Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника И. Д. А. чрез процесуален представител адвокат П. Ч. Г. срещу решение № 99 от 04.04.2022 г. по в. т. дело № 690/2021 г. на Апелативен съд Варна, I състав, с което е потвърдено решение № 269 от 10.08.2021 г. по т. дело № 998/2020 г. на Варненски окръжен съд в обжалваната част, с която И. Д. А. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД следните суми на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 430, ал. 1 ТЗ: сумата 106 000, 09 лв., представляваща дължима главница по договор за кредит от 15.02.2018 г. с кредитополучател „Ф. – Варна“ ООД /н./, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 10.08.2020 г., до окончателното й изплащане; сумата 3 972, 20 лв. – договорна възнаградителна лихва по чл. 9.1 от договора за кредит от 15.02.2018 г., начислена за периода от 10.01.2019 г. до 12.11.2019 г. вкл.; сумата 1 415, 66 лв. - обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/ по чл. 21, б. „а“ от договора за кредит от 15.02.2018г., начислена върху просрочената главница за периода от 20.12.2018 г. до 12.11.2019 г. вкл.; сумата 2 115, 34 лв. - обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/ по чл. 21, 1 б. „б“ от договора за кредит от 15.02.2018 г., начислена върху просрочената договорна лихва за периода от 10.01.2019 г. до 12.11.2019 г. вкл.; сумата 1 060 лв. - такса управление, начислена на 15.02.2019 г. С въззивното решение И. Д. А. е осъден да заплати следните суми: на „Банка ДСК“ АД общо сумата 1 150 лв., от която 300 лв. - възнаграждение за юрисконсултска защита по въззивно т. дело № 690/2021 г. на Апелативен съд Варна, и 850 лв. - направени съдебно – деловодни разноски за възнаграждение на особен представител на основание чл. 78, ал. 1 във връзка с ал. 8 ГПК; в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски апелативен съд държавна такса по въззивна жалба вх. № 18444/17.09.2021 г. в размер 2 295, 88 лв. на основание чл. 78, ал. 6 във връзка с чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд в противоречие с чл. 2666 ГПК е приел представените от въззиваемото дружество /ищец/ документи, въпреки че същите не са нововъзникнали, нито новоузнати, като в същото време неправилно не е кредитирал представеното от въззивника /ответник/ писмено доказателство, установяващо, че са погасени част от дължимите от „Ф. – Варна“ ООД /н./ към „Банка ДСК“ АД суми. Релевира доводи, че въззивната инстанция неправилно е мотивирала решението с оглед приетото в първоинстанционното производство непълно заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Касаторът поддържа също, че в нарушение на процесуалните правила и Тълкувателно решение № 1/2020 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК съдебният състав е определил възражението за нищожност на основание чл. 26 ЗЗД като несвоевременно. Твърди, че възражение за нищожност поради неравноправност на клаузите относно договорните и наказателните лихви на т. 21, б. „а“, „б“ и „в“ от процесния договор за кредит е направено с отговора на исковата молба, а по отношение на възражението за нищожност на тези клаузи поради нарушение на добрите нрави на основание чл. 26 ЗЗД съдът е длъжен да се произнесе и служебно. Касаторът релевира доводи за неправилност на решението, тъй като са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в заповедното производство. Счита, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК е неточно и неправилно формулирано като петитум и основание, вкл. като датата на предсрочна изискуемост на кредита спрямо И. Д. А., като в настоящото исково производство не може да се извършва промяна на основанието, нито на петитума.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Следва ли въззивният съд да събира доказателства във въззивна инстанция, които не са нито новооткрити, нито нововъзникнали, нито доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради нарушение на процесуалните правила? – противоречие с решение № 314/07.03.2017 г. по гр. д. № 2499/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение по гр. д. № 1297/2009 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение по гр. д. № 1019/2009 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение по гр. д. № 805/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение по гр. д. № 1332/2010 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение по гр. д. № 367/2009 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение по гр. д. № 899/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 132/16.11.2015 г. по т. д. № 3183/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Ако страната е пропуснала да заяви обстоятелство или да посочи доказателство поради собственото си поведение, може ли да поправи собственото си бездействие във въззивното производство? – противоречие с решение № 111/04.05.2015 г. по гр. д. № 1173/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 328/15.05.2014 г. по гр. д. № 805/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 312/07.01.2020 г. по гр. д. № 1083/2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2020 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът „Банка ДСК“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт П. А. А. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение. Прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по следните съображения: по отношение на първите два въпроса не е налице твърдяното процесуално нарушение на чл. 266 ГПК, тъй като представените актове са служебно известни на съдебния състав, което е указано още с доклада по делото; относно третия въпрос – същият не е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че между „Банка ДСК“ АД, „Ф. – Варна“ ООД и И. Д. А. е възникнало валидно облигационно отношение, основано на сключен между тях договор за банков кредит от 15.02.2018 г., по силата на който „Банка ДСК“ АД е предоставило на „Ф. – Варна“ ООД целеви кредит в размер 130 000 лв. за финансиране на плащания на кредитополучателя към негови доставчици /посочени в договора четири търговски дружества/, със срок на усвояване 15.03.2018 г. и краен срок за погасяване 15.02.2021 г. по погасителен план, неразделна част от договора. И. Д. А. - съдружник и управител на кредитополучателя „Ф. – Варна“ ООД, се е задължил по договора да отговаря пред кредитора /банката/ в случай на неизпълнение на задълженията от кредитополучателя за погасяване на цялото задължение в пълен размер, вкл. главница, лихви, такси и други за събиране на вземането, при условията на договора. За предоставения кредит е уговорена годишна лихва, формирана от 1М SOFIBOR плюс договорна надбавка в размер на 4 процентни пункта, като размерът на годишната лихва не може да бъде по-нисък от 4 %. Лихвата е преференциална и е валидна за срок от 12 месеца от датата на влизане в сила на договора, след което, ако не е уговорено друго, кредитът се олихвява, съгласно действащите лихвени условия на кредитора за този вид кредити и клиенти.

Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че кредитът е изцяло усвоен от кредитополучателя „Ф. – Варна“ ООД по уговорения в чл. 8 от договора начин на 02.03.2018 г.; последното плащане е извършено на 19.12.2018 г.; с плащанията са погасени всички дължими погасителни вноски до падежна дата 10.11.2018 г. вкл., като от падежната вноска с дата 10.12.2018 г. изцяло е погасена редовната лихва и част от дължимата главница – 199, 91 лв. от 8 900 лв. Прието е, че изискуемите и непогасени парични задължения по договора, за които съдлъжникът И. Д. А. отговаря солидарно с кредитополучателя, са в следните размери: главница - 106 000, 09 лв.; редовна договорна лихва за периода от 10.12.2018 г. до 12.11.2019 г. - 3 972, 20 лв.; обезщетение за забава по чл. 21, б. „а“ от договора за периода от 20.12.2018 г. до 12.11.2019 г. - 1 415, 66 лв.; обезщетение за забава по чл. 21, б. „б“ от договора за периода от 20.12.2018 г. до 12.11.2019 г. - 2 115, 34 лв.; такса управление, начислена на 15.02.2019 г. - 1 060 лв.

Възражението на ответника /настоящ касатор/ за неравноправност на клаузите по чл. 21, б. „а“, „б“ и „в“ от договора е прието за неоснователно по съображения, че солидарният длъжник И. А. няма качеството на потребител по Закона за защита на потребителите и не може да се позовава на неравноправност на клаузи от договора в хипотези по специалния закон, тъй като договорът за кредит е сключен за целите на търговската дейност на „Ф. - Варна“ ООД, а съдлъжникът - физическо лице е в тесни функционални /професионални/ връзки с кредитополучателя, защото е съдружник и управител на търговското дружество.

Съдебният състав е посочил, че в първоинстанционното производство не са релевирани своевременно възражения за нищожност на договора за кредит по общите разпоредби, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с които страната разполага като способ за защита. Приел е за неоснователно релевираното от ответника /настоящ касатор/ с въззивната жалба възражение за нищожност на клаузите относно договорната и наказателната лихва поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/, по следните аргументи: в договора се съдържа цялата необходима информация и данни, въз основа на които представителите на кредитополучателя, които са подписали договора и като съдлъжници, да се ориентират и да направят разумна преценка за това дали в достатъчна степен сключването му е в интерес на дружеството при включените уговорки за възнаградителна лихва; клаузата за наказателна лихва не създава условия за неоснователно обогатяване, като размерът на задължението не излиза извън присъщите обезпечителна и обезщетителна функции на мораторна неустойка.

