Върховният административен съд на Р. Б. - Трето отделение, в съдебно заседание на седми март две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. А. ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ПЕ. Р. при секретар С. М. и с участието на прокурора Д. Б. изслуша докладваното от председателя И. А. по административно дело № 10281 / 2021 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационнa жалба на И. М. с [ЕГН] и с постоянен адрес в София, [жк], [улица], подадена чрез упълномощен представител адв. В. С. и по касационна жалба на Българска народна банка (БНБ), подадена чрез пълномощник адв. А. Г., срещу Решение № 1964 от 26.03.2021 г. по адм. дело № 2754 по описа на Административния съд София-град (АССГ) за 2016 г.
С обжалваното решение БНБ е осъдена да заплати на Матеева обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 624, 38 лв., която сума представлява законната лихва за забавено изплащане на гарантирания размер на депозитите й в „Корпоративна търговска банка“ АД (КТБ АД) за периода от 27.07.2014 г. до 05.11.2014 г., причинени й в резултат на незаконосъобразното бездействие на БНБ да приложи разпоредба с директен ефект от правото на Европейския съюз (ЕС) – чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (Директива/та), изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. Този иск на ищцата е отхвърлен от съда за сумата над присъдения размер до пълния предявен размер от 8 627, 96 лв. Със същото решение е отхвърлен, като неоснователен искът на Матеева, предявен срещу БНБ, в размер на сумата от 68 266, 87 лв., представляваща разликата между размера на вложенията на ищцата в КТБ АД и изплатения й гарантиран депозит. Наред с това ищцата е осъдена да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат в размер на 3 335, 35 лв., а ответникът е осъден да заплати на ищцата 10, 00 лв. държавна такса.
Касационният жалбоподател И. М. обжалва решението в отхвърлителната му част, както и в частта, с която е осъдена да заплати на БНБ разноски по делото. Поддържа неправилност на решението в обжалваните части по подробно изложени доводи. Конкретните оплаквания са няколко и ще бъдат разгледани последователно в мотивите на настоящото решение. Иска отмяната на решението в обжалваната му част и постановяване на съдебен акт, с който исковите й претенции да бъдат уважени в цялост.
Ответникът по тази касационна жалба – Българска народна банка (БНБ), със седалище и адрес на управление в София, пл. „К. А. I” № 1 в писмен отговор, чрез пълномощник адв. А. Г., оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага подробни съображения за неоснователност на предявените от Матеева искови претенции. Претендира присъждане на сторените в настоящото производство разноски, включително възнаграждение за един адвокат. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), договор за правна защита и съдействие № БНБ-47582/16.05.2016 г. и доказателства за извършването на разноските.
Касационният жалбоподател Българска народна банка обжалва Решение № 1964/26.03.2021 г. по адм. дело № 2754/2016 г. на АССГ в осъдителната за този жалбоподател част. Твърди неправилност на решението в обжалваната част, като релевира касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. първо и трето АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост. Конкретните му оплаквания ще бъдат разгледани подробно в мотивите на настоящото решение. Иска отмяната на решението в осъдителната за него част. Отново претендира сторените в касационното производство разноски.
Ответникът по втората касационната жалба – И. М., в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК, не изразява становище по касационната жалба. Не се явява и не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд.
Върховната административна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор, изразява становище за неоснователност на касационните жалби.
Настоящият касационен състав на Върховния административен съд преценява касационните жалби като допустими. Те са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежни страни по делото, за които обжалваното съдебно решение в отвхърлителната за първия и в осъдителната за втория касационнен жалбоподател част е неблагоприятно.
Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни по следните съображения:
АССГ е приел, че е сезиран от И. К. с два обективно съединени иска с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за осъждането на БНБ да й заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на: 8 627, 97 лв., представляващи законната лихва за забавено плащане на гарантирания размер на вложенията й в КТБ АД за периода 30.06.2014 г. – 04.12.2014 г., претърпени в резултат на незаконосъобразното бездействие на БНБ да приложи разпоредба с директен ефект от правото на ЕС – чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити (Директива/та), изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г.; 68 266, 87 лв., представляващи разликата между размера на вложенията на ищцата в КТБ и изплатения й гарантиран размер на депозитите й от 196 000, 00 лв., претърпени в резултат на неправомерни действия на БНБ, нарушаващи приложими с директен ефект норми на Общностното право – чл. 17, 52, 53 и 54 от Хартата на основните права на ЕС, чл. 63, 64, 65 и 120 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) (ДФЕС) а в условия на алтернативност – претърпени в резултат на неправомерно бездействие на БНБ, изразяващо се в неизпълнение на вменените й със закон функции по осъществяване на ефективен банков надзор.
След като подробно се обосновал защо преценява като допустими предявените от Матеева искове, съдът е приел, че БНБ се явява надлежен ответник. За този свой извод, съдът се е позовал на разпоредби, регламентиращи правомощията на БНБ в Закона за Българската народна банка (ЗБНБ) и Закона за кредитните институции (ЗКИ), както и на разпоредби от правото на ЕС, регламентиращи банковия надзор в държавите членки. В заключение е приел, че БНБ е административен орган по смисъла на втората хипотеза по пар. 1, т. 1 от Допълнителната разпоредба (ДР) на АПК, който при надзорната си дейност, осъществява властнически правомощия. Съдът е изложил също така съображения относно естеството на правоотношенията, възникнали между БНБ и кредитните институции, приемайки, че те не са облигационни, а административноправни.
Първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата е вложител в КТБ. На 22.04.2013 г. тя е сключила с банката Рамков договор за платежни услуги за потребители (физически лица) (л. 286-287 от адм. дело № 2754/2016 по описа на АССГ). На същата дата между същите страни са подписани Анекс № 104685 (л. 290-291, пак там) към Рамков договор за платежни услуги за потребители, за откриване на банкова сметка в евро при условията на преференциален безсрочен депозит и Анекс № 104818 (л. 292-293, пак там) към Рамков договор за платежни услуги за потребители, за откриване на банкова сметка в български лева при условията на Безсрочен депозит „Плюс“. На 14.10.2013 г. ищата сключила с КТБ АД Анекс № 120871 към Рамков договор за платежни услуги за потребители, за откриване на банкова сметка в щатски долари при условията на преференциален безсрочен депозит (л. 288-289, пак там).
По делото е установено също така, че на 20.06.2014 г., на основание чл. 115 (отм.) ЗКИ, с Решение № 73 от 20.06.2014 г. Управителният съвет на БНБ поставя КТБ под специален надзор за срок от три месеца, като е спряно изпълнението на всички нейни задължения за същия срок, ограничена е дейността й, забранено е извършването на всички дейности, съгласно банковата лицензия, отстранени са от длъжност членовете на управителния и на надзорния съвет на банката, назначени са квестори. На 06.11.2014 г., с Решение № 138/06.11.2014 г., БНБ е отнела лиценза за извършване на банкова дейност на КТБ. Със същото решение, на основание чл. 9, ал. 1 от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН), Централната банка е приела да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност за КТБ, за което уведомила и Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ/Фондът), с цел извършване на подготвителни действия за назначаване на синдик. На 04.12.2014 г. Фондът е започнал изплащане на гарантираните депозити. По делото е установено (писмо от ФГВБ, изх. № 40-0022/08.12.2016 г. – л. 337 от адм. дело № 2754/2016 г. по описа на АССГ), че ищцата се е разпоредила с гарантирания размер на депозитите й в КТБ АД в размер на 196 000, 00 лв. на 08.12.2014 г.
По делото са назначени и приети две съдебно-счетоводни експертизи (от л. 294 до л. 296 и от л. 393 до л. 402), извършени от вещо лице Д. С., за установяване на законната лихва за забава върху изплатения на Матеева гарантиран размер на депозитите й в КТБ за претендирания исков период и за отделни периоди в рамките на същия, на лихвата върху сумата от 196 000, 00 лв. за конкретни периоди в рамките на исковия период и за установяване на размера на лихвата в проценти, начислявана по влоговете на ищцата в КТБ за исковия период и за отделни периоди в неговите рамки.
От правна страна административният съд е приел следното:
Съдът е посочил, че исковете следва да се разгледат по реда на ЗОДОВ, но при спазване на стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС, изведени от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).
По отношение на първия иск с цена 8 627, 96 лв. административният съд е приел по същество, че исковата претенция е доказана по основание и частично основателна по размер – до присъдената сума от 5 624, 38 лв. Аргументирал се, че по делото са установени всички предпоставки за ангажиране на отговорността на БНБ за вреди. Обсъдил е подробно разпоредбите на Директива 94/19/ЕО, които имат значение за конкретния казус, както и относимото национално законодателство. Изложил е подробни аргументи, че правомощието по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата е възложено на „съответния компетентен орган“ на държавата членка, който е именно БНБ. Посочил е правомощието по Директива 94/19/ЕО на съответните компетентни органи да установят, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозитите на вложителите и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Аргументирал се е, че свободата и преценката на съответния компетентен орган за обявяване на неналичност на депозитите, в случая БНБ, е ограничена от сроковете и целите на Директивата и по-специално от изискването за установяване в срок от 5 работни дни от неизплащането на депозит. Приел е, че в случая тази свобода на преценка не е спазена, доколкото депозитите са продължили да бъдат неналични почти три месеца след първоначалната им неналичност. Съобразил е и обстоятелството, че с Решение № 114 от 16.09.2014 г. на Управителния съвет на БНБ режимът на специален надзор е бил удължен до 20.11.2014 г. Формирал е решаващия извод, че БНБ е нарушила правото на ЕС, като е бездействала и не е извършила необходимото установяване на неналичността на депозити в КТБ в съответствие с изискванията на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО. Допълнил, че надзорният орган е взел решение, по своя преценка, да преустанови изпълнението на всички задължения, включително и изпълнението на задълженията по гарантирани депозити, решение, което определил, като нарушаващо правото на ЕС, доколкото не позволява достъп на вложителите до гарантирания размер на техните депозити при условие, че този достъп е защитен от Директивата.
Съставът на АССГ е съобразил, че за периода, за който се претендира обезщетението и след него, до 14.08.2015 г., разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО не е транспонирана в националното ни законодателство. Счел е, че именно това е причината ищцата да основе своята претенция на прякото действие на тази разпоредба. Като е анализирал приложимите за конкретния случай правни норми от Общностното право и българското законодателство, съдът е стигнал до извод, че установяването от съответния компетентен орган, че дадена кредитна институция изглежда неспособна по причини, пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплаща депозити, се различава значително от процедурата по установяването на неплатежоспособност на съответната институция. Изложил е подробни аргументи в тази насока.
По отношение на началния момент на претендираната обезвреда съдът се е позовал на съдебна практика на Върховния административен съд, посочвайки, че постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане. Приел е, че с акта, с който се установява неналичността на депозитите само се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити и считано от датата на постановяване на този акт, започва да тече срокът за изплащане. Приел е, по аргумент от чл. 23, ал. 5 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (ЗГВБ – отм.), че в случай на приемане от БНБ на решението по чл. 1, пар. 3, буква i) в 5 дневния срок, т. е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. Според съда, именно от следващия ден, 26.07.2014 г., Матеева е започнала да търпи вреди поради неизплащане на гарантирания размер на депозитите й в КТБ. Счел е, че това е основателната начална дата на исковия период. Относно крайната му дата е съобразил, че решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът на КТБ и е започнала процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директивата. Посочил е, че от тази дата, включително, БНБ вече не осъщестявала незаконосъобразно бездействие. Поради това е приел, че периодът, за който се дължи обезщетение е от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г.
Съдът е приел, че са налице и останалите две материалноправни предпоставки за реализиране отговорността на БНБ по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно причинена имуществена вреда под формата на нарушено право на мирно, необезпокоявано притежание върху движими вещи – парични средства, правото на собственост, върху които Матеева не могла да упражнява, поради определено бездействие на държавен орган (БНБ) и поради липсата на предписано от закона задължение за действие от страна на този орган, за да бъде защитено това нейно притежание, както и пряка и непосредствена причинна връзка между бездействието на БНБ и тази вреда. Мотивирал се е, че нормите на Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. са достатъчно точни и ясни по съдържание, като целят да предоставят права на частноправните субекти във връзка с (включително и със срока на) изплащане на гарантираните им депозити. Доколкото обаче, в определения срок, не били приети мерки по прилагането им, то, според съда, следвал изводът, че позоваване на тези разпоредби е възможно срещу всички национални разпоредби, които не са в съответствие с тази Директива. Счел, посочвайки практика на СЕС, че държавата членка, която не е приела в определения срок изискваните от Директивата мерки за изпълнение, не може да противопостави на частноправните субекти собственото си неизпълнение на предвидените в нея задължения. Определил е нарушението на разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i), извършено от БНБ, като съществено. Приел е, че защитата на депозитите е съществен елемент от изграждането на вътрешния пазар и задължително допълнение към системата за надзор на кредитни институции предвид солидарността, която тя създава между всички институции на даден финансов пазар в случай на фалит на някоя от тях. Приел е също, че поради бездействието на БНБ да изпълни пряко произтичащото от Директива 94/19/ЕО задължение да констатира неналичност на депозитите в КТБ, подлежащи на изплащане от ФГВБ до гарантирания им размер, Фондът не е изпълнил задължението си да ги изплати на вложителите, вкл. на Матеева. Изложил е подробни аргументи, че със своето бездействие БНБ е нарушила чл. 1 от Протокол 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС).
За обективен измерител на стойността на нарушеното право съдът е възприел законната лихва по чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Счел е, че необходимостта от справедлив баланс между обществения и частния интерес по чл. 1 от Протокол 1 изисква обезщетение, което е възможно да се реализира, без за реализирането му да се поставят ограничения, по подобие на чл. 79, ал. 8 ЗКИ в относимата му редакция. Посочил е, че размерът на това обезщетение трябва да е разумно свързан с нарушеното право на мирно и необезпокоявано притежание. Уважил първата искова претенция до размер от 5 624, 38 лв. и я отхвърлил за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от 8 627, 96 лв.
Относно втория иск с цена 68 266, 87 лв., съдът е приел, че, въпреки дадените от него указания в тази насока, ищцата не е доказала причинно-следствената връзка между твърдените нарушения на Общностното право и конкретните обстоятелства, за които твърди, че са ги предизвикали. Посочил е, че не е налице искане от ищцата за събиране на доказателства относно твърденията й за прилагането с ретроактивно действие на административни мерки, изразяващи се в изменение на възприети от КТБ АД правила и методики за обезценка и отнемане със задна дата на вече издадено разрешение на КТБ АД (в несъстоятелност), съгласно Заповед № БНБ-43011/28.03.2014 г. на подуправителя на БНБ, ръководещ управление „Банков надзор“ да включи в капитала си от втори ред сумата в размер на левовата равностойност на 35 000 000 евро, привлечена по силата на договор за предоставяне на заем под формата на подчинен срочен дълг, сключен на 24.03.2014 г., между банката в качеството й на заемател и „Технологичен център – Институт по микроелектроника“ АД, в качеството на заемодател. Посочил е, че от събраните по делото доказателства не се установява, че решението за отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност на КТБ АД е взето на основата на документи, които не кореспондират с вътрешното национално право и международно право, каквито са твърденията в исковата молба и уточнението към нея. Съобразил е, че съдът не може да предполага и да замества изявлението на ищцата в тази насока. С аргументи относно процесуалното поведение на Матеева, формирал извод, че е препятстван да извърши преценка за евентуално нарушение на Общносното право. Приел е, че Матеева не е конкретизирала кои точно са тези норми от правото на ЕС. Отчел, че отнемането на лиценза за извършване на банкова дейност на КТБ АД не е и не може да бъде предмет на съдебен контрол за законосъобразност в производството пред него. Взел предвид практика на Върховния административен съд, съгласно която за лица, вложители в КТБ АД, не е налице правен интерес от оспорване на Решение № 138/06.11.2014 г. на Управителния съвет на БНБ, с което е отнет лицензът за извършване на банкова дейност на КТБ. О. Р. № 73/20.06.2014 г. на Управителния съвет на БНБ, с което КТБ АД е поставена под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност за срок от 3 месеца, за което подчертал, че не е отменено по съдебен ред и е влязло в сила. Уточнил е, че по силата на това решение е спряно изпълнението на всички задължения на банката, включително осигуряването на достъп на вложителите до техните депозити, които не са гарантирани. Според съда това е и действието, в резултат на което Матеева също не е имал достъп до депозитите си.
На следващо място съдът е приел, че гарантираните в Съюза основни права пораждат последици единствено в рамките на областите на компетентност, определени от Договорите. Допълнил, че задължението да се зачитат основните права, определени в рамките на Съюза, обвързва държавите членки единствено, когато те действат в приложното поле на правото на Съюза. Приел е, че приложимостта на правото на Съюза включва приложимостта на основните права, гарантирани от Хартата на основните права на ЕС. Счел, че по отношение на втората искова претенция, ищцата не основава искането си на нарушение на конкретна правна норма от правото на Съюза. Формирал извод, че от събраните по делото доказателства не се установява наличието на настъпила за Матеева вреда, респ. изпълнението на предпоставките за реализиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Обосновал се с приетото, като доказателство, по спора писмо от КТБ АД, изх. № 4847/30.09.2016 г. (л. 257 и л. 258 от първоинстанционното дело), в което е посочено, че вземането на Матеева в размер на 68 266, 87 лв. е включено под номер 3246 в списъка по чл. 66, ал. 7, т. 1 ЗБН на приетите от синдика на КТБ АД вземания, по които не са направени възражения, обявен в Търговския регистър на Агенцията по вписванията по партидата на дружеството под № 20160514095154, с поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 4 ЗБН. Квалифицирал твърдението на Матеева, че вследствие бездействието на БНБ не е могла да получи депозитите си в посочения негарантиран размер, с което е лишена от тяхното притежание, като твърдение за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 КЗПЧОС. Обърнал внимание, че съгласно постоянната практика на СЕС, правото на собственост, гарантирано от чл. 17, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС, не е абсолютен прерогатив. Мотивирал се е с чл. 52, пар. 1 от същата, съгласно който „Всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от настоящата Харта, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани, само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.“ Отчел, разпоредбата на чл. 7, пар. 1а от Директива 94/19/ЕО, с която, държавите членки са задължени, до 31 декември 2010 г., да осигуряват гарантирания размер на съвкупните депозити на всеки вложител да бъде установен на 100 000, 00 евро, в случай че депозитите са неналични. Подчертал, че Матеева е трябвало да е наясно с риска от загуба, в случай че депозитите са неналични, на цялата сума или на част от сумата над 100 000, 00 евро, която е поверила на засегнатата банка. В този случай, според съда, без публичната намеса на БНБ с Решение № 73/20.06.2014 г., засегнатата страна нямало да се окаже в положение по-неблагоприятно от това, в което е щяла да се намира, ако БНБ не се беше намесила. Формирал решаващия извод, че посочената мярка, с която ищцата не е имала достъп до негарантирания си размер на депозитите не се явява несъразмерно. Допълнил, че не може да се счита, че тази мярка е непропорционална или нетърпима намеса, която засяга същността на правото на собственост на ищцата. Съобразил мотивите, съдържащи се в Решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 27.05.2003 г. по дело SANGLIER v. FRANCE (жалба № 50342/99), съгласно което държавата не може по принцип да бъде държана отговорна за неизвършено плащане при неплатежоспособност на частен длъжник. Обърнал внимание, че Матеева продължава да бъде кредитор на КТБ за вземането си по своите банкови сметки в банката, като същата фигурира в списъка на кредиторите на банката с приети вземания. Предвид, че продължава да е собственик на паричните си средства и производството по несъстоятелност на КТБ АД не е приключило, според съда, за нея продължава да съществува възможност да получи вземанията си, респ. не е налице претърпяна вреда. По изложените съображения отхвърлил, като неоснователна, втората искова претенция на ищцата с цена 68 266, 87 лв. Присъдил разноски, съобразно изхода на спора.
Касационната инстанция преценява решението, в обжалваните части, като валидно, допустимо и правилно.
Правилни и обосновани са формираните от първоинстанционния съд изводи по първия предявен иск с цена 8 627, 96 лв. за наличие на всички предпоставки от сложния фактически състав за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по ЗОДОВ, респ. за уважаването му до присъдения с обжалваното решение размер.
При съпоставката на приложимото към спора национално законодателство с приложимото съюзно законодателство към месец юни 2014 г., става ясно, че разпоредбата на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, изм. с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г. е транспонирана неточно. Отговорността за това е на националния законодател. Съгласно чл. 1, пар. 3, буква i) „„неналичен депозит" означава депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато е налице едно от следните обстоятелства: i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и, че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; Компетентните органи установяват това колкото е възможно по-скоро и във всеки случай не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за първи път, че дадена кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми;“.
Неточното транспониране на съюзната разпоредба в националния ни закон към месец юни 2014 г. обаче, в конкретния случай, не освобождава от отговорност БНБ. Това е така, тъй като в две поредни решения по дела С-571/16 и С-501/18 , СЕС приема, че чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата има директен ефект и представлява правна норма, целяща предоставяне на права. Признатият директен ефект на посочената разпоредба освен, че предоставя права на частноправните субекти, налага на компетентния орган задължение, което е достатъчно точно и безусловно. В този смисъл касационното оплакване на БНБ, че не е „компетентен орган“ по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата е необосновано. Макар да е вярно твърдението на БНБ, че изрично уреденото й в националното ни законодателство правомощие за установяване неналичност на депозитите на кредитна институция, й е възложено едва със законодателните изменения на ЗБНБ и ЗКИ през август 2015 г. (ДВ, бр. 62 от 2015 г., в сила от 14.08.2015 г.), това не означава, че тя не е разполагала с него и преди тези изменения, по силата именно на посоченото приложимо вторично право на ЕС. Българската народна банка е компетентният орган, издаващ лиценз на кредитните институции, респективно тя е компетентният орган, който следи кредитните институции да изпълняват задълженията си, основна част от които са спрямо вложителите им и техните депозити. Българската народна банка е и органът, който е натоварен да следи за обективното финансово състояние на кредитните институции и да отнема издадените лицензи на банките, при наличие на законоустановени предпоставки. При тези предоставени й с националното законодателство правомощия, не е било трудно за касационния жалбоподател БНБ да се разпознае в компетентния орган по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО.
Неоснователно е и касационното оплакване, че БНБ не е имала правомощието да издаде изричен акт, с който да установи неналичност на депозитите в КТБ, тъй като националният законодател не е предвидил изрично това. Правомощието на БНБ за издаването на въпросния акт произтича от действаща съюзна разпоредба, която макар да се съдържа в директива, е с директен ефект. Българската народна банка, в качеството й на надзорен по отношение КТБ орган, е дължалa активно поведение, изразяващо се в преценка и обявяване на депозитите в КТБ АД за „неналични депозити“, от който момент текат и императивните срокове, разписани в Директивата, за изплащането на тези депозити до гарантирания им размер. В този смисъл може да се направи обоснован извод, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на БНБ, да изпълни нормативно задължение, установено в пряко приложима и с директен ефект разпоредба от правото на Съюза. П. Р. № 73/20.06.2014 г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ е разполагала с необходимите факти, обосноваващи извод за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, тъй като взема решение за преустановяването на достъпа до депозитите в нея по причини, пряко свързани с финансовото положение на банката. По делото не е спорно, че към 20.06.2014 г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане, но и всички вложители са били лишени от възможността, изобщо, да правят заявки за изплащане на депозитите си. Видно от решението на Управителния съвет на БНБ, КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити. Въпреки това, решение за обявяване неналичност на депозитите не е взето от надзорния орган в защита интересите на вложителите. Едва на 06.11.2014 г., със свое решение, БНБ отнема лиценза на КТБ, на който акт се основава последвалото изплащане на гарантирания размер на депозитите от 04.12.2014 г., при приложението на чл. 23, ал. 1 ЗГВБ (отм.).
Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател БНБ за липса на противоправност. Неиздаването на решението за установяване на неналичност на депозитите в КТБ АД, когато са налице предпоставките за това, е незаконосъобразно бездействие на компетентен орган да изпълни задължение, установено в пряко приложима и с директен ефект разпоредба от правото на ЕС. В конкретния случай, въз основа на събраните по делото доказателства и от анализа на приложимата нормативна уредба, се установява, че към 27.06.2014 г., както и 5 работни дни преди това, са били налице нормативноустановените предпоставки БНБ да издаде решение за установяване неналичността на депозитите в КТБ.
За да се задейства схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда процедура само от три стъпки: 1) компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2) в рамките на пет работни дни след това заключение, компетентният орган трябва да определи дали съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити, които са дължими и платими, и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; 3) схемата за гарантиране на депозити трябва да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на вложителите в рамките на 20 (двадесет) работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение.
Обстоятелството, че ЗГВБ (отм.) обвързва началото на срока от 20 работни дни за изплащане на гарантираните депозити с решението за отнемане на лиценза на кредитната институция е ирелевантно, тъй като, както е приел СЕС в т. 1 от диспозитива на решението по дело С-571/16, разпоредбите на чл. 1, пар. 3 и чл. 10, пар. 1 от Директива 94/19/ЕО не допускат национално законодателство, което се отклонява от сроковете за установяване неналичността и за изплащане на депозитите. Изискванията на директивата са „да не се възпрепятства бързото изплащане“, като удължаване на императивните срокове може да се извършва само „при изключителни обстоятелства“.
При така посоченото, релевантният въпрос, в случая, е налице ли е или не съществено нарушение на приложимата съюзна норма, на който въпрос АССГ е отговорил правилно. С решението си по дело С-501/18, т. 97 от него, СЕС приема, че фактът, че не е установена неналичността на депозитите по смисъла на чл. 1, пар. 3, буква i) от Директивата може да представлява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС и да позволи ангажирането на отговорността на държава членка за нарушение на Общностното право.
Като неоснователни касационната инстанция преценява и възраженията в касационната жалба, че ищцата не била доказала причинена вреда и че решението на първоинстанционния съд, предмет на касационнен контрол в настоящото производство, е немотивирано по този въпрос. Матеева претендира, като вреда, по първия иск законната лихва върху гарантирания размер на депозитите й в КТБ АД за периода на забавата за изплащането му. Неоснователно се твърди от БНБ, че претендираната вреда за забавено изплащане на влоговете не следва да се подвежда под разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като лихвата за забава се явява абстрактен и неприложим измерител на стойност. Непозволеното увреждане е източник на парично задължение за заплащане на обезщетение за обезвреда. В конкретния случай Матеева е имала парично вземане в гарантиран размер за неналичните й депозити, което й е изплатено, но чиято изискуемост е зависела от решението на БНБ за установяване неналичността на депозитите в КТБ. Незаконосъобразното бездействие на БНБ да установи тази неналичност на депозитите в КТБ, е забавила изплащането от ФГВБ на паричното вземане на ищцата. Следователно, независимо, че БНБ не е нито банката, в която са се намирали депозитите на Матеева, нито е органът, който е изплатил гарантирания им размер, Централната банка се явява органът, който е следвало да издаде акта, който е един от елементите от сложния фактически състав (чл. 20, ал. 1, т. 2 ЗГВБ) за упражняване и удоволетворяване на правото на ищцата за паричното й вземане от ФГВБ. М. е получила със забава гарантирания размер на депозитите си в КТБ, която забава е провокирана от държавен орган, от акта, на който зависи изпълнението на задължението от страна на длъжника. В този случай дължимото обезщетение от деликвента следва да е от вида и в обема на обезщетението, дължимо при забава от прекия длъжник на паричното задължение, което изрично е уредено в нормата на чл. 86 ЗЗД. Законът урежда както вредата при несвоевременно изпълнение на парично задължение, така и обезщетението за нея и начина му на изчисляване. Вредата по делото е доказана до уважения от АССГ размер и тя се изразява в забава за получаване на дължимата парична сума.
Необосновани на приложимата по настоящия казус правна рамка са оплакванията на касационния жалбоподател И. М. за неправилност на приетото от първоинстанционния съд относно началната дата на периода, за който се дължи обезщетение в конкретния случай.
Срокът от пет работни дни по чл. 1, пар. 3, буква i) от Директива 94/19/ЕО, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, считано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под надзор) изтича на 27.06.2014 г. След този момент действително БНБ е в нарушение на посочената разпоредба, но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане, а се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити, съответно започва да тече срокът за изплащане. По аргумент от чл. 23, ал. 5 ЗГВБ (отм.), при вземане на дължимото се решение по чл. 1, пар. 3, буква i) в 5-дневния срок – т. е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014 г. От следващия ден – 26.07.2014 г. ищцата започва да търпи реални вреди, поради неизплащане на гарантирания размер на депозитите й в КТБ. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лицензът на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директивата. От тази дата включително БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие. Поради това, периодът, за който се дължи обезщетение, както правилно е приел първоинстанционният съд, е 26.07.2014 г. – 05.11.2014 г.
Размерът на обезщетението, изчислен въз основа на нормативно определената законна лихва върху сумата 196 000, 00 за периода 26.07.2014г. – 05.11.2014 г., възлиза на 5 624, 38 лв. Настоящият състав го изчисли технически посредством достъпния на Интернет страницата на Националната агенция за приходите калкулатор. За разликата над този размер и за период, извън посочения по-горе, искът на Матеева е неоснователен и правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.
Неоснователен е доводът на касационния жалбоподател БНБ, че от размера на обезщетението следва да се приспаднат договорните лихви, начислени на Матеева за приетия от съда за релевантен исков период. Договорната и законната лихва се дължат на различни фактически и правни основания и целта им е различна, поради което не може да се приеме, че начислената на ищцата договорна лихва за процесния период частично или напълно обезщетява понесената вреда от забавеното изпълнение на паричното задължение за заплащане на гарантирания размер на депозитите й.
По съображения, аналогични на гореизложените, касационният състав преценява, като неоснователно, възражението на БНБ за липсата на причинно-следствена връзка между забавата и противоправното поведение на Централната банка.
По изложените съображения обжалваното решение в частта му, с която предявеният от И. М. иск с цена 8 627, 97 лв. е уважен за сумата от 5 624, 38 лв. и за периода от 26.07.2014 г. до 05.11.2014 г., като правилно, следва да се остави в сила.
Относно втория предявен иск с цена 68 266, 87 лв., представляваща разликата между размера на вложенията на ищцата в КТБ АД и изплатения й гарантиран размер на депозитите, касационната инстанция преценява решението като правилно. Първоинстанционният съд е изложил подробни и съдържателни съображения до степен на изчерпателност в подкрепа на решаващия си извод за неоснователност на тази искова претенция, които напълно се споделят от настоящия съдебен състав на касационната инстанция. По тези съображения касационният състав решава да се възползва от законовата възможност, предоставена с чл.221, ал.2 АПК и остави в сила първоинстанционното решение в тази част по мотивите на първоинстанционния съд.
При този изход на спора в касационното производство, решението на първоинстанционния съд в частта, в която ищцата е осъдена, на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, да заплати на БНБ разноски за адвокатско възнаграждение, следва да се отмени по следните съображения:
Исковата молба е заведена на 17.03.2016 г. Това означава, че разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията й, съгласно изм. и доп., публ. в ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно пар. 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, този закон се прилага за предявени искови молби, подадени след влизането му в сила.
Съгласно приложимата правна уредба – чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ – не се предвижда ищецът да дължи на ответника заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство при частично отхвърляне на иска му, каквато е настоящата хипотеза.
По изложените от настоящата инстанция аргументи относно приложението на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ и с оглед изхода на спора в касационното производство, искането на касационния жалбоподател БНБ за присъждане на направените пред Върховния административен съд разноски е неоснователно и не следва да бъде уважавано. Разноски не се дължат и на касационния жалбоподател И. М., тъй като такива не са претендирани от нея за настоящото производство.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, в състав на трето отделение, Първа колегия
РЕШИ:
ОСТАВА В СИЛА постановеното по предявените искове Решение № 1964/26.03.2021 г. по адм. д.№2754/2016 г. от Административния съд София-град.
ОТМЕНЯ Решение № 1964 от 26.03.2021 г. по адм. дело № 2754 по описа на Административния съд София-град за 2016 г. в частта, в която съдът се е произнесъл по отговорността за разноски, осъждайки И. М. с [ЕГН] и с постоянен адрес в София, [жк], [улица]да заплати на Българска народна банка разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 335, 35 (три хиляди триста тридесет и пет лева и тридесет и пет стотинки) лева.
Решението не подлежи на обжалване.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ ИСКРА АЛЕКСАНДРОВА
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ П. П. п/ АЛБЕНА РАДОСЛАВОВА