Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от М. Т. К., чрез адвокат А. Ч., срещу въззивно решение № 142 от 03.02.2022 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр. д. № 1080/2021 г.

Касационното обжалване е допуснато по следните правни въпроси: за уважаване претенция за обезщетение поради неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, от значение ли е дали предприетият ремонт на чужд недвижим имот е наложителен или е предприет единствено в интерес на извършителя; въззивната инстанция трябва ли да уведоми страните за приложимата към спора материалноправна норма, когато променя квалификацията, дадена от първостепенния съд, при действието на ГПК отм. г. (отм.), в редакцията му към 2007 г.

Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:

По материалноправния въпрос, свързан с тълкуването на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, съдът изхожда от разясненията в т. 9 ППВС № 1/28.05.1979 по гр. д. № 1/79 г., че недопустимостта на неоснователното обогатяване е не само източник на задължения, но и принцип на гражданското право. Чрез реституцията на полученото по чл. 59 ЗЗД се изпълнява задължение, произтичащо не от съгласуваната воля на страните по правоотношението, а от закона. Константната практика на ВС и ВКС е извела като несъмнени елементи от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД обогатяване за чужда сметка, свързано с обедняването на друго лице; липсата на основание за такова обогатяване и отсъствие на други правни искове за защита на обеднелия. Без значение за обогатяването по см. чл. 59 ЗЗД е това, дали действията са виновни или не, добросъвестни или не, извършени с намерение за обогатяване или не. До обогатяване може да се стигне при увеличаване на актива, при намаляване на пасива, при спестяване на разходи, които трябва да понесе обогатилия се при обичайно ползване на имуществото си. Във всички случаи, при неоснователното обогатяване се изключва изобщо субективният елемент – намерение да се управлява чужда работа (интереса на обогатилия се); ирелевантни са причините, поради които настъпва обедняването, вкл. обеднелият би могъл да обеднее и заради своя собствена грешка. Извършването на действия в чужд интерес или едновременно в чужд и свой интерес е от значение при гестията (уредените в трите хипотези на 61 ЗЗД преки претенции), не и при неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, който иск е уреден като субсидиарен (т. 8 и т. 12 от Постановление № 1/28.05.1079 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС на РБ.). В хипотезата на чл. 61, ал. 3 ЗЗД, изискването за предприемане на работа в чужд интерес не отпада – може да е само в интерес на доминуса или наред с това и в интерес на гестора. Изричното противопоставянето на заинтересованото лице e от значение за дължимото обезщетение – като при неоснователно обогатяване, но не определя самото правоотношението като такова по неоснователно обогатяване (в този смисъл и доктрината – срв. Г., Ч. „Неоснователно обогатяване“, изд. „Ф.“ 2011 г., стр. 188: „различието между двата института /неоснователно обогатяване и гестия/ не може да се разколебае от правилото на ал. 3 от чл. 61 ЗЗД“).

Работата е чужда, когато ефектът от нея довежда до задоволяване на чужд интерес. Това означава, че в случай, че извършителят на работата сгреши и помисли, че неговата собствена работа е чужда, тогава гестия ще е изключена, защото няма да е налице обективният интерес, който той задоволява с работата си. Също така, ако помисли, че чуждата работа е негова собствена, тогава пък липсва субективният елемент, че се услужва на чужд интерес. Който води чужда работа, но я мисли за своя, не е управител на чужда работа и в този случай, ако се стигне до фактическо разместване на имущество, ще е налице отговорност по чл. 59 ЗЗД за „мнимия” носител на интереса, доколкото са осъществени елементите от фактическия състав на правната норма. Така, при подобрение на чужд имот от държател или лице, което е нито владелец, нито държател, който не действа в чужд интерес, при което се достигне до обогатяване на собственика за сметка на подобрителя, свързано с обедняването на последния и липсата на основание за такова обогатяване, обеднилият се разполага с право да получи обезщетение по чл. 59 ЗЗД. Той има право на по-малката сума измежду сумата, с която сам се е обеднил (извършените разходи за и към момента на строителството, а не стойността на строителството към този или друг момент) и тази, с която собственикът се е обогатил (увеличената стойност на имота в резултат на съответната дейност към постановяване на решението), без да има условие строителната дейност да е извършена в интерес на собственика на имота. Нужно е обективно увеличаване на стойността на имота, което се установява след съпоставка каква би била цената на имота с и без подобрението (ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г.), като е възможно при установени разходи, те да не са довели до увеличаване стойността на имота.