Въззивният съд е изложил съображения относно допустимостта на сключване на договори за кредит при променлива лихва и при възможност на банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит съгласно чл. 58 и сл. ЗКИ. Посочил е, че спазването на изискванията на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ от гледна точка на специфичните предпоставки на чл. 143 ЗЗП за неравноправност на договорни клаузи в случая е ирелевантно поради неприложимостта на ЗЗП.

Във връзка с въведеното във въззивната жалба твърдение за новонастъпил след постановяване на решението релевантен факт с искане да бъде съобразен от въззивния съд на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, а именно погасяване на процесните парични задължения при осребряване имуществото на кредитополучателя „Ф. – Варна“ ООД / н./ в производството по несъстоятелност по т. дело № 1413/2019 г. на Окръжен съд Варна, въззивната инстанция е обсъдила приетите във въззивното производство доказателства, вкл. представените от „Банка ДСК“ документи за опровергаване на твърдението за погасяване на процесните парични задължения след постановяване на обжалваното решение. След преценка на събраните доказателства относно спорния факт съдебният състав е направил извод, че с разпределената сума, предвидена за изплащане от осребряването на имоти, послужили за обезпечение в полза на кредитора „Банка ДСК“ АД, в размер 158 987, 73 лв. не са погасени задължения по процесния договор от 15.02.2018 г., а част от парични задължения по договор за кредит от 02.03.2016 г., обезпечен с първа по ред договорна ипотека по нотариален акт № 67, том I, рег. № 2871, дело № 47 от 2016 г.

Въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение в съответната част относно аргументите по същество, които не са свързани с оплакванията в жалбата.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. С. То решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите два процесуалноправни въпроса са релевантни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивния съд, предвид въведеното от въззивника /ответник по иска и настоящ касатор/ твърдение за новонастъпил след постановяване на решението релевантен факт и представените от страните във въззивното производство и приети от съдебния състав доказателства, а именно: представеното от въззивника за установяване на твърдения от него факт определение № 260862/24.08.2021 г. по т. дело № 1413/2019 г. на Окръжен съд Варна; представените от въззиваемия за опровергаване на твърдения от въззивника факт частична сметка № 1 за разпределение на средства, постъпили от осребряването в производството по несъстоятелност на „Ф. – Варна“ ООД /н./ по т. дело № 1413/2019г. на Окръжен съд Варна, два нотариални акта за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти, списък на приетите, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ вземания в производството по несъстоятелност на „Ф. – Варна“ ООД /н./, определение № 1750/30.06.2020 г. по т. дело № 1413/2019 г. на Окръжен съд Варна. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като същите не са решени в противоречие с константната практика на ВКС. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора и други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК до приключване на съдебното дирене във въззивното производство страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят доказателства за тях, когато не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата и съответно в срока за отговор. Когато въззивният съд прецени, че доказателствата са нови по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК /когато страната, въпреки, че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да узнае, да посочи или да представи доказателствата/, той следва да постанови събирането им доколкото същите са допустими и относими към спорното право. Насрещната страна има право да представи доказателства за опровергаване на въведения от другата страна във въззивното производство новонастъпил факт, дори и тези доказателства да не са нови по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, тъй като същите са относими към новонастъпилия факт, който не е бил въведен в първоинстанционното производство. В конкретния случай касаторът в качеството си на въззивник в производството пред Апелативен съд Варна във въззивната жалба е изложил твърдение за погасяване на процесните парични задължения при осребряване имуществото на кредитополучателя „Ф. – Варна“ ООД / н./ в производството по несъстоятелност по т. дело № 1413/2019 г. на Окръжен съд Варна след приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство /правопогасяващо възражение/, за установяване на което е представил определение № 260862/24.08.2021 г. по т. дело № 1413/2019 г. на Окръжен съд Варна. Представените от ищеца в качеството му на въззиваем във въззивното производство доказателства са във връзка с инвокираните от него възражения за неоснователност на въведеното от въззивника твърдение за новонастъпил релевантен факт, поради което за тях не е налице забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК, преклузия не е настъпила и като ги е приел за относими, допустими и необходими въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС.

