Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.).

Образувано е по касационна жалба на И. А. К. от [населено място],[жк], [адреср], чрез адв. А. Ж, срещу решение № 8021 от 17.12.2015 г. на Административен съд София град (АССГ), постановено по адм. д. № 3843/2015 г. в частта, с която е отхвърлена жалбата му срещу акт за прихващане и възстановяване (АПВ) № П-22221914075572-004-01 от 08.01.2015 г., издаден от М. С. – старши инспектор по приходите в ТД на НАП [населено място], потвърден с решение № 382 от 17.03.2015 г. на ДДОДОП [населено място].

Касаторът поддържа неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че е налице отказ от правосъдие и съдебен произвол, тъй като решението противоречи на императивни правни норми. Счита, че за присъденото му обезщетение по реда на ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ) (ЗОДОВ) не се прилага процесуалният ред за прихващане по ДОПК. Намира за приложими нормите на чл. 105 ЗЗД и чл. 519, ал. 2 ГПК. Претендира за отмяна на решението, отмяна на АПВ и присъждане на разноски в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА).

Ответникът директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ДДОДОП) [населено място] оспорва касационната жалба.

Участващият по делото прокурор от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, Първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

С решение № 1678 от 06.02.2014 г. по адм. д. № 9152/2013 г. по описа на ІІІ отделение на ВАС Националната агенция по приходите (НАП) е осъдена да заплати на касатора сумата от 2000 лева като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразен мълчалив отказ на компетентния орган при офис "Л." на ТД на НАП [населено място] да издаде документ по подаденото от гражданина заявление № 19-94-09-1/04.01.2012 г., потвърден с решение № 1/02.02.2012 г. на директора на ТД на НАП, заедно със законната лихва от 30.11.2012 г. до окончателното изплащане на сумата. Въз основа на решението от АССГ, 18 състав, по адм. д.№ 14599/2012 г. е издаден изпълнителен лист от 14.02.2014 г. за присъдената сума.

Със заявление вх.№ 94-А-436 от 01.12.2014 г. К. поискал от НАП изплащане на присъденото обезщетение. С резолюция № П-22221914075572-0РП-1/16.12.2014 г. е разпоредена проверка по прихващане или възстановяване, при която при справка в информационната система на НАП било установено, че жалбоподателят има изискуеми публични задължения към НАП по изп. д. № 1685/2010 г. към 08.01.2015 г. общо в размер на 1369.76 лв., в т. ч. главница от 994.00 лв. и лихва за забава в размер на 375.76 лв. Установено е, че сумите по изп. д.№ 1685/2010 г. са по изпълнителен лист от 01.04.2003 г., издаден от Районен съд – Мездра за сумата от 85.00 лв. и по изпълнителен лист от 18.06.2012 г. на Районен съд Радомир за сумата от 904.00 лв. – двете суми за държавни такси, квалифицирани като държавни вземания по чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК.

Приходният орган е намерил за приложима нормата на чл. 129, ал. 5, т. 3 ДОПК, допускаща прихващане на публични задължения срещу вземане на задълженото лице за присъдени суми, обезщетения и разноски. Предвид статута на НАП прихващането следвало да се извърши с публичен акт – АПВ. С оспорения АПВ върху дължимата от НАП сума в размер на 2000 лв. е начислена лихва от 429.05 лв. и е извършено прихващане с дължимата от К. сума в размер на 1369.76 лв., като е установена сума за възстановяване в размер на 1059.29 лв., от които 630.24 лв. главница и 429.05 лв. лихви за забава.

Административният съд е намерил АПВ за издаден от компетентен орган по приходите и в изискуемата форма. Във връзка с новопредставени пред АССГ доказателства е установено, че И. К. е осъден от Районен съд Радомир по гр. д.№ 814/2008 г. за сумата от 904.00 лв., представляваща държавна такса върху стойността на дела му, ведно със законната лихва от влизане на решението в сила от 06.04.2012 г. в размер на 255.76 лв., във връзка с които вземания е образувано изп. д.№ 1685/2010 г. по описа на ТД на НАП С.. Установено е още, че по гр. д.№ 28/2002 г. по описа на РС Мездра с изпълнителен лист от 01.04.2003 г. К. е осъден дазаплати 205 лв., от които 85 лв. главница и 120 лв. лихви за забава.