По процесуалноправния въпрос трябва ли въззивната инстанция да уведоми страните за приложимата към спора материалноправна норма, когато променя квалификацията, дадена от първостепенния съд, при действието на ГПК отм. г. (отм.),, в редакцията му към 2007 г.:

Към 2007 г. в действие е ГПК отм. г. (отм.),, който в чл. 108, ал. 1 ГПК предвижда задължителност на устния доклад на съдията в първата инстанция, с който се изяснява предмета на спора и се обръща внимание на страните върху попълване на делото с доказателства. Неизпълнението на това задължение на съда, както е изяснено в ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, не задължава въззивният съд да го повтори, а е извинителна причина за несвоевременно попълване на делото с доказателства и основание, при обжалване и отмяна на решението, след представяне на тези доказателства, за неприлагане на санкцията по чл. 65 ГПК отм., В отменения кодекс не са уредени преклузивни срокове за въвеждане на релевантни факти и за сочене на доказателства. Когато въззивният съд квалифицира иска различно от първостепенния съд и в същото време страните преди това не са имали възможност да вземат отношение по приложимата материалноправна норма (по техни доводи или възражения в първа или въззивна инстанция), те могат да сторят това с касационна жалба или отговора към нея, когато въззивното решение подлежи на касационно обжалване. Неправилното подвеждане на спора към относимата материалноправна норма е касационно основание за незаконосъобразност и проверяващата инстанция има възможност да отстрани порока, като вземе предвид съображенията на страните, т. е. само по себе си неизвестяване на страните преди постановяване на въззивното решение, че квалификацията на спора, дадена от въззивния съд се различава от тази на първостепенния, не съставлява съществено процесуално нарушение, освен, ако само поради това те не са имали възможност да реализират свои процесуални права.

При отговора на този въпрос следва, също така, да се отчита и спецификата на казуса и дали определянето на точното правното основание на предявения иск е свързано, освен с твърденията относно фактите и петитума на исковата молба, и с установеното по делото, какъвто е случаят с претенции за заплащане на подобрения, извършени в чужд имот. Правната норма, под която следва да се подведат спорните права при подобен казус, съдът може да определи, след като изясни качеството на лицето, извършило подобрението – владелец (добросъвестен или не), държател, гестор, както и вида на предявеното вземане – разноски, подобрение и пр. Тази преценка е невъзможно да се направи преди обсъждане на събраните доказателства, доводи и възражения на страните, което става в съдебното решение. По тази причина и въведените в исковата молба и в хода на процеса твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобрения в чуждия имот, дали с тях твърди, че е увеличена стойността на вещта или, че се касае за разноски, че е налице обогатяване и/или обедняване и пр., са квалификации на страните на спорното право, които не обвързват съда и не го ограничават да даде защита според действително осъщественото правно основание. При подобни казуси на доказване и установяване са всички обстоятелствата, имащи значение за определяне качеството на ищеца и вида на вземането, във всички възможни хипотези. За тях, като подлежащи на доказване и за разпределението на тежестта на доказване, съдът при действието на ГПК отм. г., след изменението ДВ бр. 124 от 1997 г., вкл. към 2007 г., не може да дава указания.

По касационните доводи:

Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото.

Насрещната страна С. Б. Б., чрез адвокат С. М., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:

М. Т. К. предявил срещу С. Б. Б. иск за присъждане на сумата от 13 590 лв., предявен като частичен – стойност на извършени от ищеца в имот на ответника строителни дейности, квалифицирани в исковата молба като подобрения. Първостепенният Софийски районен съд по гр. д. № 14301/2007 г. отхвърлил иска, на осн. чл. 72 ЗС. Второстепенният Софийски градски съд по гр. д. № 682/2012 г. преквалифицирал иска по чл. 61, ал. 2 ЗЗД и уважил същия до размера на 11158, 96 лв. Състав на ВКС по гр. д. № 1460/2012 г. е отменил въззивното решение изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за даване на указания относно материалноправната квалификация и разпределение на тежестта на доказване.

