Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК).
С решение № 1095 от 30.05.2016 г. по административно дело № 565/2016 г., Административен съд – Пловдив е: 1) отменил предписание по т. 2 от протокол за извършена проверка № ПР051449 от 27.01.2016 г., издаден от А. С. Х., началник отдел „АИПО“ при Дирекция „Инспекция по труда” – Пловдив и М. Т. А., старши инспектор при Дирекция „Инспекция по труда“ - Пловдив; 2) осъдил Дирекция „Инспекция по труда” – Пловдив да изплати в полза на [фирма], с ЕИК [номер], сума в размер на 350 лева за разноски по делото.
Така постановеният съдебен акт е атакуван с касационна жалба от Дирекция „Инспекция по труда” – Пловдив, подадена от пълномощника К. (служител с юридическо образование). Изложени са съображения за неправилност на решението, относими към касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК – нарушение на материалния закон. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и потвърждаване на процесното предписание като законосъобразно. В подкрепа на исканията на касатора другият му процесуален представител главен юрисконсулт С. навежда доводи в проведеното по делото съдебно заседание.
Ответникът по касация Териториален център за пътнически превози - Пловдив към [фирма], действащ чрез пълномощника старши юрисконсулт И. в писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и аргументира теза за правилност на атакуваното с нея съдебно решение, поради което моли то да бъде оставено в сила и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение, поради което предлага оставянето му в сила.
Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна.
Предмет на оспорване в производството пред Административен съд - Пловдив е задължителното предписание, дадено от контролни органи на Дирекция „Инспекция по труда“ - Пловдив на основание чл. 404, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда (КТ), с т. 2 от протокол за извършена проверка № ПР051449 от 27.01.2016 г., с което на Териториален център за пътнически превози - Пловдив към [фирма], в качеството му на работодател е предписано да изплати трудово възнаграждение в увеличен размер за положения извънреден труд от С. Б. Б. (на длъжност „началник влак”) за периода от 01.10.2015 г. до 31.12.2015 г. в размер на 27 часа, съгласно разпоредбата на чл. 150 от Кодекса на труда във връзка с чл. 262, ал. 1, т. 4 от Кодекса на труда.
С постановеното решение Административен съд - Пловдив (инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на оспорената пред нея принудителна административна мярка) е отменил процесното задължително предписание по т. 2, след като обосновано е приел, че е незаконосъобразно. Изводите на съда произтичат от анализа на представените доказателства, при който е установено, че контролните органи не са установили с точност обстоятелствата във връзка с положения от работника труд, ползваните от него отпуски през периода октомври – декември 2015 г. и съответно – продължителността на положения извънреден труд. Дадено е предписание за изплащане на извънреден труд вместо за начисляване на сумите във ведомостите за заплати съгласно чл. 404, ал. 1, т. 8 от КТ, поради което съдът е приел, че с приложената принудителна административна мярка се разрешава възникнал между страните по трудовото правоотношение гражданскоправен спор по изплащане на трудово възнаграждение.
Обжалваното пред настоящата инстанция решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му.
Атакуваният съдебен акт е правилен и не страда от твърдяните от касатора пороци, обуславящи наличието на отменителното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК.
Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил всички факти от значение за спорното право и правнозначимите доводи на страните, и е извел правилни изводи, съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не е нужно дословно да бъдат преповтаряни. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, като е отговорено на всички относими инвокирани възражения и убедително са опровергани релевираните и пред настоящата инстанция доводи на Дирекция „Инспекция по труда“ за липса на пороци при издаването на предписанието. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства във връзка с приложимата нормативна уредба е направен правилен краен извод за основателност на жалбата срещу процесното предписание.
Изяснени са от решаващия съдебен състав обстоятелствата, касаещи неналичието в случая на правото на инспекцията по труда, регламентирано в чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ, да дава задължително предписание за отстраняване на твърдяното нарушение на трудовото законодателство. При налагане на принудителната административна мярка не е взето предвид, че се касае за трудовоправен спор, възникнал във връзка с дължимостта, а не във връзка с изплащането на начислено трудово възнаграждение. Дирекция „Инспекция по труда“ е компетентна да налага принудителни административни мерки с цел преустановяване и предотвратяване на констатираните нарушения на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, както и за отстраняване на вредните последици от тях, но не може да разрешава трудовоправни спорове. Кои спорове са трудовоправни посочва чл. 357 от Кодекса на труда, които на основание чл. 360 от същия кодекс са подсъдни на общите съдилища по реда на ГПК (Г. П. К.) (ГПК) - глава 25 „Бързо производство“.
Извън горното, съдът е тълкувал и приложил правилно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от относимата Наредба за изчисляване и изплащане на паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване отм. в сила до 31.12.2015 г., текстът на която норма е възпроизведен в чл. 34 от влязлата в сила на 01.01.2016 г. и действаща и понастоящем Наредба за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване. В противоречие с правилото на тази разпоредба незаконосъобразно от административния орган не са били отчетени работни часове по личния график на осигурения, а са били отчетени брой работни дни, в които работникът е бил в отпуск по болест. Паричното обезщетение за временна неработоспособност следва да се изплаща за работните часове по личния график на осигурения, а ако няма такъв график – по графика на звеното, към което се числи. В случая е установено, че работникът работи на смени и при сумирано изчисляване на работното време, неправилно контролните органи са приели, че не е следвало да се отчитат от работодателя работни часове по графика, а е следвало да се отчитат брой работни дни, които са ползвани като отпуск по болест.
От гореизложеното явства, че тезата, която се силаеше да докаже касатора, за неправилност на решението и законосъобразност на т. 2 от процесното предписание, не може да бъде кредитирана. Като е уважил подадената до него жалба срещу т. 2 от задължителните предписания, обективирани в протокол за извършена проверка № ПР051449 от 27.01.2016 г., първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до неговата отмяна, следва да бъде оставен в сила.
При този изход на спора трябва да бъде уважено своевременно заявеното искане на ответника по касация за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъщественото съдействие в съдебното производство пред настоящата инстанция, реализирано чрез подадения писмен отговор и процесуално представителство в проведеното съдебно заседание от надлежно упълномощената старши юрисконсулт И.. Касационният жалбоподател следва да заплати такова в размера, предвиден в разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК (във връзка с чл. 144 от АПК), в редакцията след изменението на кодекса, обнародвано в Държавен вестник бр. 8/2017 г., във връзка с чл. 37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ). Съгласно чл. 24 от Наредба за заплащане на правна помощ по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 200 лв. Предвид действителната фактическа и правна сложност на спора пред касационната инстанция за производството по настоящото дело в полза на [фирма] следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1095 от 30.05.2016 г. по административно дело № 565/2016 г. на Административен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Дирекция „Инспекция по труда“ – Пловдив да заплати на [фирма], ЕИК [номер], юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 150 (сто и петдесет) лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.