Съдът е намерил за законосъобразно приложени нормите на чл. 128, ал. 1 и чл. 129, ал. 5, т. 3, пр. 2 ДОПК предвид установеното с влязло в сила съдебно решение публично вземане за държавна такса по гр. д.№ 814/2008 г. по описа на РС Радомир, което правилно било прихванато с дължимата от НАП сума по изпълнителен лист от 14.02.2014 г. по адм. д.№ 14599/2012 г. по описа на АССГ.

Съдът е отменил АПВ за присъдените суми по гр. д.№ 28/2002 г. по описа на РС Мездра като е намерил същите за погасени по давност на основание чл. 171, ал. 2 ДОПК.

Така постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно поради неправилно приложение на закона.

Решение № 1678 от 06.02.2014 г. по адм. д. № 9152/2013 г. по описа на ІІІ отделение на ВАС представлява изпълнително основание по чл. 268, т. 2 АПК. Вземането на К. въз основа на него има частно-правен характер. Съгласно чл. 269, ал. 2 АПК принудително изпълнение и другите частни парични вземания, породени или удостоверени от изпълнителни основания по чл. 268, както и вземанията за разноски, свързани с изпълнението, се изпълняват по реда на ГПК (Г. П. К.). Правилна е тезата на касатора, че подаденото от него заявление вх.№ 94-А-436 от 01.12.2014 г. е следвало да се разгледа по реда на чл. 519, ал. 2 ГПК с оглед въведения принцип, че частните вземания на гражданите се изпълняват по реда на ГПК.

В съответствие с този принцип разпоредбата на чл. 168, т. 2 ДОПК урежда прихващането като способ за погасяване на публични вземания по смисъла на чл. 162, ал. 2 ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 128, ал. 1 ДОПК прихващането е приложимо единствено по отношение на вземания на частни субекти за недължими данъци, ЗОВ, глоби, имуществени санкции и други суми, възникнащи по силата на данъчното и осигурително законодателство. Логично е с оглед въведения от нормите на чл. 267 и чл. 269 АПК различен режим на изпълнение на задълженията (публични по реда на ДОПК, частни по реда на ГПК и по реда на дял V от АПК за изпълнение на заместими и незаместими задължения по чл. 286, чл. 287, чл. 289, и чл. 290 АПК) разпоредбите на специалния процесуален закон (ДОПК) да са приложими единствено за публични вземания/задължения. От гледна точка на частно-правните субекти това са вземанията им по чл. 128, ал. 1 ДОПК за недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство. Само по отношение на тези вземания е приложимо производството по чл. 129 ДОПК. Вземането на касатора за обезщетение, присъдено по реда на исковото производство по чл. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 203-207 АПК, не попада сред визираните в чл. 128, ал. 1 ДОПК.

Разпоредбата на чл. 129, ал. 5, т. 3 ДОПК предвиждаща възможност за подобно прихващане е отменена /ДВ, бр. 94 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г./. След отмяната специалният процесуален ред за прихващане или възстановяване на присъдени суми, обезщетения и разноски по ДОПК не се прилага, включително по отношение на заварените правоотношения, предвид незабавното действие на новия процесуален закон /ЗИД на ДОПК/ и доколкото липсва преходна норма. В този смисъл е решение № 12690 от 23.11.2016 г. по адм. д. № 8849/2015 г., VІІІ отд. на ВАС. Действително, по силата на чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, но влезлият в сила нов процесуален закон с незабавно действие към висящите поради оспорването правоотношения следва да се приеме като обстоятелство по чл. 142, ал. 2 АПК.