При новото разглеждане на делото от въззивния съд по гр. д. № 386/2014 г. е постановено решение, с което това на първата инстанция е обезсилено като постановено по иск с цена, който е от компетентността на СГС като първа инстанция.Делото е задържано в СГС и образувано в гр. д. № 15639/2018 г. Постановено е решение, с което искът (за сумата от 13950 лв., частично предявен) е отхвърлен, на осн. чл. 72 ЗС. Съдът приел, че искът следва да се разгледа на основанието, заявено от ищеца, а в случая той няма качеството на добросъвестен владелец на имота; отказал е да се произнесе по различна правна квалификация, съответстваща на установените по делото факти.

В. С апелативен съд е обезсилил решението на първостепенния Софийски градски съд в частта, с която се е произнесъл за сума над 13590 лв. като постановено свръх петитум. Потвърдил същото решение, което е постановено по чл. 72 ЗС „в останалата част, на осн. чл. 61, ал. 3, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД“.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че имотът, във връзка с който е налице спор в настоящото производство (апартамент), е бил собственост на Б. Б. – вуйчо на ищеца К. и баща на ответника Б.. Лицето е починало през 1991 г., законни наследници са трите му деца, между които и ответникът Б.. С договор за продажба от 11.08.2000 г. С. Б. е купил от останалите деца на Б. Б. идеалните им части в общия наследствен имот. Прието е, че по уговорка с ответника Б., К. е живял в жилището още през деветдесетте години на миналия век. Между К. и братовчед му С. Б. отношенията се влошили; водени са множество дела. Налице е влязло в сила решение по иск по чл. 108 ЗС, с което за собственик на имота е признат именно Б.. На 12.06.2007 г. е извършен въвод във владение в имота, като настоящия ищец К. е изведен от жилището. Спорни по делото са били въпросите: извършил ли е К. ремонтни дейности в жилището, в какво качество и дали ответникът Б. дължи възстановяване на стойността им. Съдът е приел, че ищецът К. е ползвал имота по силата на договор за заем за послужване, сключен с ответника Б.. Ползващото лице е държател, а не владелец. С подаването на исковата молба от 2006 г. (с която е предявен иск от Б. срещу К. по чл. 108 ЗС) собственика на имота Б. е поискал от настоящия ищец К. да му върне вещта. Това не е сторено. Съдът е посочил, че към месец септември 2006 г., когато ищецът К. е уточнил, че е започнал ремонт в имота, собственикът на жилището Б. безспорно е поискал връщането му от К., като от това направил извод, че Б. не е давал съгласие за извършване на ремонти дейности, както и, че така се е противопоставил на ремонт в имота. К., претендиращ за собствеността върху имота, (легитимиращ се към месец май 2006 г. с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, впоследствие отменен с решението по ревандикационния иск на Б. срещу К.), е предприел ремонт през посочения от него период изключително в свой интерес, без наложителност за извършването на такъв, при вече започнало изпълнение срещу имота и по отношение на него, при налична представа, че ответникът Б. търси защита на правото си на собственост. Съдът посочил, че законът не разрешава реализиране на действие в чужда имуществена сфера само в собствен интерес. Затова и приел, че не може да бъде ангажирана отговорността на ответника. Наред с това посочил, че по делото не е установено чрез пълно доказване в какво се е изразявал като обхват и вид строителни дейности ремонтът през 2006 г., предприет от К.. Прието е, че не са изяснени въпросите относно обхвата на ремонта и състоянието на имота преди и при въвода във владение; кога е бил обособен кухненски бокс в имота - от първите собственици след придобиването му; по време на ползването му от ищеца преди 2005 г.; през 2006 г. или 2007 г.; или тогава е било извършено преустройство на наличен кухненски бокс. Съдът е изложил допълнителни съображения, че представения по делото договор за кредит от 09.03.2007 г. не представлява доказателство в процеса за извършване на ремонт и за обема на ремонт, въпреки че самия кредит е отпуснат целево за ремонт на процесния имот и че е констатирано преустройство на имота след усвояване на първия транш от кредита. Съдът намерил, че затова и не е необходимо обсъждане на установеното от част от вещите лица разминаване между фактическото положение в имота и заявеното като подлежащо на ремонт пред банката. На следващо място е посочено, че ищецът К. не е провел доказване за извършване на конкретни разходи за материали и за труд, било то и финансирани с отпуснатия кредит, с които остойностява обедняването си. Прието е в тази връзка, че приложената от него фактура следва да се изключи от доказателствата (не е представена в оригинал, а в идентичния на копието оригинал е посочено, че ремонтните дейности, които са осчетоводени, касаят друг имот в кв. Б.) като не са съставени и никакви документи, удостоверяващи извършени строителни работи в имота на определена стойност. Отделно това е прието, че част от движимостите, предмет на претенцията на ищеца, подлежат на отделяне без съществено да се промени имотът, поради което и собственикът на имота не може да бъде задължен за заплащането на стойността им - напр. ламинат и первази към него, смесителни батерии в кухненски бокс, баня и душ - батерия, санитарни прибори в баня, вентилатор в баня, метална входна врата, съгласно заключението на тричленната СТЕ, изслушана по в. гр. д. № 386/2014 г., което съдът възприел като обосновано в тази му част.

