Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 405 от Кодекса на труда (КТ).

Образувано е по касационна жалба на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда", гр. С., срещу решение № 3617 от 27.05.2016 г. по адм. д. № 1657/2016 г. на Административен съд София – град, с което е отменено дадено от длъжностни лица при Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" предписание по т. 3 от протокол за извършена проверка изх. № 0104-3345 от 31.01.2014 г.

Изложените доводи за необоснованост, неправилно прилагане на чл. 267, ал. 1 и чл. 245, ал. 1 от КТ, са относими към касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК.

О. [], гр. [населено място], не е взел становище.

Представителят на Върховна административна прокуратура е дал заключение за основателност на касационното оспорване.

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:

Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд София – град е задължителното предписание по точка 3 от протокол за извършена проверка изх. № 0104-3345 от 31.01.2014 г., издадено от длъжностни лица – контролни органи в Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" на основание чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ във вр. с чл. 78, ал. 1 от ЗНЗ, с което на работодателя [фирма], гр. [населено място], е предписано да гарантира правото на брутно трудово възнаграждение за времето на престой, не по вина на работника, в т. ч. за лицето Д. Ю. М., съгласно чл. 267, ал. 1 от КТ във вр. с чл. 107ч от КТ. Оспореното предписание е потвърдено с решение № 0104-5755 от 27.02.2014 г. на Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, гр. С..

С постановеното решение Административен съд София – град е отменил оспорения акт, след като е стигнал до правилния извод, че даденото предписание е негодно за изпълнение, тъй като не дава яснота какво точно следва да направи работодателят, за да "гарантира" правото по чл. 267, ал. 1 от КТ във вр. с чл. 107ч от КТ.

Решението е постановено при правилно прилагане на чл. 404, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда (КТ) и чл. 78, ал. 1 от ЗНЗ (ЗАКОН ЗА НАСЪРЧАВАНЕ НА ЗАЕТОСТТА) (ЗНЗ).

Задължението на работодателя за изплащане на брутното трудово възнаграждение за времето на престой не по вина на работника или служителя е установено в чл. 267, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ). В случаите, когато работодателят е предприятие, което осигурява временна работа, разпоредбата на чл. 107ч от КТ предвижда за неуредените въпроси да се прилагат общите разпоредби на кодекса.

По делото е представен трудов договор № 2187/31.05.2013 г., сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ - срочен до завършване на определена работа и на основание чл. 70 от КТ - със срок за изпитване. Работодателят [фирма], гр. [населено място], е възложил на Д. Ю. М. да изпълнява длъжността [длъжност]. Видно от акт за изпращане на работник за работа във фирма ползвател, на 01.06.2013 г. Д. Ю. М. заедно с други петима работници е заминала на работа във Франция за изпълнение на длъжност [длъжност] за бране на ябълки и пъпеши. След завръщането й в страната на 08.01.2014 г. тя е попълнила искане за образуване на административно производство с оплакване, че във Франция не й е била осигурена работа на пълно работно време. За периода 01.06.2013 г. – 25.10.2013 г. са работили само девет седмици, а съответно полученото трудово възнаграждение в намален размер е било недостатъчно за покриване на разходите. По делото е представен договор № 940/18.02.2013 г. за отдаване на служители за временна заетост и допълнително споразумение към него № 7/28.05.2013 г., сключени между [фирма] като доставчик и СЦА С. – Франция като клиент. Представени са отчетни форми за извършената работа от изпратените във Франция работници и фишове за заплатите им.

В мотивите на оспореното предписание е посочено, че поради влошени метеорологични условия работниците са отработили 377 часа вместо 456 часа. Прието е, че не им е гарантирано право на брутно трудово възнаграждение по време на престой съгласно чл. 267, ал. 1 от КТ във вр. с чл. 107ч от КТ. На основание чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ и чл. 78, ал. 1 от ЗНЗ (ЗАКОН ЗА НАСЪРЧАВАНЕ НА ЗАЕТОСТТА) на работодателя е дадено предписание да гарантира брутното трудово възнаграждение на работниците по време на престой не по тяхна вина.

Даденото задължително предписание не може да бъде изпълнено поради съществуващата неяснота по няколко основни въпроси, между които кое е задълженото лице за изплащане на трудовите възнаграждения при престой. Контролните органи са приели, че трудовите правоотношения следва да бъдат уредени съгласно раздел VIIIв с наименование „Допълнителни условия за извършване на работа чрез предприятие, което осигурява временна работа“, глава пета на КТ. Разпоредбата на чл. 107с, ал. 5, т. 1 и 2 от КТ създава задължение за начисляване във ведомост за заплати и за изплащане на полагащото се на работника или служителя трудово възнаграждение от предприятието, което осигурява временна работа, в случая [фирма]. Предписание по чл. 404, ал. 1, т. 8 от КТ не е издадено. Задължение на предприятието ползвател по чл. 107т, ал. 1, т. 4 от КТ е да отчита отработеното време, за което да уведомява предприятието, което осигурява временна работа, и работника или служителя срещу подпис и по т. 5 - да определя размера на полагаемото се основно и допълнителни трудови възнаграждения, включително за положения извънреден и нощен труд, за което да уведомява предприятието, което осигурява временна работа, и работника или служителя срещу подпис.

При прегледа на потвърждаващия акт № 0104-5755 / 27.02.2014 г. на Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, гр. С., се констатира противоречие с мотивите на потвърденото предписание. Горестоящият орган е приел за приложими разпоредбите на чл. 121, ал. 4 и следв. от КТ, регулиращи командироването на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги в друга държава - членка на Европейския съюз. Позовал се е на цитираната по-горе разпоредба на чл. 107с, ал. 5, т. 2 от КТ и е приел, че предприятието за временна работа не е изплатило дължимите трудови възнаграждения в размерите по чл. 121, ал. 4 от КТ (сега отм. ) и не е осигурил поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Като не е изплатил уговореното трудово възнаграждение в пълен размер, работодателят е нарушил разпоредбите на Кодекса на труда. В обстоятелствената част са посочените размерите на минималните работни заплати, които се дължат за положен труд в Р.Ф.К изложеното е необходимо да се добави, че на основание действащата към момента на полагане на труда разпоредба на чл. 69, ал. 1 от ЗНЗ (ДВ, бр. 26 от 2008 г., сега отм. ) работодателите и посредниците не могат да уговарят за българските граждани условия на труд и възнаграждения под минималните за приемащата държава съобразно националното й законодателство.

Неоснователно е застъпеното в касационната жалба становище, че приложената принудителна административна мярка е превантивна. Налице са убедителни данни, че изпратените работници на работа във Франция, не само изрично посочената Д. М., не са получили полагащите им се трудови възнаграждения в минималния гарантиран размер. Това обосновава налагане на мярка по чл. 404, ал. 1 от КТ, която не е за предотвратяване, а за отстраняване на вредните последици от вече извършено нарушение на трудовото законодателство. Именно използването на глагола „гарантира“ вместо „изплаща“ е довело до неяснота, още повече, че в мотивите на даденото предписание също не е конкретизирано кое е задълженото лице и какво действие трябва да бъде предприето и извършено за отстраняване на допуснатото нарушение на трудовото законодателство.

Като е приел, че оспореното предписание е издадено в нарушение на материалноправните изисквания за законосъобразност и го е отменил, Административен съд София – град е постановил правилно решение. Не се установяват касационни основания за отмяна, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ решение № 3617 от 27.05.2016 г., постановено по адм. дело № 1657/2016 г. на Административен съд София – град. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.