В идентичен смисъл са мотивите към законопроекта за ЗИД на ДОПК, въвеждащ отмяната на чл. 129, ал. 5, т. 3 ДОПК: удовлетворяването на претенциите за частноправните вземания за присъдени суми, обезщетения и разноски (в т. ч. съдебно-деловодни), които не попадат в обхвата на изрично изброените суми за публични вземания по в чл. 128, ал. 1 от ДОПК, следва да бъде реализирано по общия ред на чл. 519 от ГПК (Г. П. К.) или при наличието на предпоставки за прихващане с вземания на НАП от частноправен характер – по реда на ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ) (ЗЗД). При прилагането на действащата редакция на чл. 129, ал. 5, т. 3 от ДОПК се стига до изплащане на присъдени в полза на лицата вземания, произтичащи от частноправни отношения, като изплащането се извършва не от предвидения за това кредит от бюджета на НАП (съгласно реда на чл. 519, ал. 2 от ГПК (Г. П. К.)), а от бюджетната сметка, по която се събират данъци и задължителни осигурителни вноски. По този начин, освен че, по отношение на НАП разпоредбата на чл. 519 от ГПК остава неприложима, то и необосновано се накърнява бюджетната сметка в полза на вземания на лицата, произтичащи не от публичноправното им отношение, а от частноправни отношения с агенцията.

По изложените съображения обжалваното решение в отхвърлителната му част следва да бъде отменено като постановено при неправилно приложение на закона. На основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да се постанови решение по същество на спора за отмяна на АПВ.

Неоснователна е претенцията на касатора за непроизнасяне от административния съд по предявен иск с правно основание чл. 124 ГПК за установяване на „систематимно, институционално преследване, малтретиране, тормоз и отказ от правосъдие, съдебен произвол и др. под“. Съдът е бил сезиран с жалба срещу конкретен индивидуален административен акт, по която е налице произнасяне. Всички други твърдения на лицето за нарушения на чл. 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС и искане за отмяна на „недопустими, нищожни и незаконосъобразни актове поради административен произвол“ са твърде общи и неконкретизирани, поради което правилно са възприети от първостепеният съд като изразено общо недоволство срещу оспорения индивидуален административен акт и доводи за незаконосъобразността му по смисъла на чл. 150, ал. 1, т. 6 АПК, вр. пар. 2 от ДР на ДОПК.

По аргумент от разпоредбата на чл. 223, ал. 1 ДОПК е неоснователно твърдението на касатора за некомпетентност на органа по приходите, издал оспорения АПВ.

При този изход на спора и на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА), вр. чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба №1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ДОДОДП [населено място] следва да бъде осъдена да заплати на И. К. адвокатско възнаграждение в размер на 311.18 лв. или общо 622.36 лв. за всяка от съдебните инстанции.

Водим от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ съдебно решение № 8021 от 17.12.2015 г. на Административен съд София град, постановено по адм. д. № 3843/2015 г. в частта, с която е отхвърлена жалбата на И. А. К. срещу акт за прихващане и възстановяване № П-22221914075572-004-01 от 08.01.2015 г., издаден от М. С. – старши инспектор по приходите в ТД на НАП [населено място], потвърден с решение № 382 от 17.03.2015 г. на ДДОДОП [населено място], както и в частта за присъдените в полза на ДОДОП [населено място] разноски, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ акт за прихващане и възстановяване № П-22221914075572-004-01 от 08.01.2015 г., издаден от М. С. – старши инспектор по приходите в ТД на НАП [населено място], потвърден с решение № 382 от 17.03.2015 г. на ДДОДОП [населено място], относно извършено прихващане на изискуеми публични задължения на И. А. К. в размер на 904.00 лв. държавна такса по гр. д.№ 814/2008 г. по описа на РС [населено място] и лихва за забава в размер на 255.76 лв.

ОСЪЖДА Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ [населено място] да заплати на И. А. К. от [населено място],[жк], [адрес], чрез адв. А. Ж, адвокатско възнаграждение в размер на 622.36 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.