Съставът на Върховния касационен съд намира за неоснователни касационните оплаквания, че изводите на въззивната инстанция са необосновани и изведени в противоречие с материалния закон досежно отношенията между страните във връзка с процесния имот – заем за послужване, прекратен едностранно от собственика, както и, че ищецът не е владелец на вещта, което е установено с влезли в сила между тях съдебни решения.

Правилно, също така, апелативният съд е приел, че не е обвързан от посочената в исковата молба правна квалификация, а е негово право и задължение да подведе спора към относимата материалноправна норма. След като правилно е констатирал, че ищецът няма качеството на владелец, поради което посочената в исковата молба правна норма – чл. 72 ЗС е неприложима, съдът е следвало да обсъди и да се произнесе и по основателността на претенциите за извършени подобрения и вложени разходи в качеството му на гестор или държател.

Законосъобразно второстепенния съд е намерил, че промяната на правната квалификация в случая не води до недопустимост на първостепенното решение, както и, че не се касае за изменение на иска, както неправилно е приел състава на Софийския градски съд, а до дължима дейност на съда по приложение на материалния закон.

В съответствие с дадения отговор по чл. 290 ГПК следва да се заключи, че не е допуснато и съществено процесуално нарушение от въззива, който в обжалваното съдебно решение е дал различна материалноправна квалификация от тази в първоинстанционния съдебен акт, без предварително да извести страните. При това, в случая релевантните фактите са били изтъкнати, а становищата -изложени; при разглеждане на спора в различни инстанции е поставян въпросът дали се касае за вземане по чл. 72 ЗС, по чл. 61 ЗЗД или по чл. 59 ЗЗД, като интересите на страните по никакъв начин не са злепоставени. Сам касаторът е поддържал в един момент, че искът му следва да бъде разгледан по чл. 59, ал. 1 ЗЗД; първата въззивна инстанция е квалифицирала спора по чл. 61, ал. 2 ЗЗД; страните са излагали съображения по обстоятелства, значими за хипотезите на чл. 61, ал. 1 и чл. 61, ал. 3 ЗЗД. Въззивният съд не е бил и във възможност да даде точна квалификация на претенцията, преди да анализира данните по делото, а страните, за които не са действали и преклузии, са имали възможност да искат нови доказателства, вкл. експертизи.

За въззивния съд, действащ по правилата на ГПК отм. г., отм., не е имало и задължение да разпределя тежест на доказване и да дава други указания на страните; разясненията в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са неприложими, като оплакванията на касатора в тази връзка са неоснователни.

Обосновано, също така, въззивният съд е заключил, че ищецът не е извършил ремонт съзнателно в интерес на собственика и е изключил право на обезщетение, основано на гестия в която и да е хипотеза на чл. 61 ЗЗД.

Неправилно обаче съдът не е изследвал приложението на субсидиарния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като не е отнесъл установените факти към цитираната материалноправна норма; не е установил дали всички претендирани подобрения, уточнени по пера, което уточнение е станало и след изготвяне на експертизите, които пък са с неточно поставени въпроси, са налице в имота, нито е изследвал стойността му с подобренията (поотделно) и без тях (поотделно). Въпрос на последваща правна преценка е, при дадените от експерта технически данни, за всяко от претендираните подобрения, то увеличава ли и ако да, с колко цената на имота. Съдът, също така, не е изяснил с експертиза какви разходи за труд и материали са направени в периода 2006-2007 г. за извършване на всяко едно от претендираните подобрения. Дали, евентуално до какъв размер, съдът ще признае разхода е въпрос на преценка по съществото на спора, с оглед всички данни по делото. Въззивният съд, е бил длъжен и сам, служебно, независимо, че не е имало искане от страните, да допусне експертиза, каквито са и указанията в т. 10 от ТР №1/04.01.2021 г. по тълкувателно дело № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС.

По този начин, съдът се е произнесъл в противоречие с тълкуването на касационния състав по чл. 290 ГПК, а още и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

С молба от 24.06.2019 г. ищецът е уточнил исковата молба, като е конкретизирал претенцията си – за частично заплащане на извършени в имота на ответника строително-монтажни работи, в периода септември 2006 г. – лятото на 2007 г., както следва: в коридора: теракот от 6 кв. м. за сума от 340 лв., метална входна врата за сума 600 лв.; ламперия от 21 кв. м. на стойност 350 лв.; демонтаж на 4 броя врати на стойност 20 лв.; гипсов свод коридор/хол на стойност 100 лв.; шпакловка и замазка 12 кв. м. на стойност 240 лв., боя ламперия 21 кв. м. на стойност 65 в., кутия аспирация на стойност 15 лв., 2 лампи аплик на обща стойност 8 лв.; нов домофон на стойност 13 лв.; нов звънец на стойност 8 лв.; ключове за осветление 4 бр. на обща стойност 8 лв.; в малка стая: боядисване на дограма 3, 5 кв. м. на стойност 60 лв.; гипсов корниз на стойност 40 лв.; мозаечна плоча под прозореца на стойност 150 лв.; шпакловка стени и таван 36, 15 кв. м. на обща стойност 230 лв.; тапети 26 кв. м. на стойност 170 лв.; демонтаж батерия и мивка на стойност 60 лв.; замазка по под 10, 30 кв. м. на стойност 100 лв.; паркет 10, 30 кв. м. на стройност 300 лв.; отвор във врата за осветлени в коридор 40 лв.; ключ за осветление 2 лв..; лампион – 20 лв.; в баня – фаянс по стени 157 кв. м. – 100 лв.; теракот по под 2, 30 кв. м. – 100 лв.; окачен таван 2, 30 кв. м. – 70 лв.; доставка и монтаж моноблок - 400 лв.; доставка и монтаж мивка - 150 лв.; аспирация и вентилатор 200 лв.; водопровод топла и студена вода- 450 лв.; смесител батерия душ и мивка - 150 лв.; мазилка по стени 17 кв. м. - 140 лв.; водомери топла и студена вода 2 бр. - 90 лв. общо; алуминиева врата баня - 300 лв.; душ кабина - 310 лв.; затваряне отвор врата 180 лв.; бутане преградна стена 2, 30 кв. м. - 100 лв.; къртене стар фаянс 10.50 кв. м. - 80 лв.; боядисване таван 2, 30 кв. м. – 25 лв.; смяна щрангове 1 комплект - 200 лв.; фриз фаянс 17 кв. м. - 100 лв.; тапа - 20 лв.; лунички в окачен таван 6 бр. - 40 лв.; ревизионен капак - 7 лв.; контакт противовлажен - 3 лв.; нова ел. инсталация с 9 извода - 45 лв.; в балкон/хол: изграждане на стена 2, 50 кв. м. - 200 лв.; боядисване изградена стена 5 кв. м. - 120 лв.; изграждане на ал. преграда 2, 50 кв. м. - 100 лв.; в балкон/стая: бетонов плот, облицован с теракот 1 кв. м. – 200 лв.; в голяма стая: шпакловка стени и таван 44 кв. м. - 200 лв.; тапети 32 кв. м. - 150 лв.; боядисване 44 кв. м.- 270 лв.; боядисване дограма 7, 700 кв. м. - 200 лв.; гипсов корниз до прозорци 3, 65 кв. м. – 100 лв.; паркет 14 кв. м. -550 лв.; ключ за осветление - 2 лв.; лампион - 25 лв.; в хол: доставка и монтаж ламинат 21 кв. м. - 400 лв.; доставка и монтаж первази 18 кв. м. - 150 лв. ; паркет 21 кв. м. – 270 лв.; ъгли - 40 лв..; боядисване дограма 8, 10 кв. м. - 100 лв.; уплътняване дограма - 100 лв.; бутане стена към бокса 5 кв. м. – 120 лв.; изграждане на бар-плот от ламинат - 275 лв.; шпакловане стени 40 кв. м. - 310 лв.; гипсов фазер над бар-плот - 115 лв.; тапети 40 кв. м. - 140 лв.; мозаечна плоча под дограма 0, 74 кв. м. – 115 лв.; гипсов корниз над прозорец 3, 90 кв. м. – 130 лв.; контакти двойни 3 бр. 40 лв. общо; ключ за осветление - 2 лв.; лампион 1 бр. - 45 лв.; лунички, трансформатор – 90 лв.; в бокс (бивша баня; в западната част на хола, преградена със свод): фаянс по стени 10 кв. м. – 673, 50 лв.; теракот по пода 4, 53 кв. м. - 490 лв.; смяна водопровод - 140 лв.; доставка и монтаж водомери 2 бр. - 100 лв. общо; бутане стена бокс 4, 80 кв. м. – 130 лв.; изграждане стена тухли на калъч 4, 60 кв. м. - 70 лв.; мивка и смесителна батерия - 140 лв.; гипсокартон кухненски шкафове - 250 лв.; гипсокартон барплот - 65 лв.; измазване стени 18 кв. м. - 330 лв.; шпакловане стени 18 кв. м. - 130 лв.; боядисване на стени - 85 лв.; оформяне отвор водомер с вратичка - 240 лв.; подмяна канал, връзки пералня - 140 лв.; декоративен таван (лепен) - 130 лв.; тяло за централно осветление на бокса - 15 лв.; лунички, монтирани на свода, разделящ хола и бокса 4 бр. на стойност 24 лв. общо ; ключ за осветление - 1, 50 лв.; контакти лукс двойни 2 бр. 8 лв. общо; инсталация, преработена от баня в бокс - 30 лв.