Формулираният от касатора трети въпрос е процесуален и е от значение за спора, тъй като въззивният съд е посочил, че в първоинстанционното производство не са релевирани своевременно възражения за нищожност на договора за кредит по общите разпоредби, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с които страната разполага като способ за защита, както и че възражението за нищожност на клаузите относно договорната и наказателната лихва поради противоречие с добрите нрави е несвоевременно. По отношение на този въпрос не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В конкретния случай въззивният съд, независимо, че е посочил, че не са релевирани своевременно възражения за нищожност на договора за кредит по общите разпоредби на ЗЗД и че възражението за нищожност на клаузите относно договорната и наказателната лихва поради противоречие с добрите нрави е несвоевременно, в съответствие с посоченото Тълкувателно решение въз основа на съдържанието на съответните договорни клаузи се е произнесъл за тяхната действителност и е направил извод, че възражението е неоснователно. Изложените във въззивния съдебен акт съображения относно съдържанието в договора на цялата необходима информация и на данни, въз основа на които представителите на кредитополучателя, които са подписали договора и като съдлъжници, да се ориентират и да направят разумна преценка за това дали в достатъчна степен сключването му е в интерес на дружеството при включените уговорки за възнаградителна лихва, както и приемането, че клаузата за наказателна лихва не създава условия за неоснователно обогатяване и че размерът на задължението не излиза извън присъщите обезпечителна и обезщетителна функции на мораторна неустойка, са именно във връзка с преценката за нищожност на клаузите на чл. 21, б. „а“ и б. „б“ от процесния договор по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД.

Липсата на произнасяне дали клаузата на чл. 21, б. „в“ от договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави е без значение, тъй като посочената клауза е относима към иска за присъждане на сумата в размер 1 731, 24 лв., представляваща обезщетение за забава по чл. 21, б. „в“ от договора за кредит от 15.02.2018 г., начислена за периода от 13.11.2019 г. до 04.02.2020 г., който е отхвърлен от първоинстанционния съд и решението на Окръжен съд Варна е влязло в сила в посочената част.

В мотивите на горепосоченото Тълкувателно решение касационната инстанция е разяснила, че съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Посочила е, че същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл. 235, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. Някои от общите основания за нищожност по чл. 26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. От една страна, в конкретния случай касаторът не е обосновал в касационната жалба и изложението към нея кои императивни разпоредби при сключване на договора според него не са съобразени от въззивната инстанция. От друга страна, въззивният съд по отношение на изискванията на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е посочил, че специфичните предпоставки за неравноправност по чл. 143 ЗЗП на договорни клаузи са ирелевантни поради неприложимост на ЗЗП. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че като не е приел нищожност на относимите договорни клаузи, съдебният състав не е допуснал нарушение на константната практика на ВКС.

Предвид липсата на твърдените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът /ответник по иска/ следва да заплати на ответника по касационната жалба /ищец/ направените от последния разноски за касационното производство в размер 2 900 лв., представляващи внесено по сметка на ВКС възнаграждение за особения представител на касатора И. Д. А. – адвокат П. Ч. Г., за касационното производство, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 ЗПрП - възнаграждение за юрисконсулт за касационното производство в размер 150 лв. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК касаторът трябва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер 30 лв.

На адвокат П. Ч. Г. да се изплати определеното и внесено възнаграждение за особен представител в размер 2 900 лв., като се издаде разходен касов ордер.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 99 от 04.04.2022 г. по в. т. дело № 690/2021 г. на Апелативен съд Варна, I състав

ОСЪЖДА И. Д. А. с ЕГН [ЕГН], постоянен адрес [населено място], [улица], ет. 2, ап. 5 и настоящ адрес [населено място], [община] да заплати на „Банка ДСК“ АД с ЕИК[ЕИК] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума размер 2 900 лв. /две хиляди и деветстотин лева/ - внесено по сметка на ВКС възнаграждение за особения представител на И. Д. А. – адвокат П. Ч. Г., за касационното производство и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 ЗПрП – сума в размер 150 лв. /сто и петдесет лева/, представляваща възнаграждение за юрисконсулт за касационното производство.

ОСЪЖДА И. Д. А. с ЕГН [ЕГН], постоянен адрес [населено място], [улица], ет. 2, ап. 5 и настоящ адрес [населено място], [община] да заплати по сметка на ВКС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сума в размер 30 лв. /тридесет лева/ - държавна такса за касационното производство.

Да се изплати на адвокат П. Ч. Г. определеното и внесено възнаграждение за особен представител в размер 2 900 лв., като се издаде разходен касов ордер.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.