Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 72, ал. 4 от Закон за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР).
Образувано е по касационна жалба на М. Е. С. против решение № 5637/27.08.2015г., постановено по адм. дело № 1700/2015г. по описа на Административен съд София – град. Касаторът навежда доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено и да се постанови ново по съществото на спора, с което да се уважи жалбата му срещу оспорения административен акт.
Ответната в производството страна – полицейски орган към 01 група „Престъпления против личността“ на сектор „Противодействие на криминалната престъпност“ към 07 РУ „Полиция“ при СДВР, в писмено становище, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и иска оставянето му в сила.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на първоинстанционното решение.
Върховният административен съд, състав на Пето отделение като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение първоинстанционният съд отхвърля жалбата на М. Е. С. срещу заповед за задържане на лице рег. № 3382зз-99 от 12.02.2015 г., издадена от полицейски орган към 01 група „Престъпления против личността“ на сектор „Противодействие на криминалната престъпност“ към 07 Районно управление „Полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работи. Заповедта е издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, като в текста й е посочено като фактическо основание за постановяването й – престъпление по чл. 354а от НК – ЗМ 438/15 г. по описа на 07 РУ-СДВР.
От докладна записка вх. № 3382ЗМК-438 от 13.02.2015 г. до началника на 07 РУ – СДВР относно задържано лице по линия на „НВ“ се установява, че в звено „НВ“ при 07 РУ – СДВР е получена информация, че лице с малко име „М..“ разпространява наркотици в [жк], от жилището, в което живее под наем. След проведени ОИМ е прието, че сигналът касае лицето М. Е. С. – неизвестен на МВР. Установено е, че С. живее под наем, след което е изидирен и собственикът на жилището. На 12.02.2015 г. е проведена полицейска операция с цел проверка на информацията и задържане на С., в състав служители на 07 РУ – СДВР. Посочено е, че при задържането С. е оказал изключително яростна съпротива, поради което е била употребена физическа сила за сломяването й и поставянето на белезници. Извършено е претърсване и изземване на намерените в жилището растителна маса, вещество на бучки и прах в насипно състояние, един брой таблетка и електронна везна. За осъществените действия е съставен протокол за претърсване и изземване в неотложни случаи с последващо съдебно одобрение от 12.02.2015 г., одобрен с определение от 13.02.2015 г. по н. ч.д. № 2313/15 г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 15-ти състав.
За да отхвърли жалбата, решаващият съд приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган по смисъла на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР. След анализ на правната уредба е установено, че заповедта е издадена в предвидената от закона писмена форма по чл. 74, ал. 1 от ЗМВР, като съдържа реквизитите, предвидени в ал. 2 на цитираната разпоредба. Обоснован е извод досежно наличието на посочване както на правното основание за задържане на лицето – чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, така и на фактическото основание за това – престъпление по чл. 354а от НК – ЗМ 438/15 г. по описа на 07 РУ-СДВР. В заключение първоинстанционният съд намира, че обжалваната заповед е издадена както в съответствие с материалния закон, така и с целта му.
Решението е правилно - липсват основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяната му.
Съдебният акт е постановен при спазване на процесуалните и материалноправните изисквания на приложимата нормативна уредба. Формираните правни изводи са обосновани и законосъобразни, поради което изцяло се споделят от настоящата касационна инстанция.
Изяснените по правилата на чл. 170 и чл. 171 АПК факти и обстоятелства са ценени съвкупно и са анализирани предвид релевантната правна уредба. В резултат на служебната проверка по чл. 168 вр. чл. 146 АПК е обоснован извод за неоснователност и недоказаност на отклонения от критериите за валидност и законосъобразност на оспорената заповед за задържане на лице по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР вр. чл. 354а от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС).
Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5§1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Р. Б от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 – да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Чл. 5§1 изисква на първо място задържането да е „законосъобразно“, което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право.
По своята правна същност, мярка „задържане за срок от 24 часа” по чл. 72 – чл. 75 от ЗМВР представлява принудителна административна мярка – административното разпореждане на орган на власт, непосредствено засягащо правната сфера на адресата.
Предпоставка за 24 – часовото задържане е наличието на достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположението, че задържаното лице е извършило противоправно деяние. Целта на закона е задържането като превантивна мярка да предотврати възможността задържаното лице да се укрие и спрямо него да не може да бъде проведено предварително разследване. Ето защо, възможността на органите на МВР да приложат принудителната административна мярка „задържане за срок до 24 часа“ е дейност, свързана с разкриването на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова.
Съгласно нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР полицейските органи могат да задържат лице за което има данни, че е извършило престъпление. Задържането, като принудителна административна мярка, се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. От доказателствата по делото е видно, че органът разполага с данни, че касаторът е съпричастен към извършване на конкретно престъпление по смисъла на чл. 354а от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС). Следователно, към момента на издаване на оспорваната заповед са налице достатъчно данни за извършено престъпление от страна на С., което е основание за прилагането на ПАМ по смисъла на чл. 72 ЗМВР като не е необходимо тези данни да са пълни или категорично да уличават лицето в извършването на престъпление. Заповедта е издадена на основание същата приложена норма на ЗМВР.
В конкретния случай е изпълнено законовото изискване по чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, за посочване в заповедта по чл. 72, ал. 1 от ЗМВР на основанието за прилагането на принудителната административна мярка „задържане за срок от 24 часа”.
Основните възражения за отсъствие към момента на задържането на акт и фактически основания за него, не намират опора в доказателствата и закона. По делото е налице заповед с необходимите реквизити по чл. 74, ал. 2 ЗМВР - име, длъжност и месторабота за издалия заповедта, основания и данни за задържания, дата и час и ограничаване на правата, подписана от поемни лица. Конкретната фактическа обстановка се извежда от съпровождащата документация - административната преписка по издаване на оспорения акт и образуваното досъдебно производство. Аргументирано е съответствие на нормата и целта на закона, при наличието на данни за извършено престъпление, обуславящо мерки за административна принуда за обезпечаване дейността на полицейските органи и осигуряване своевременно протичане на мероприятията по установяване самоличността на проверяваните лица и опазване на обществения ред.
Неоснователни са възраженията на касатора относно нарушаване принципа за съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В контекста на принципа по чл. 6, ал. 2 от АПК прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР следва да е оправдано от гл. т. на съразмерността на налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел. Налагането на принудителната административна мярка „задържане за срок от 24 часа” е оправдано, тъй като в случая са налице конкретни данни, че задържането е извършено с оглед на обществения интерес, който интерес, независимо от презумпцията за невиновност, надделява над правилото за зачитане на личната свобода. Изведените от практиката на Европейския съд по правата на човека принципи по прилагането на чл. 5, §1, б. с) от КЗПЧОС, съотнесени към настоящия случай, водят до извод, че за задържането на жалбоподателя са налице достатъчно данни, обуславящи реална необходимост в името на обществения интерес, който е предпочетен над правото на зачитане на личната му свобода.
С оглед на изложеното, Върховният административен съд намира, че обжалваното решение съответства на материалния закон и е обосновано, поради което не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5637/27.08.2015г., постановено по адм. дело № 1700/2015г. по описа на Административен съд София – град. РЕШЕНИЕТО е окончателно.