Съдът служебно установи, че в тази уточнителна молба, сборът от претендираните по пера суми (частично предявени) се равнява на 13 950 лв., докато петитумът, с който надлежно е сезиран съдът, след допуснато увеличение в размера на претенцията, е за 13 390, 75 лв. (частично предявен). Налице е противоречие в петитум и обстоятелствена част – съдът е ограничен до сезирането относно конкретните СМД/подобрения, единичната им цена и цената на иска, който е 13 390, 75 лв. Ищецът трябва да уточни как в този общ размер на иска се претендират по размер описаните по пера дейности върху имота.

В заключение въззивното решение следва да бъде обезсилено, като постановено по нередовна искова молба, като на ищеца следва да бъде указано да уточни размера на частично претендираните суми за описаните в молбата му от 17.10.2019 г. СМД така, че общият им сбор да е 13 390, 75 лв., като в същото време не променя по вид и брой вече уточнените дейности, а само посочи за кои от тях и до какъв размер претеднира по-малка сума.

Съставът на ВКС в случая действа при условията на втора касация и съгласно чл. 295, ал. 2 ГПК, встъпва в правомощията на въззивна инстанция при действието на ГПК отм. г., след изм. ДВ бр. 124 от 1997г., (отм.), поради което е в негова компетентност да остави без движение исковата молба и в хипотезата на чл. 98, ал. 1, б. „г“ и „д“ ГПК отм. г. (отм.),

При точно изпълнение, производството ще бъде възобновено, като продължи с допускане на съдебнотехническа експертиза със задача, определена от съда. По всички доводи и възражения на страните, вкл. възраженията за прихващане, съдът ще се произнесе при постановяване на решение по съществото на материалноправния спор.

Указва, че претенция за лихви върху претендираната главница от 13 390, 75 лв., натрупани след подаване на иска не съставлява изменение на същия – чл. 116, ал. 3 ГПК отм. и е допустимо да се разгледа от съда, щом е надлежно заявена, дори и за първи път във въззивно производство, както е станало в случая (така и т. 9 от ТР № 1/04.01.2001 г. по ТД № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС).

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 142 от 03.02.2022 г., постановено от Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 1080/2021 г.

ОСТАВЯ БЕЗ ДВИЖЕНИЕ производството по делото, като указва на ищеца М. Т. К., в едноседмичен срок от съобщението, да отстрани противоречието в исковата молба, като съобрази размера на частично претендираните суми за описаните в молбата му от 17.10.2019 г. СМД, така че общият им сбор да е 13 390, 75 лв., като в същото време не променя по вид и брой вече уточнените дейности, а само посочи за кои от тях и до какъв размер претеднира, като частична, по-малка сума. Копие от молбата да се представи за връчване на насрещната страна.

При неизпълнение в срок, производството по делото ще бъде прекратено.

При точно изпълнение, съдопроизводствените действия по делото ще бъдат продължени в хипотезата на чл. 295, ал. 2 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: