ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 56
София, 09.01.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на десети декември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1878 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. М., чрез адв. Р. П. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 517/30.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3150/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, 1 състав, с което, след частична отмяна и потвърждаване на решение № 4584/21.08.2023 г., постановено по гр. д. № 11263/2022 г. по описа на Софийски градски съд, частично е уважен предявеният от А. А. М. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване със сила на пресъдено нещо, че А. А. М. не е носител на парични задължения към банката, както следва: 1) 6068,18 евро (искът е отхвърлен до сумата от 8950,87 евро от общия предявен размер от 15019,05 евро) - главница, ведно със законната мораторна лихва от 30.09.2017 г. до окончателното изплащане; 2) 971,45 евро - лихви и 3) 1387,49 лв. - разноски, удостоверени в издаден на 16.09.2013 г. изпълнителен лист по гр. д. № 37342/2013 г. по описа на СРС, 62 с-в, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20148440402420 по описа на ЧСИ С. Я., с рег. № 844 на КЧСИ, поради извършени плащания след издаване на изпълнителния лист.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния закон - въззивният съд е достигнал до неправилния правен извод, че след настъпилото перемиране на процесното изпълнително дело изпълнителните действия са действителни и са били годни да прекъснат теклата погасителна давност. Счита, че със споразумението от 08.04.2016 г., сключено между страните в процесното изпълнително производство, се преураждат съществуващите до момента правоотношения, поради което при уговореното разсрочване на паричните вземания давността тече не за цялото главно притезание, а поотделно за всяка една вноска от главницата, считано от настъпване на нейната изискуемост. Навежда довод за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на обжалваното решение – поради необсъждане в цялост на събраните по делото доказателства въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че поради неизпълнение от длъжника по изпълнението на поетите договорни задължения в споразумението от 08.04.2016 г. разсрочените парични задължения са станали изцяло изискуеми на 16.06.2016 г., поради което от този момент за цялото парично притезание е започнала да тече нова погасителна давност, която е изтекла преди предявяването на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК на 08.09.2022 г. – не били извършвани действия по изпълнението, които били годни да я прекъснат през този период.
Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Прекъсва ли се погасителната давност от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 371/29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г., IV г. о. на ВКС, решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д.№ 1812/2015 г., IV г. о. на ВКС, решение № 10/16.02.2016 г. по гр. д. № 3231/2014 г., III г. о. на ВКС и определение № 290/25.04.2018 г. по гр. д. № 3217/2017 г., III г. о. на ВКС); 2. „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 90/31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013г. на ВКС, IV г. о., решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 50076/14.11.2022 г. по т. д. № 1730/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 132/11.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 648/2010 г., II т. о., ТК) и 3. „Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички представени по делото доказателства и да ги вземе предвид при постановяване на решението си?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 470/16.01.2016г., по гр. д. № 1318/2010 г., IV г. о. на ВКС и решение № 401/11.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г. на ВКС, III г. о.).
Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че на 16.09.2013 г. по ч. гр. д. № 37342/2013 г. по описа на СРС, 62 с-в е издаден изпълнителен лист – въз основа на заповед за незабавно изпълнение, удостоверяващ следните парични задължения на А. А. М. към „М. Юнионбанк ЕАД: 15019,05 евро, ведно със законната мораторна лихва от 05.09.2013 г. до окончателното заплащане на главницата; лихва в размер на 763,66 евро, изтекла за периода от 15.12.2012 г. до 04.09.2013 г.; лихва в размер на 207,79 евро, изтекла за периода от 15.12.2012 г. до 04.09.2013 г. и 1387,49 лв. - разноски по делото. За принудителното удовлетворяване на тези парични притезания през 2014 г. било образувано изпълнително дело № 20148440402420 по описа на ЧСИ С. Я.. На 29.07.2014 г. била наложена възбрана върху имот, принадлежащ на длъжника. С молба от 29.09.2014 г. взискателят е поискал да не се предприемат принудителни действия. С молба от 16.06.2016 г. взискателят е поискал извършване на изпълнителни действия чрез налагане на запор върху банкови сметки на длъжника, като такъв е наложен с разпореждане от 21.06.2016 г. – запорното съобщение било получено на 01.07.2016 г. С молба от 22.03.2017 г. взискателят е поискал вдигане на запора върху банкови сметки, чийто титуляр е А. М.. Впоследствие, с разпореждане от 19.02.2018 г. е наложен запор върху банкови сметки, като запорните съобщения били връчи на 30.03.2018 г. С молба от 14.02.2020 г. взискателят е поискал налагане на запор на всички банкови сметки на длъжника. С молба от 11.07.2022 г. е поискано извършване на справка и налагане на запори и възбрани върху имущество на длъжника. Със запорно съобщение от 09.11.2022 г., връчено на 02.12.2022 г., е наложен запор на МПС, собственост на длъжника. Въз основа на постановление от 20.02.2023 г. изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Апелативният съд е приел, че между страните в изпълнителното производство е сключено споразумение от 12.09.2014 г., като съгласно клаузата, уговорена в чл. 1, срокът му на действие е за 12 месеца – до 30.09.2015 г., като длъжникът А. А. М. се е задължил да заплати сума в размер на 3000 лв., с която изцяло да погаси задълженията по договор за потребителски кредит от 13.12.2011 г. и частично по договор от 29.08.2007 г. В клаузата на чл. 3 от споразумението ищецът е поел задължение всеки месец да внася сумата от 600 лв. за погасяване на задълженията по договора от 07.12.2005 г., считано от м. 10.2014 г., а в чл. 4 страните постигнали съгласие паричните задължения, предмет на изпълнителното производство, да бъдат погасявани в поредността, уредена в чл. 76, ал. 2 ЗЗД - разноски, лихва, главница, като изискуемостта на всяка една месечна вноска ще настъпва на 30-то число на месеца. В чл. 10 било уговорено, че при неплащане на която и да е вноска и неспазване на съответните условия или насочване на друг взискател срещу длъжника или обезпечението банката ще възобнови принудителните действия, свързани с насрочване на опис и публична продан на имуществото по договора от 07.12.2005 г. В раздел 4 от споразумението е постигнато съгласие, че за задълженията по договор № 328-0132/07.12.2005 г. за предоставяне на ипотечен банков кредит за рефинансиране на текущи нужди от банката е подадено заявление по чл. 417 ГПК и са издадени заповед за изпълнение от 13.09.2013 г. и изпълнителен лист от 16.09.2013 г. от СРС, 62 състав, по ч. гр. д. № 37342/2013 г.
Между страните по делото било подписано и второ споразумение от 08.04.2016 г., с което е уговорено, че задължението по договора от 07.12.2005 г. е в размер на 14481,28 евро - главница и 479,30 евро - договорна лихва, наказателна лихва и законна лихва, начислена до 29.03.2016 г. Постигнато е съгласие задължението по договор № 328-0132/07.12.2005 г., съществуващо към момента на подписване на споразумението, ведно с допълнително начислените лихви и разноски да бъде заплатено на части в срок до 30.09.2017 г., на 17 месечни вноски, всяка от които в размер на 450 лева, считано от 30.04.2016 г. до 30.08.2017 г., като изискуемостта им настъпва на 30-то число на месеца, за който се дължат. Уговорено е задълженията да се погасяват в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД - разноски, лихви, главница. Страните са постигнали съгласие, че в случай на неизпълнение и закъснение с повече от 10 календарни дни за заплащане на вноските банката ще продължи изпълнителните действия по изпълнително дело № 20148440402420 по описа на ЧСИ С. Я..
Апелативният съд е изяснил, че в правната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД изрично е установено нормативното правило, че давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение, но същинско действие за принудително изпълнение могъл да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение - публичен изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността), което би било годно да прекъсне давността. Съобразил е, че в случай че искането от кредитора за осъществяване на съответен изпълнителен способ е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган - преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на изпълнителния орган. Погасителната давност се прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на способа става чрез отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис, оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни предложения, провеждане на наддаване и т. н. до влизането в сила на постановлението за възлагане. В ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС било изяснено, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Съобразявайки, че към момента на постановяване на въззивното решение е било все още висящо т. д. № 2/2023 г. на ОСГТК, апелативният съд е възприел едно от противоположните правни становища по въпроса дали при прекратяване – по право, на изпълнителното дело поради настъпила перемпция по правилото на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, всички извършени след това – по същото изпълнително дело, изпълнителни действия са годни да прекъснат теклата погасителна давност, като е приел, че перемпция не се отразява на погасяването по давност на принудително изпълняваното право. Изяснил е, че кредиторът не може да търпи неблагоприятни последици в резултат на неизпълнение на задължения на съдебния изпълнител, поради което перемпцията е ирелевантна за прекъсването на давността. Тя е имала значение при действието на ППВС № 3/1980 г., тъй като до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други държавни органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него. Когато по изпълнителното дело било направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ - той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново, отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело, като във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ.
Въз основа на тези принципни правни съображения и след преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че със сключеното на 08.04.2016 г. между страните в изпълнителното производство споразумение, с което паричните задължения, удостоверени в процесния изпълнителен лист, са били разсрочени, длъжникът е признал по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД съществуването на релевантното парично вземане – с това признание е била прекъсната погасителната давност до 30.09.2017 г. (това била крайната дата, до която длъжникът е приел да изпълни всички вземания). Следователно, към момента на предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК - 08.09.2022 г., общата (5-годишната) давност за погасяване на задълженията за главницата не е била изтекла. От друга страна, до 19.05.2022 г. били извършани доброволни и периодични частични плащания.
Съобразно установеното в споразумението от 08.04.2016 г. непогасените задължения към този момент по процесния изпълнителен лист били в размер на 14481,28 евро - главница и 479,30 евро – лихви, поради което следвало да бъде прието, че дължимите разноски по изпълнителния лист – 1387,49 лв. и всички лихви до 08.04.2016 г. над 479,30 евро са заплатени. Въззивният съд е счел за неоснователно твърдението на ищеца-длъжник по изпълнението, че е изпълнявал точно паричните задължения, разсрочени на 17 месечни погасителни вноски, всяка една от които в размер на 450 лв. – била заплатена само една от тях (на 30.04.2016 г. в размер на 450 лв.), след което със закъснения са внасяни значително по-малки по размер суми. Тъй като не било изяснено каква част от месечната вноска от 450 лв. представлява главница и каква част лихва, предвид препращането в споразумението към чл. 76, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е счел, че с първите няколко вноски са погасени посочените в споразумението лихви – 479,30 евро (с левова равностойност 938,70 лв.).
Апелативният съд е приел за установено, че през периода от 08.04.2016 г. до 19.05.2022 г. са заплатени общо 11770 лв., които се равняват на 6009,70 евро, като остатъкът от тази сума - след изваждането на заплатена лихва на стойност 938,70 лв., възлизал на 10831,30 лв. С тази сума е погасена съответната част от дължимата съгласно споразумението главница (14481.28 евро с левова равностойност от 28361,58 лева) - тя се явявала най-обременителното задължение по смисъла на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, поради което към 20.05.2022 г. е останала непогасена чрез плащане главница в размер на 17530,29 лв. – с евровата равностойност от 8950,87 евро. Тъй като длъжникът не е изпълнил изцяло задължението си до крайния срок на споразумението - 30.09.2017 г., той дължи законна мораторна лихва върху незаплатената част от главницата – 8950,87 евро, считано от 30.09.2017 г. В този смисъл, апелативният съд е приел, че към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд дължимият размер на остатъчните вземания възлиза на сумата от 8950,87 евро - част от признатата със споразумението от 30.04.2016 г. главницата, ведно със законна лихва върху тази част от главница, считано 30.09.2017 г. Именно над този размер въззивният съд е счел предявения отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за основателен.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Първият (материалноправният) въпрос е разрешен в съответствие с формираната след постановяване на въззивното решение задължителна практика - съгласно тълкувателните разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 2/4.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2/2023 г., ОСГТК, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.
Вторият (материалноправният) въпрос не отговоря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е обусловил изцяло правосъдната воля на въззивния съд. Наистина, апелативният съд е счел, че със сключеното на 08.04.2016 г. между страните в изпълнителното производство споразумение, с което паричните задължения, удостоверени в процесния изпълнителен лист, са били разсрочени, длъжникът е признал по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД съществуването на релевантното парично вземане, като с това признание е била прекъсната погасителната давност до 30.09.2017 г. - това била крайната дата, до която длъжникът е приел да изпълни всички вземания (тъй като месечните вноски били разсрочени, а не отсрочени - за изпълнение до една обща дата, на която да настъпи изискуемостта на паричните задължения по всяка една от тях, този правен извод е в противоречие и с разясненията в ТР № 3/21.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 3/2023 г., ОСГТК). Но неговата решаваща правосъдна воля е обоснована и с правното съждение, че до предявяване на отрицателния установителен иск – на 08.09.2022 г., теченето на погасителната давност е била многократно прекъсвана след постигането на това споразумение (съдържащо в него признание за съществуването на остатъка на процесното изпълняемо право - по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД), сключено по-малко от две години след предприемането на първото изпълнително действие (на 29.07.2014 г. е наложена възбрана върху имот, принадлежащ на длъжника) - с осъществяването на следните изпълнителни действия: 1) с молба от 16.06.2016 г. взискателят е поискал налагане на запор върху банкови сметки на длъжника, като такъв е наложен с разпореждане от 21.06.2016 г. – запорното съобщение било получено на 01.07.2016 г.; 2) с разпореждане от 19.02.2018 г. е наложен запор върху банкови сметки, като запорните съобщения били връчи на 30.03.2018 г.; 3) с молба от 14.02.2020 г. взискателят е поискал налагане на запор на всички банкови сметки на длъжника и 4) с молба от 11.07.2022 г. е поискано извършване на справка и налагане на запори и възбрани върху имущество на длъжника.
Третият (процесуалноправният) въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивните жалби правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение – приел е, че погасителната давност се прекъсва от изпълнителните действия, извършени по изпълнителното дело, дори и когато то е перемирано; счел е, че процесното изпълняемо право не е било покрито от изтекла погасителна давност, както и че чрез извършените доброволни плащания всички парични задължения, предмет на процесното изпълнително дело, са изпълнени до размера от 8950,87 евро, поради което е уважил отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване недължимостта на горницата над тази сума до размера от 15019,05 евро (за 6068,18 евро) - главница, както и на лихви в размер общо от 971,45 евро и разноски, възлизащи на 1387,49 лв. – суми, представляващи изпълняемо право по процесното изпълнително дело. Следователно, въззивният съд е упражнил своето процесуално правомощие – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за не/правилност на обжалваното първоинстанционно решение да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). В този смисъл са както уредените в ГПК процесуални правила, така и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касатора казуална практика на ВКС).
От друга страна, с вече посочената задължителна практика са преодолени колебанията относно релевантността на настъпилата перемпция за прекъсването на теклата погасителна давност – при осъществяване на съответни изпълнителни способи по перемирано изпълнително производство, поради което произнасянето от настоящия състав на ВКС по приложението на разпоредбите на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и чл. 116, б. „в“ ЗЗД не би допринесло за промяна или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, респ. за развитие на правото.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.
По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото).
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 517/30.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3150/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, 1 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК А. А. М., ЕГН [ЕГН] да заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦОННА БАНКА“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата от 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение в производството пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.