О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2704
[населено място], 17.10.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Л. Ц. т. д.№399/24г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №264/24.08.23г. по в. т.д.№178/23г. на Варненски апелативен съд е потвърдено решение №489/04.11.22г. по т. д.№711/21г. по описа на Варненски окръжен съд, с което са уважени изцяло предявените от „П. В. ЕООД и „Елит пътища БГ“ЕООД осъдителни искове срещу Министерство на културата; оставена е без уважение частната жалба на „П. В. ЕООД и „Елит пътища БГ“ ЕООД срещу постановеното от окръжния съд по същото дело по реда на чл.248 ГПК определение № 1832/08.12.2022г. в обжалваната от тях част /с която окръжният съд е отхвърлил искането им за изменение на решението в частта за присъденото адвокатско възнаграждение за разликата от 13 618 лв. до 21 910 лв.; отменено е определение № 1832/08.12.2022г. на Варненския окръжен съд в останалата му част, като вместо него въззивният съд е изменил решението в частта за разноските, като е осъдил Министерство на културата да заплати на „П. В. ЕООД допълнително 4 704 лв. адвокатско възнаграждение за първа инстанция и е оставил е без уважение молбата на „Елит пътища БГ“ ЕООД с правно основание чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, като му се присъдят още 4 704 лв. адвокатско възнаграждение за първа инстанция; осъдил е Министерството на културата да заплати на „П. В. ЕООД и на „Елит пътища БГ“ЕООД разноски за втора инстанция в размер на по 10 404 лв. адвокатско възнаграждение.
Срещу частта от решението, с която е потвърдено изцяло първоинстанционното решение, е подадена касационна жалба от Министерство на културата. В нея са изложени оплаквания за недопустимост на решението /като постановено в нарушение на правилата на местната подсъдност/ и за неправилност на решаващите изводи на въззивния съд, поради несъобразяването им с материалния закон, формирането им при допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа се, че актът е постановен при неизяснена фактическа обстановка и при неправилен анализ и необсъждане на събраните в хода на делото доказателства. С касационната жалба се претендира обезсилване/ отмяна на решението на апелативния съд и изпращане на делото на местнокомпетентния съд или постановяване на решение по съществото на спора, с което предявените искове да бъдат отхвърлени с присъждане на разноските по делото, направени в трите инстанции.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът твърди, че с решението си въззивният съд е приел за безусловно твърдението, че СМР,чиято стойност се претендира за плащане, не са извършени по повод на договора и в изпълнение на него, което противоречи на практиката на ВКС. Сочи, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е да се отговори на въпроса Как следва да бъде определена местната компетентност, когато между страните по спора има възникнало облигационно отношение въз основа на договор, сключен по реда на ЗОП, но освен изрично договорените в него СМР по вид и количество, са извършени и допълнителни, за да бъде изпълнен предметът на договора?
Считайки, че изводите на въззивния съд относно обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана при постановяването на решението по частичния иск противоречат на ТР №3/22.04.2019г. по тълк. д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, касаторът поставя като значими за изхода на делото въпросите: При уважен частичен иск, обективните предели на СПН обхващат ли и съдържанието му до останалата част на вземането, над признатия размер на спорното субективно материално право с решението по частичния иск, както и следва ли съдът при разглеждане на иска за останалата част от вземането да допуска събиране на доказателства, включително извършване на експертизи, за установяване основателността й?; Обективните и субективните предели на СПН обхващат ли и всички изведени фактически и правни изводи в мотивите на решението, с които да е длъжен да се съобрази съдът при разглеждане на иска за останалата част от вземането и при определяне на размера, до който предявената претенция е основателна?; Ако обективните и субективни предели на СПН обхващат и всички изведени фактически и правни изводи в мотивите на решението, длъжен ли е съдът при разглеждане на иска за останалата част от вземането и при определяне на размера, до който предявената претенция е основателна, да се съобрази с направени изводи, че исковете са основателни до размера без печалбата, доколкото гесторът има призната и гарантирана от закона възможност да търси единствено направените необходими разноски, но не и реализираната печалба?
С доводи, че въззивният съд е отказал да се произнесе по възражението му, че стойността на допълнителните работи е следвало да бъде разпределена по равно между страните по договора на основание конкретна клауза от него, с мотива, че това възражение е направено едва във въззивната жалба, касаторът поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото въпросът След като съдът приеме, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на договор, сключен по реда на ЗОП, за изпълнението на чийто предмет за извършени претендираните допълнителни СМР, следва ли съдът да съобрази всички приети от страните уговорки с него, при определяне размера, до който претенцията е основателна?
Ответниците „П. В. ЕООД и „Елит пътища БГ“ЕООД, в писмен отговор на касационната жалба, възразяват срещу сочените от касатора основания за допускане на решението на апелативния съд до касационно обжалване и оспорват по същество изложените в касационната му жалба доводи за неговата неправилност. Правят искане за недопускане на касационната жалба до разглеждане по същество, евентуално – за потвърждаване на обжалвания въззивен съдебен акт.Претендират разноски за настоящата инстанция.
От Министерство на културата е постъпила частна касационна жалба срещу частта от решението, с характер на определение, постановено в производството по обжалване на определение №1832/08.12.2022г. по т. д.№711/21г. по описа на Варненски окръжен съд. Според касатора, съдът неправилно е изчислил размерите, до които е следвало да бъде уважено възражението му за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Счита, че в полза на „П. В. ЕООД не следва да се присъждат още 4 704 лв., поради което моли за отмяна на съдебния акт в обжалваната му част и намаляване на възнаграждението до размер на 885,27 лв. или максимум до 1191,07 лв.
В приложеното към частната касационна жалба изложение частният касатор поддържа оплакване за очевидна неправилност на решението в частта му с характер на определение. Счита за осъществена предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с разрешения от въззивния съд въпрос Как следва да се определя възнаграждението в хипотезата на чл.78 ал.5 вр. ал.1 ГПК при предявени няколко кумулативно съединени иска? /твърди се противоречие с ТР №6/06.11.22013г. по тълк. д.№6/12г. на ОСГТК на ВКС и с определения на ВКС , постановени по ч. т.д.№358/22г. на ІІ т. о., ч. т.д.№1692/21г. на І т. о., ч. гр. д.№2883/20г. на ІV г. о., ч. т.д.№964/22г. на І т. о./. Да бъде даден отговор на въпросите Винаги ли е налице задължение на съда при направено възражение за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото, като изложи мотиви за това в съдебния акт? и Следва ли да се определя делото като такова без наличие на фактическа и правна сложност при изведен от съда извод, че при уважен частичен иск обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат и съдържанието му до останалата част от вземането, над признатия размер на спорното субективно материално право с решението по частичния иск, като за основателността на претенцията не е необходимо събиране на доказателства?, според касатора, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК/.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е формулирал още два въпроса, касаещи въззивното решение, в частта, постановена по частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК на окръжния съд, които, според него, са били разрешени в обжалвания акт в противоречие с ТР №6/06.11.2013г. по тълк. д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Допустимо ли е присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, когато не е представен договор за правна помощ и доказателства за уговарянето му, както и за реално изплащане на такова възнаграждение? и Необходимо условие ли е наличието на искане по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, за да бъде отменено в тази част решението, когато с него са присъдени такива в полза на страна, която не е представила никакви доказателства за реалното тяхно извършване?
Съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната и частната касационна жалби са подадени в определения срок, от легитимирана да обжалва страна и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване при наличие на предпоставките на чл.280 ГПК съдебен акт.
При проверката за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
По касационната жалба на Министерство на културата
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че между ищцовото министерство и ответниците, действащи под ДЗЗД „Елит – Пътстрой“, на 28.09.2017г. е бил сключен договор за обществена поръчка с предмет „Реконструкция и модернизация на НУИ „Д. Х.“ [населено място]; че в хода на изпълнение на договора се наложило изпълнението на допълнителни, извън заложените в договора, СМР на стойност 234 576,04лв., които са били необходими за цялостното и качествено изпълнение на поръчката и за издаване на разрешение за ползване на обекта, за което своевременно бил уведомяван представител на възложителя; че тези работи са били приети без възражения от представители на възложителя, от надзора и от последващи контролни органи, като на 15.10.2018г. е съставен протокол за установяване на годността за ползване на строежа, а комисията по съставянето му е предложила да се издаде разрешение за ползване, без ограничителни условия; че след покана министерството е отказало да заплати допълнително извършените СМР по съображения, че договорът за обществена поръчка не е изменен съгласно приложимата норма на чл. 116 от ЗОП.
Въззивната инстанция е констатирала, че с влязло в сила на 20.04.2021г. решение, постановено по гр. д. № 9681/19г. на ВРС, Министерство на културата е осъдено на основание чл.61 aл.1 ЗЗД да заплати на всяко от двете търговски дружества сума в размер на по 9 000 лв., представляваща вземане по предявени от тях частични искове от претенции в размер на по 117 288,02лв. с включен ДДС, представляващи по 1/2 от стойността на извъндоговорно извършените СМР в общ размер 234 576,04 лв. с ДДС, така, както са били описани по количества единични цени и обща стойност в протокола за приемане на извършени СМР и обобщени като „собствен принос“. С оглед последното обстоятелство съдът е изложил съображения, че следва да зачете обективните и субективни предели на СПН, формирана при постановяване на решението по частичния иск, предмет на гр. д. № 9681/19г. на ВРС. Позовал се е на т.2 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2019г. на ВКС по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК, според което при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право; в случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем; недопустимо е в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. В конкретния случай въззивният съд е съобразил, че със съдебното решение по гр. д. № 9681/19г. на ВРС със СПН по частичния иск са били разрешени въпросите, свързани с правната квалификация на предявените искове, както и с реда за изменение на договора за обществена поръчка, като съдът по частичния иск е приел, че, независимо от обстоятелството, че договорът не е изменен при спазване процедурата по чл. 116 от ЗОП, отношенията следва да бъдат уредени на плоскостта на гестията по арг. от чл. 120 от ЗОП вр. чл. 61 ал. 1 от ЗЗД, тъй като ищците са извършили действие по управление на чужда работа, която е била водена както в интерес на възложителя, така и в интерес на децата, без да има нарочно натоварване от носителя на интереса, последиците от извършената работа са настъпили в правната сфера на последния; действията по управление на работата на ответника са осъществени от ищците с намерение да се управлява чуждата работа, като същите са действали добросъвестно, а, подписвайки протокола за приемане на СМР, възложителят изрично е одобрил управлението на работата. На базата на тези съждения въззивният състав е заключил, че всички оплаквания на въззивника във връзка с твърдяната неправилна правна квалификация на иска и липсата на изменение на сключения между страните договор за обществена поръчка по реда на ЗОП са неоснователни.
Посочил е, че със СПН се ползва и установеното от фактическа страна изпълнение на претендираните СМР по вид, обем и цени, възлизащи общо с печалбата на 234 576,04 лв., а без печалбата - на 229 982,45 лв. , поради което е намерил за ненужно назначаването на техническа експертиза при първоинстанционното разглеждане на делото със задача да установи какво е количеството на описаните в исковата молба допълнително извършени СМР по отделни видове и на каква стойност са те.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за несъобразяване на клаузата на чл.42 ал.1 вр. ал.3 от договора между страните съдът е приел, че не дължи произнасяне, тъй като позоваването на нея е било направено за първи път във въззивното производство, към който момент същото е било преклудирано. По тези съображения съдът е намерил претенциите на ищците за остатъка от вземанията им над размерите по частичните искове за основателни и ги е уважил, ведно с претенциите за обезщетение за забавата за периода от датата на подписване на протокола за приемане на СМР - 15.10.18г., доколкото с това си действие възложителят е признал вземанията им и е изпаднал в забава, за която дължи да обезщети всеки от ищците със суми от по 34 665 лв. до 12.09.21г. - датата на извършеното плащане на сумите по решението по частичните искове, а след тази дата – за периода до завеждането на исковата молба на върху остатъка от главниците от по 108 288 лв. – суми в размери по 1 895,04 лв.
Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество, които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва, че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките, в които се извършва селекцията, с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало, касационната инстанция не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението, нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба, а може само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване, без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т. т.1-3 ГПК. Извън тези основания за касационната инстанция съществува служебно задължение да допусне обжалваното въззивно решение до касационен контрол, ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо, за да бъде извършена съответна проверка с решението по същество.
Постановеното от Варненски апелативен съд решение не е нищожно, нито недопустимо. Предпоставката на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК касаторът е обосновал с доводи за неспазена местна подсъдност при разглеждането на спора. Настоящият състав намира че е налице тази относителна положителна процесуална предпоставка за допустимост на предявените пред Варненски окръжен съд искове, а приемането им от страна на последния за разглеждане при своевременно направения от ответника Министерство на културата отвод за подсъдност, е извършено при правилно осъществена преценка. Исковете в случая не са основани на договора за обществена поръчка, поради което възражението на ответника, обосновано с мястото на сключването му, е било неоснователно. Претенциите на ищците се основават на извъндоговорен източник на правоотношение, страна по което е държавно учреждение, поради което приложима е разпоредбата на чл.108 ал.2 ГПК. Тъй като правоотношението е възникнало при и по повод изпълнението на невъзложени с договор ремонтни работи в училище, находящо се в [населено място], местно и родово компетентен да разреши възникналия между страните по това правоотношение спор е Варненски окръжен съд.
Доколкото този извод е свързан с поставения в изложението първи въпрос, разрешавайки го на практика, същият не би могъл да обуслови допускане на касационно обжалване при общото основание по чл.280 ал.1 ГПК, още повече, че и с него не се сочи допълнителна предпоставка за достъп в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т. т.1-3 ГПК.
Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, което самостоятелно основание касаторът не е изрично обосновал, а само бланкетно е цитирал текста му в изложението си към касационната жалба. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Изложените в касационната жалба на Министерство на културата оплаквания са за неправилност на направените от въззивния съд изводи по съществото на спора, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.
Поставените заедно с предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК три въпроса са формулирани по начин, който не би могъл да обоснове общо основание за достъп по чл.280 ал.1 ГПК. Въззивният съд не е квалифицирал като недопустимо събирането на доказателства при разглеждането на исковете за остатъка от вземанията, а е приел за ненужно за целите на производството обсъждането на приетото от първата инстанция заключение на техническата експертиза, вземайки предвид обстоятелството, че в конкретния случай възложителят е признал с подписването на протокола за приемане на СМР за извършени и подлежащи на заплащане посочените в него обеми СМР извън възложените с договора, при изрично посочени в протокола техни стойности. Същевременно във въззивната жалба липсва наведено оплакване, че първата инстанция неправилно е присъдила сумите, включвайки и печалба, поради което и с оглед ограничения въззив, в решението липсва произнасяне по този въпрос, включен в текста на третия от въпросите. Дори, с оглед предвиденото в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правомощие на касационната инстанция, трите въпроса да бъдат обобщени и конкретизирани в един обуславящ изхода на спора въпрос относно съобразяването от съда на пределите на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение по предходно предявени частични искове, такъв въпрос не се установява да е разрешен от въззивния състав в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №3/22.04.2019г. по тълк. д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, чиито постановки са изрично обсъдени и съобразени от него при постановяването на решението му.
Последният от въпросите е основан на оплакването на касатора в касационната му жалба, че въззивният съд неправилно е отказал да се произнесе по доводите му за необходимост от съобразяване на уговорката на чл.42 ал.3 от договора за обществена поръчка. На този въпрос не може да бъде признат характер на общо основание за достъп, предвид факта, че същият от една страна не кореспондира с наведеното в касационната жалба оплакване за липса на произнасяне по същество на това възражение на страната, наведено във въззивната й жалба, а от друга - и с мотивите на въззивния съд, който е приел това възражение за преклудирано, докато в контекста на въпроса се съдържа искане за отговор по същество - за приложимост на договорната клауза в спорното правоотношение между страните.
По тези съображения достъпът до касационен контрол не може да бъде осъществен на нито едно от сочените в изложението основания по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК.
По частната касационна жалба.
За да постанови решението си, с характер на определение по частната жалба на ищците „П. В. ЕООД и „Елит пътища“ЕООД срещу определение на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че по отношение на размера на адвокатското възнаграждение, платено от ищцовата страна, доколкото договорът за правна помощ и съдействие с процесуалния й представител е бил сключен много преди влизането в сила на изменението на Наредба № 1/2004г. за МРАВ от 04.11.2022г., същото следва да се изчислява по старата редакция на наредбата, действала към момента на сключване на договора. Поради това е определил частната жалба на ищците като неоснователна и я е оставил без уважение.
По частната жалба на Министерство на културата въззивният съд е констатирал, че с първоинстанционното решение същото е осъдено да заплати на двамата ищци разноски в размер на 20 822 лв., включващи, освен платената държавна такса и депозит за вещо лице, и 8 914 лв. адвокатско възнаграждение; че с определението си по чл.248 ГПК е приел, че последният размер е неправилно изчислен и вместо него подлежащо на възстановяване е платено от ищците адвокатско възнаграждение в размер на 13 618 лв. /доколкото такова се дължи по всеки от субективно и обективно съединените искове за главници и лихви/. Съставът на апелативния съд е намерил за основателно направеното в отговора на молбата по чл.248 ГПК от Министерството на културата възражение, че по делото са представени доказателства за уговорено и изплатено адвокатско възнаграждение единствено от „П. В. ЕООД, поради което такова не следва да се присъжда в полза на „Елит пътища БГ“ЕООД. Доколкото от Министерство на културата не е била постъпила молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта относно присъдените с него в полза на двамата ищци 8 914 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение с намаляване наполовина на тази сума /с частта за „Елит пътища БГ“ЕООД/, съдът е приел, че обжалваното определение в частта, в която ответникът е осъден да заплати на „Елит пътища БГ“ ЕООД адвокатско възнаграждение за горницата над 8 914лв. до присъдените 13 618 лв. се явява незаконосъобразно и необосновано и следва да бъде отменено. Отменил е изцяло определението за изменение по чл.248 ГПК и е присъдил само в полза на „П. В. ЕООД още 4 704 лв. над вече присъдените с решението разноски за адвокатско възнаграждение, приемайки, че общо дължимата на този ищец сума за адвокатско възнаграждение, платено от него, съответства на размера, предвиден в наредбата, при уважаване направеното от министерството възражение за прекомерност.
Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са обосновани сочените в частната касационна жалба основания за допускането й до контрол по същество. Поставените в изложението към нея въпроси не са разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на делото начин. Първият от въпросите е хипотетичен и не се свързва с определено оплакване за неправилно приложение от въззивната инстанция на разпоредбата на чл.2 ал.5 от Наредба №1/2004г. за МРАВ, довело до обжалвания резултат /присъденото в полза на „П. В. ЕООД адвокатско възнаграждение/. Следващите два въпроса не кореспондират с мотивите на състава на апелативния съд, който е посочил, че при определянето на размера на подлежащото на възстановяване на страната платено от нея адвокатско възнаграждение възражението за прекомерност е съобразено като основателно.От формулираните в изложението към касационната жалба последни два въпроса /относими към предмета на обжалване с частната касационна жалба/ първият също не осъществява общото основание за допускане на касационен контрол, тъй като в решението изрично е мотивирано като основателно възражението на Министерство на културата за недължимост на разноски за адвокатско възнаграждение на „Елит пътища БГ“ЕООД. Последният от въпросите изпълнява изискването на чл.280 ал.1 ГПК, предвид връзката му с решаващия извод на въззивния състав, че решението в частта относно присъдените в полза на това дружество разноски за адвокатско възнаграждение в размер на Ѕ от сумата 8914 лв. не може да бъде изменяно, тъй като липсва съответна молба по чл.248 ГПК, подадена от министерството. По отношение на този въпрос обаче не е обоснована приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като соченото в тази връзка ТР №6/06.11.2013г. по тълк. д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС не съдържа конкретно разрешение на въпроса, в противоречие с което да е изводът на апелативния съд.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение, с което да откаже допускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд.
Така мотивиран, Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №264/24.08.23г. по в. т.д.№178/23г. по описа на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: