първостепенния съд досежно горния извод, което не съответства на задължението въззвният съд, при подобно оплакване, в качеството му на съд по същество. Съдът по същество преценява доказателствата, за да установи наличността или отсъствието на определени факти и с оглед на това да реши спора, а контролноотменителната инстанция ги преценява, за да провери дали е правилна, или не, преценката, която съдът по съществото е направил, дали са правилни и логични изводите на съда, и с оглед на това да признае решението за надлежно обосновано и законосъобразно или не.

Съдилищата не са издирили и точните материалноправни норми.

При иск за недействителност на сделка, основанието му се определя от твърденията за съответния порок и, когато основанията (правопораждащите юридичесски факти) са повече от едно, ще е налице обективно съединяване на искове, като то е в евентуалност, независимо от поддържаното от ищеца, и съдът дължи разглеждане в поредност, съответна на естеството на поддържания порок. Нищожната сделка не съществува за правния мир и след като това е признато, няма правен интерес от установяване на същото, но на друго основание. По-тежкият порок, изключва по-лекия.

Квалифициране на порока на сделката от страната според твърдяните от нея факти и правни съображения, не е част от предмета на иска и е от компетентността на правораздавателния орган, който прилага точно материалния закон, според въведените факти и петитум и не е длъжен да се съобрази с поддържаната от страните квалификация.

Когато въззивният съд прецени, вкл. и служебно, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства - чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК.

В случая с исковата молба са предявени обективно съединени искове за нищожност на договор за дарение поради липса на съгласие у дарителката да дари имота, тъй като тя към момента на прехвърлянето не е могла да формира воля, защото не е разбирала свойството и значението на постъпките си поради напреднала възраст и съпътстващи соматични заболявания, евентуално за нищожност поради нарушение на добрите нрави, изразяващо се в това, че дарителката действала в напреднала възраст, в състояние на силна внушаемост, без да разбира свойството и значението на постъпките си, а единствената цел на надарената била нейното обогатяване, след смъртта на майка й. Касае се за един иск - посочването в исковата молба на различни правни квалификации (словесно или нормативно) спрямо едни и същи правопораждащи факти, страни и петитум, както е в случая, не сочи на предявяване на множество искове, нито цитираните правни норми задължават съда. Съдът следва да преценява наличието на множество предявени искове в общ исков процес, като съпоставя индивидуализиращите белези на претенциите, съответно дали има различие в някои от тях. При иск за недействителност на сделка, основанието му се определя от твърденията за съответния порок и, когато фактическите твърдения са едни и същи, но страната ги съотнася към повече от една правна норма и така квалифицира спорното материално право, не е налице кумулативно или евентуално съединяване на искове. В заключение, претенцията е една, а квалификацията се определя от съда – в случая чл. 31, ал. 2 ЗЗД. Както е разяснено в ТР № 5 от 30.05.2022 г., постановено по ТД № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС (след произнасянето на въззивния съд), липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД е случаят, когато външно волята на дееспособното лице е обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение. Волеизявленията (предложение и приемане) са направени и съвпадат, но някое от тях или и двете са направени при „съзнавано несъгласие” – без намерение за обвързване. Когато договорът е сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, договорът е унищожаем, тъй като е дадено съгласие, но без разум (липсва елементът „съзнаване”). Използваният от доктрината и съдебната практика разграничителен критерий - „съзнавано“, респективно „несъзнавано отсъствие на воля“ - съответства напълно на значението на думата „съзнавам“, която означава „зная, разбирам какво върша, имам ясна представа за постъпките и състоянието си“. Ето защо фактическият състав на чл. 31, ал. 1 ЗЗД по естеството си е проявление на несъзнавана липса на воля. Казаното означава, че въззивният съд е следвало да квалифицира иска, с който е сезиран по чл. 31, ал. 2, предл. 2 ЗЗД – твърди се недействителност на сделка поради това, че прехвърлителят, дееспособен към датата на сделката, не е могъл разбира или да ръководи действията си. Искът е предявен след смъртта на прехвърлителя и е безспорно, че преди смъртта му не е било поискано поставянето му под запрещение. Въззивният съд е трябвало да укаже на страните, че е предявен един иск, да изиска от ищците да съобразят петитума в съответствие с обстоятелствената част (да се унищожи договорът, а не да се прогласи неговата нищожност) и да им даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, като по този начин ориентира не само ищците, но и ответника при упражняване на процесуалните им права. Без значение за подвеждане на материалноправния спор е квалифицирането на порока като липса на воля и нарушение на добрите нрави.

Казаното означава, че в тази част при касиране на въззивното решение, касационната инстанция не е във възможност сама да се произнесе по материаноправния спор, а делото трябва да се върне за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд. Така се стига до положение на недопустимост на въззивното решение по последния от евентуално предявените искове, защото не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждането му – отхвърляне на предпочетения иск.

От друга страна, искът е за нищожност на дарението поради недействителността на клаузата, с която е запазено правото на ползване върху прехвърлените имоти, без знание и съгласие на другия съсобственик, което е в противоречие на чл. 56-62 ЗС. Договорът е изцяло нищожен, защото нищожната клауза е единствен мотив за дарението. Съдът е квалифицирал претенцията по чл. 26, ал. 4 ЗЗД, при относимата в случая правна норма - чл. 226, ал. 3 ЗЗД.

Във всички случаи се касае за порок на сделката, който се явява по-тежък от този по чл. 31, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, което, независимо от волята на ищеца, означава, че съдът е трябвало да разгледа първо тази претенция и, ако я отхвърли, да се произнесе по евентуалния иск с правно осн. чл. 31 ЗЗД.

От казаното следва извод за недопустимост на въззивното решение в допуснатата му до обжалване част – въззивният съд се е произнесъл с два диспозитива (чл. 26, ал. 2, предл. 2 и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД) при предявен иск, който е с правно осн. чл. 31, ал. 2, предл. 2 ЗЗД; разгледал е първо иска по чл. 31, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, вместо този по чл. 226, ал. 3 ЗЗД.

Решението следва да бъде обезсилено и върнато на въззивния съд, който да разгледа първо иска по чл. 226, ал. 3 ЗЗД и съобрази, че не е сезиран с два обективно съединени иска с твърдение, че дарителят не е разбирал свойството и значението на действията си или да ги ръководи, а с един иск по чл. 31, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, като даде указания на ищеца да съобрази петитума на претенцията си, както и указания и на двете страни по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

При произнасяне по същество следва да съобрази разясненията в това решение по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД.

По разноските по делото, включително и сторените във Върховен касационен съд, следва да се произнесе въззивната инстанция.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 126/02.02.2022 г., постановено от Апелативен съд София по въззивно гр. д. № 1896/2021 г., в частта по исковете за нищожност поради липса на воля, на осн. чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, евентуално поради накърняване на добрите нрави, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, евентуално поради съдържаща се в договора недействителна клауза, на осн. чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

ВРЪЩА делото в обезсилената част за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: