Производство по чл. 288 от ГПК.

С решение № 1322/28.06.2013г. по гр. д.№ 1021/12г. на Софийски апелативен съд при второ въззивно разглеждане на делото е отменено решение № 10 от 07.07.2008г. по гр. д.№ 337/2003г. на СГС в частта, с която са отхвърлени предявените от ДЪРЖАВАТА против [фирма] гр.. София и [фирма] [населено място] съответно установителен и осъдителен иск за собственост и вместо това

е

признато за установено

по отношение на

[фирма], че държавата е собственик на партерния етаж, със застроена площ от 840 кв. м., от масивната триетажна сграда, намираща се в [населено място], [улица] е осъдено [фирма] да предаде владението върху същия имот на собственика – държавата. Отменен е нот. акт. № 1, том І-2, рег. № 40, дело № 3/2000 година, поправен с нотариален акт № 7, том І-2, рег. № 325, дело № 49/2000 година, двата на нотариус Б. - № 003 в регистъра на НК. Решението е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 26 ал. 2 ЗЗД за прогласяване за нищожна сделката между двете ответни дружества.

Против това решение жалби са подали двете дружества ответниците. А.” АД и [фирма], като навеждат оплаквания за недопустимост на решението поради това, че съдът се е произнесъл по непредявено основание на правото на собственост на държавата – ЗОПИЗОП и чл. 92 ЗС и по нередовна искова молба, за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при формулиране предмета на доказване, който не е указан на страните и неправилно е разпределена доказателствената тежест, за нарушение на нормата на чл. 143 от ГПК отм., толериране поведението на държавата при събирането и представянето на доказателствата и цененето им по същество. Прави се и оплакване за нарушение на материалния закон – Закон за отчуждаване на имущества за държавна и обществена полза от 1885г отм. и за материалната доказателствена сила на Актовете за завземане на недвижими имоти за държавата /АЗНИД/ и на актовете за държавна собственост. Генералното оплакване е, че държавата не е доказала, че е придобила правото на собственост на процесния имот на основание отчуждаване, а съдът не е обсъдил доказателствата, които установяват, че на първото ответно дружество е предоставено правото на ползване, което съставлява право на стопанисване и управление, трансформирано в правото на собственост на основание чл. 17а ЗППДОП отм., в хипотезата на който не се включва заприходяване в баланса.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 от ГПК към жалбата на [фирма] се навежда следните основания за допускане - за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявен иск, защото ищецът въпреки уточнителните молби не е посочил като основание на правото си на собственост „фактическо отчуждаване” по ЗОНИДОП, не е имало доклад по това основание, указания на съда за подлежащите на доказване факти и не е проведено доказване по това основание. Поставен е въпроса „задължен ли е съдът да изпълни указанията на ВКС в отменителното решение и да изпълни задълженията си по чл. 108 и 109 ГПК отм. ”. По оплакването за неправилност на решението се формулира въпроса: „допустимо ли е съдът да изгради изводите си за наличие на държавна собственост за имот, мотивирайки се единствено с материалната доказателствена сила на „частично официален документ” – акт за държавна собственост” Поставя е и по-общия въпрос „правилно ли е формирано вътрешното убеждение на съда, ако е основано на правните и фактически изводи, формирани при извършени процесуални нарушения на чл. 4, ал. 2 ГПК отм. - принцип на равнопоставеност на страните в процеса, при определяне на приложимия закон, при преценка на доказателствата и формиране на изводи от тях.Поставени са два материалноправни въпроса: 1. приложими ли са правилата на ЗОНДИП отм. за отчуждаване ако не са налице предпоставките на чл. 54 от този закон и доказан акт за завземане по време и място и съответствие на държавна и общинска нужда. 2. необходимо ли е имота да е заприходен в баланса, за да се приложи нормата на чл. 17а ЗППДОП. По първия от последните два въпроса се твърди противоречие с Р № 181/14.09.2011г. по гр. д.№ 261/2010г. І гр. о. и Р № 601/29.09.2010г. по гр. д.№ 504/2009г. на ВКС І гр. о., а по втория – с Р № 643/04.01.2011г. по гр. д.№ 1196/2009г. І гр. о., Р № 263/19.07.2010г. по гр. д.№ 1157/2009г. І гр. о.

В изложението към касационната жалба на [фирма] е формулирано искане за допускане до касация поради недопустимост на съдебното решение, защото е постановено по искова молба, която е подписана от зам. Министър без да са били налице основанията за заместване според Правилника за работа на МРРБ. На оплакването за неправилност поради процесуални нарушения кореспондират правните въпроси: 1.необходимо ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото по отделно и в съвкупност и всички възражения на страните и да формира изводи по тях. 2. каква е доказателствената сила на АДС и с какви доказателства се установява отчуждаване на недвижим имот за държавни нужди по ЗОНИДОП и как трябва да се докаже фактическото завземане на имота, 3. с какви доказателствени средства се установява предоставянето за стопанисване и управление. Предоставянето за ползване на недвижимимот по Правилника на икономическия механизъм отм. представлява ли предоставяне на стопанисване и управление по смисъла на чл. 17а ЗППДОП отм.

Ответникът по жалбата оспорва допускането до касация. Позовава се на ТР № 4/22.04.2004г. на ВАС относно правомощията на заместващия, на чл. 6, във вр. с пар. 3 ЗС за правото на собственост на държавата върху процесния имот, на чл. 5 ПРУПСДП /ДВ бр. 10/01.02.1994г./ относно това, че записването на предоставения за ползване и за стопанисване и управление имот не настъпва по силата на закона.

Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът ги преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

Държавата е предявила чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството против [фирма] гр.. София и [фирма] [населено място] съответно установителен и осъдителен иск за собственост за партерния етаж, със застроена площ от 840 кв. м., от масивната триетажна сграда, намираща се в в [населено място], [улица] /бивш № 86/ на ъгъла с [улица]. Исковата молба е подписана от зам министър, но е представена заповед 979/01.11.2002г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството за периода 04 - 22.11.2002г. да бъде заместван от зам. министъра Х. Х.. Исковата молба е подадена в този период - на 20.11.2002г. и е подписана от този зам. министър. Предявяването на иск от името на административен орган и конкретно на министерство не е от категорията на изключителните правомощия на министъра. То може да бъде предоставено изрично, временно, или за дълъг период от време на лице от състава на същия орган. Това се отнася с особена сила когато титуляра е обективно възпрепятстван да изпълнява функциите си предоставени със закон за определен период. В този смисъл са мотивите на ТР № 4/22.04.2004г. на ВАС, което е приложимо и към настоящия казус до колкото защитата на правото на държавна собственост е административна функция на МРРБ. Отделно от това, в хода на производството за юристконсултите, представлявали МРРБ са представяни пълномощни, подписани от съответните министри, което има сила на потвърждаване на предявяването на иска. Затова въпросът, поставен от [фирма] във връзка с това, че исковата молба е подписана от зам. министър не сочи на евентуална недопустим на съдебно решение.

С първоначалната искова молба, държавата е твърдяла, че е собственик на имота, но не е посочила на какво основание. Затова постановеното първо въззивно решение по спора е обезсилено от ВКС с решение № 111/14.03.2012г. по гр. д.№ 594/11г. І гр. о. и са дадени указания да се изправят нередовностите на исковата молба. При новото разглеждане на делото, исковата молба е оставена без движение с указания в посочения смисъл. С молба № 4419/03.05.2012г. стр. 3 / л. 8 от гр. д.№ 1021/12г./ е посочено, че имота е придобит в резултат на отчуждаване за държавни и обществени нужди през 1930г., който е предоставен за милиционерско училище, отразено в съставения акт за завземане на недвижим имот за държавен № 349/26.07.1952г. Държавата се е позовала изрично на придобиване не собствеността по силата на Закона за отчуждаване на недвижимите имущества за държавна и обществена полза и акта за завземане. и на пар. 3 ЗС, като счита, че правото на собственост на държавата е заварено от ЗС и се запазва по силата на пар. 3 от него и се доказва, съгл. чл. 19 ЗС с документ, издаден въз основа на книгите за държавна собственост. Затова е неоснователно наведеното от двамата жалбоподатели основание за допускане - вероятна недопустимост на решението поради това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, че не са изпълнени указанията на ВКС и че съдът служебно е намерил основание, на което е признал държавата за собственик.

При действието на отменения ГПК в редакцията му от ДВ бр. 64/1999г, по който се разглежда делото от въззивната инстанция и след връщането му от ВКС. съдът имаше задължение да извърши устен доклад на делото. Неизпълнението на това задължение обаче не представляваше съществено процесуално нарушение и няма за последица недопустимост, или пряко неправилност на постановеното решение. На основание чл. 109 ГПК в редакцията му от 1999г. съдът нямаше задължение да дава указания на страните за подлежащите на доказване факти и доказателствените средства и това бе проява на засиленото състезателно начало. Затова въпросите поставени от „А.” във връзка със задълженията на съда по чл. 108 и чл. 109 ГПК и дали нарушението на тези текстове влияе на формиране на вътрешното убеждение не определят крайният изход от спора и не са основание за касационно обжалване.

Първият материално правен въпрос, поставен в изложенията по двете жалби е „допустимо ли е съдът да изгради изводите си за наличие на държавна собственост за имот, мотивирайки се единствено с материалната доказателствена сила на „частично официален документ” – акт за държавна собственост, който е оспорен и е доказано, че е издаден от некомпетентен орган, по образец по вече отменен закон, без да е представена преписка по отчуждаването и може ли чрез такъв акт да се докажат предпоставките по ЗОНИДОН. Тези въпроси са относими към изводите на съда.

По делото е установено че с Р.. № 31/30.10.1991 г, изменено с Р.. № 28/18.03.1992г. ВТО „А.” София е преобразувано в еднолично търговско дружество. с държавно имущество. С решение от 27.01.1992г. по ф. д. № 28 397/1991г. на СГС е вписано преобразуваното на ВТО „Агпокомерс” в еднолично търговско дружество с държавно имущество [фирма] с капитал 7 089000 лв. От този момент то е самостоятелен правен субект отделен от държавата. /чл. 67 от ТЗ/ В акт за частна държавна собственост № 01863 от 10.12.1999г. на Областния управител на О. С. е посочено, че имотът е предоставен да ползване и управление на фирма [фирма] на основание заповед № І-2 474/13.10.1982 г. на ЦС на Н., предавателно-приемателен протокол от 27.10.1982 г. между ВТО „А.” София и И. „В..” София. и Р.. № 31/30.10.1991 г. и решението на СГС. Въз основа на същите документи е посочено, че имота е включен в капитала на [фирма]. Този АЧДС е отменен със заповед № РД-15-045 от 23.01.2001г. на областния управител. На лицевата страна на акта е отбелязано, че за имота има предходен АДС № 349/26.07.1952 г. Към момента на съставянето на АДС № 349/26.07.1952 г. е действал Правилникът за държавните имоти отм. /„Известия” бл. 59/15.07.1952 г.

Ответниците са оспорили този акт, като издаден по вече отменен закон - Правилника за приложение на Закона за държавните имоти /ППЗДИ отменен 17.12.1951г.

Съдът е приел, че при сравнение на чл. 40 и чл. 41 от ППЗДИ отм. и чл. 21, и чл. 22 от П отм. се установяват различия по отношение на компетентността на органите издаващи актовете за държавна собственост, които обаче не се наблюдават при компетентността по чл. 41, ал. 3 от ППЗДИ отм. и чл. 23 от П отм., които са приложими в случая, тъй като имотът е бил предоставен за ползване на МВР. Съгласно чл. 23 П. – актовете за държавните имоти, свързани с държавна тайна и актовите книги за държавни имоти се съставят от съответния министър. Съгласно чл. 41, ал. 3 ППЗДИ, действал до 17.12.1951г. актовите книги за актовете за завземане на държавните имоти се водят от министерството на финансите. Съдът е приел, че образеца, върху който е съставен акт е без значение, защото с доказателствена сила се ползват констатациите в него и затова оспорването е прието за неоснователно. Приел е, че на основание чл. 5, ал. 2 ЗДС този акт, който не е отменен и към настоящия момент се ползва с доказателствена сила. Тя се отнася не само за актовете, съставени при действието на тази норма, но и за съставените актове до влизане в сила на ЗДС Затова е прието, че представеният актът за завземане недвижим имот за държавен № 349/26.07.1952г записан в старата книга за държавни имоти ІІ на страница 55 с пореден № 5447 в актовата книга на І-ви райсъвет, съставлява акт за държавна собственост и се ползва с материална доказателствена сила за констатациите в него, че се касае за стар държавен имот, който се е ползвал от МВР.

Съгласно чл. 6 ЗС /редакция от 1951 г./ държавни стават имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик. Първата хипотеза обхваща случаите, когато се е осъществил юридически факт, с който нормативен акт свързва придобиване правото на собственост в патримониума на държавата. Във втората хипотеза, имотите, които нямат друг собственик преминават в собственост на държавата.

Това основание за придобиване на собственост от държавата не е налице ако имота е бил деклариран, записан е в разписния лист на някакво лице, той не е безстопанствен. Това придобивно основание е възпроизведено в чл. 2, ал. 2 т. 5 от ЗОС в първоначалната му редакция ДВ бр. 44/1996г./ Тъй като държавата, а и общината не могат да докажат отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респективно за общинска собственост е да установи, че към момента на актуването, имота е имал собственик. Ако успее да докаже това, имота не се придобива от държавата, респективно от общината и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 от ЗС във всичките й редакции и не се прилага пар. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г., изм., бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г, (И.. - ДВ, бр. 105 от 2006, бр. 113 от 2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г.). / В този смисъл са Р № 321/14.10.2011г. по гр. д.№ 1167/2010г. І гр. о., Р № 269/03.08.2010г. по гр. д.№ 643/2011г. І гр. о. и др./

В настоящия случай акта за завземане на имота, който изпълнява функциите на акт за държавна собственост, съгласно чл. 41, ал. 3 ППЗДИ, тълкуван във вр. с чл. 23 П. съдържа констатации за това, че процесния имот е приземен етаж от сграда, която съставлява стар държавен имот към 1930г. и е предоставена за ползване за милиционерско училище. Тази констатация в акта не е оборена от ответниците, а напротив. Назначената по делото първоначална и допълнителна СТЕ и комбинираната скица на л. 36 от гр. д.№ 2274/2008г. установяват, че още към 1911г. имота е отреден за милиционерско училище /писмо № 4 127/11.03.1911г./. През 1947 година имотът е заснет под № 7 и записан като „Държавно милиционерско училище” заедно със сградата на самото училище. Нейното местоположение, форма и размери са същите, в каквито сградата съществува и към сегашния момент. По плана одобрен със заповед от 30.09.1952 г. и следващия, одобрения със заповед № 159/13.04.1960 г имотът е заснет като парцел І-7 в кв. 511, отреден за МВР /л. 131, 132 от гр. д.№ 1021/12 САС/. Видно от писмо с изх. № І-16241//17.05.2010 година на Министерство на вътрешните работи / л. 148-ми от гр. д. № 2274/2008 г. на САС, за имота е съставен посочения по-горе акт за държавна собственост. С решение № 472/27.12.1 962 година на МС, МВР е задължено да предаде на Главното управление на водното стопанство и на предприятието за международен риболов при Министерството на външна търговия четиридесет и пет стаи от сградата. Обстоятелството, че не се съхранява преписката по отчуждаване на имота за държавни нужди от преди повече от сто години не опровергава констатацията, че процесния имот е стар държавен имот. Самият ответник [фирма] се позовава на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОП, като твърди, че черпи права от държавата, която му го предоставила за стопанисване и управление. Това е деривативен способ за придобиване правото на собственост.

Относно доказателствената сила на Акта за държавна собственост се приема в съдебната практика, че възраженията срещу акта, основани на твърдения за притежавани собствени права върху имота не могат да бъдат приравнени на оспорване по смисъла на чл. 154 ГПК отм., а актът за държавна собственост следва да бъде преценяван по правилата на чл. 143 ГПК отм., В този смисъл Р №406/25.11.2010г. по гр. д.№614/2010г. на ІІ ГО на ВКС, Р №263/19.07.2010г. по гр. д.№1157/2009г. на І ГО на ВКС, Р№340/15.07.2010г. по гр. д.№1349/2009г. на І ГО на ВКС, Р №238/ 09.08.2010г. по гр. д.№685/2009г. на ІІ ГО на ВКС и Р №43/03.08.2010г. по т. д.№506/2009г. на ТК,І ТО на ВКС. Въззивният съд се е съобразил с тази съдебна практика.

За да уважи предявените установителен и осъдителен иск за собственост, апелативният съд е приел, че държавата е собственик на процесния недвижим имот – партерен етаж от сградата на [улица] /бивш № 86/ на основание „фактическо отчуждаване” по Законът за отчуждаване на недвижимите имущества за държавна и обществена нужна /ЗОНИДОН/ ДВ бр. 18/23.02.1885 г. позовавайки се на Р № 601/29.09.2010 г. по гр. д. № 504/2009 г. на ВКС, ГК, І г. о. и Р № 117/14.07.2011 г. по гр. д. № 874/2010 г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. за настъпването на което е достатъчно заемането на имота от администрацията, без да се издава административен акт или да се постановява съдебно решение за отчуждаването, а собствениците са имали само правото да претендират обезщетение за завзетия имот. В този смисъл е и Р № 181/14.09.2011г. по гр. д.№ 261/2010г. І гр. о. Обжалваното решение е съобразено с актуалната непротиворечива съдебна практика по приложението на ЗОНИДОН и не следва по този въпрос да се допуска касационно обжалване. Отреждането на имота за обществено мероприятие се установява от СТЕ и комбинираната скица, а завземането на имота за обществена нужда – милиционерско училище – от констатациите в акта за държавна собственост, чието оспорване е неоснователно.

Следващият въпрос е с какви доказателствени средства се установява предоставянето за стопанисване и управление и предоставянето за ползване на недвижим имот по Правилника на икономическия механизъм отм. представлява ли предоставяне на стопанисване и управление по смисъла на чл. 17а ЗППДОП.

По делото е установено, че [фирма] е образувано на основата на ВТО „А.”, а то е образувано с решение на МС № 98/98/22.05.1980 г. С т. 2 от същото са делегирани права и задължения на Председателя на ЦС на Н.. и на Министъра на външната търговия до 30.06.1980 г. да утвърдят организационната и управленската структура на ВТО „А..”. В изпълнение на това Р. е издадена заповед № І-2 474/13.10.1982 г. на ЦС на Н. за предоставяне на 45 стаи от приземния етаж за ползване от ВТО „А.” София и предавателно-приемателен протокол от 27.10.1982 г. между и И. „В..” София е ВТО „А.”. Видно от решение № 575/13.09.1991г. на Министерство на земеделието и хранителната промишленост сградата на [улица] /сега № 54/ се стопанисва като ведомствен имот на М., към което е фирма „А.”, която полза първия етаж от сградата. От „стравка” от комисията за разпределение на имуществото към Министерския съвет от 10.01.1997г. се установява, че към тази дата [фирма] е към системата на Министерство на търговията и външноикономическото сътрудничество, сградата се ползва от това дружество и вече не се води на отчет към М.. В тази връзка е констатирано, че следва да се вземе решение за преразпределение на ползването. Към 08.06.1998г. същото е констатирано и от областен управител /л. 145 от делото на САС/. ССЕ е проверявала годишния отчет и баланс на „В.” към 1991г., който е воден само стойностно и не може да се установи какви сгради са включени и на А.” Е. от 1992г. По баланса на „А.” 31.12.1986г. се установява, че вирмата не е водила на отчет земя, но поради това, че имуществото е записвано само стойностно не може да се установи дали сградата е била заприходена в баланса към 1986г.Експертизата е намерила баланси и отчети към 31.12.1992г. /след преобразуването на дружеството/ и към 31.12.1997г. /преди приватизацията и в тях не се водят сгради. Това е отразено и в правния анализ и в кореспонденцията на управителите на дружеството, областния управител и Министерство на търговията. Затова е прието от въззивният съд, че процесния имот не е бил част от капитала на дружеството, с който то е образувано и не е станал негова собственост на основание чл. 17а от ЗППДОП.

С Р № 263 от 19.07.2010 г. по гр. д. № 1157/09 г. на ВКС I ГО,Р № 643/04.01.2011г. по гр. д.№ 1196/2009г. І гр. о., представени от касатора [фирма] и Р № 340 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 1349/09 г. на ВКС I гр. о., Р № 238 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 685/09 г. на ВКС II гр. о.. Р № 406/25.11.2010г. по гр. д.№ 614/2010г. ІІ гр. о. Р № 66/18.04.2012г. по гр. д.№ 493/2011г. І гр. о., постановени по чл. 290 ГПК е прието, че предпоставките на чл. 17а ЗППДОбП отм. за придобиване на собственост от търговско дружество с държавно имущество са 1.собственост на държавата по отношение на конкретно имущество, 2.предоставяне на имуществото за стопанисване и управление на държавно предприятие, 3.преобразуване и приватизация на това предприятие, при което имуществото е включено в капитала на дружеството. Доказването на тези обстоятелства може да стане с всички допустими от закона средства, включително с данни от актовете за държавна собственост, от заприходяването на имуществото в баланса, от неговото усвояване и реално използване от държавното предприятие. Същевременно се приема, че реалното стопанисване на имота и заприходяването му в баланса на държавното предприятие не са елементи от фактическия състав на придобиване по чл. 17а ЗППДОП отм., но от тези факти, наред с всички останали доказателства, може да се съди за предоставяне на това имущество на съответното предприятие.

Предвид изложеното, настоящия състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по въпроса „необходимо ли е имота да е заприходен в баланса, за да се приложи нормата на чл. 17а ЗППДОП”, формулиран в жалбата на касатора А.” Е. на основание чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. За предпоставките за придобиване право на собственост по на чл. 17а ЗППДОП отм. въпрос е формулирал и другия касатор, поради което следва да се допусне касационно обжалване и по двете жалби

По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА

касационно обжалване на въззивно решение № 1322/28.06.2013г. по гр. д.№ 1021/12г. на Софийски апелативен съд по касационни жалби на [фирма] гр.. София и [фирма] [населено място].

Указва на касаторите да внесат държавна такса за разглеждане на касационните жалби по същество в едноседмичен срок от съобщението в размер по 946, 46 лв. и да представят квитанциите по делото.

След внасяне на определената държавна такса, делото да се докладва за насрочване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: