- 18 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3893

гр. София, 14. 08.2024 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 22.05.2024 (двадесет и втори май две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 1177 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 24 950/13.10.2023 година, подадена от М. Н. Д., срещу решение № 996/14.08.2023 година на Окръжен съд Варна, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1060/2023 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Варна е отменил първоинстанционното решение № 3658/25.11.2022 година, допълнено с решение № 560/21.02.2023 година, двете на Районен съд Варна, 9-ти състав, постановени по гр. д. № 17 327/2021 година като е отхвърлил предявеният от М. Н. Д. главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за осъждане на А. Н. А. да й заплати сумата от 18 210.75 лева, представляваща припадащата се част съобразно наследствената му квота от получената от първоначалната ответница Д. П. Н. сума в общ размер от 36 421.50 лева по развален по съдебен ред договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 27.12.1994 година, обективиран в нотариален акт № 147, том LIII, дело 19 697/1994 година на Нотариус при Районен съд Варна, като самото даване по разваления договор било осъществено чрез преотстъпване от Д. на Н. в периода от 12.11.2013 година до 11.11.2018 година на припадащата се на Д. част от рента по договор за аренда на земя от 18.09.2007 година за имот № ..., целият с площ 177.693 дка, находящ се в с. ..., заедно със законната лихва върху сумата считано от датата на предявяване на иска–07.12.2018 година до окончателното плащане и предявеният от М. Н. Д. евентуален иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на А. Н. А. да й заплати сумата от 18 210.75 лева, представляваща припадащата се част съобразно наследствената му квота от получената от първоначалната ответница Д. П. Н. сума в общ размер от 36 421.50 лева, с която същата се е обогатила неоснователно за сметка на обедняването на Д., вследствие на получаваното от нея в периода от 12.11.2013 година до 11.11.2018 година на припадащата се на Д. част от рента по договор за аренда на земя от 18.09.2007 година за имот № 085019, целият с площ 177.693 дка, находящ се в с. ..., заедно със законната лихва върху сумата считано от датата на предявяване на иска–07.12.2018 година до окончателното плащане

В подадената от М. Н. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касаторката срещу А. Н. А. искове, да бъдат уважени при спазване на поредността им определена от начина на тяхното съединяване. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба А. Н. А. е подал отговори с вх. № 710/10.01.2024 година и с вх. № 797/11.01.2024 година, с които е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 996/14.08.2023 година на Окръжен съд Варна, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1060/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

М. Н. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 15.09.2023 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 24 950/13.10.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

ледодателката на страните както и получаването на възнагражденията по него било станало въз основа на постигната между Н. и децата й-Д. и А. договореност в този смисъл. Каквото и да бела основанието на постигнатата договорка Д. Н. да получава арендните възнаграждения следващи се по право на децата йдарствено, изпълнение на нравствен дълг, осигуряване на издръжка към родител или друго, то същото изключвало кондикционните претенции за възстановяване на неоснователно обогатяване. В случая наличие на основание за получаване на арендните възнаграждения от Д. П. Н. се твърди и от самата Д. и то било даване в изпълнение на задължение по договор за издръжка и гледане. Фактът, че въззивният съд не приемал твърдението й за доказано не отменял крайния извод, че получаването на сумите било с основание. След като била получавала сумите на арендните възнаграждения на годно правно основание, не било налице неоснователно обогатяване на Н., респективно на нейния законен наследник - А. Н. А.. Липсата на първия съществен елемент от фактическият състав на неоснователното обогатяване, а именно обогатяване на А. правело безпредметно изследването на останалитеобедняване на М. Н. Д. и наличие на връзка между двете, включително произнасянето по заявеното защитно възражение за погасяване по давност на вземането по исковата претенция. Само за пълнота следвало да се посочи, че искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД се явявал неоснователен на самостоятелно основание за част от заявения исков период, а именно от 13.09.2018 година до 11.11.2018 година, доколкото на посочената първа дата М. Н. Д. се била разпоредила с арендования имот в полза на дъщеря си, като не се явявала легитимирана да получава арендните възнаграждения за този период, следователно не можела да се обедни с неполучената за него сума. Затова подадената въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд от 25.11.2022 година, с което бил уважен главния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се явявала основателна. Обжалваното първоинстанционно решение следвало да бъде отменено и предявеният главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД да бъдел отхвърлен. Аналогичен бил и изходът по евентуалния иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД предвид неоснователността му. По отношение на въззивната жалба срещу решението от 21.02.2023 година, с което на основание чл. 250 от ГПК било допълнено основното решение от 25.11.2022 година като признатото вземане на М. Н. Д. в размер на 18 210.75 лева било присъдено заедно със законната лихва считано от датата на предявяване на иска–07.12.2018 година до окончателното погасяване на главницата, въззивният съд намирал, че тя се явява основателна, поради ефекта, който недължимостта на главното вземане оказвало и по отношение на акцесорното вземане за законна лихва. За пълнота следвало да се посочи, че изложените в самата жалба възражения, че законна лихва върху претендираната сума не би следвало да се присъжда, тъй като такава не била поискана били изцяло неоснователни. Искането за присъждане на главницата ведно със законната лихва върху нея считано от предявяване на иска било направено от М. Н. Д. с уточняващата й молба от 30.09.2021 година. Съгласно чл. 214, ал.2 от ГПК прибавянето на изтекли лихви след предявяване на иска не се смятало за увеличение, поради което заявяването не следвало сроковете за изменение на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК. На това основание принципно произнасянето на първоинстанционния съд било законосъобразно, но съобразно неоснователността на исковете за главница, се явявало неправилно и следвало да бъде отменено.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Н. Д. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това може ли да се даряват бъдещи арендни плащания, включително такива, чиито размер занапред не е ясен, нищожно ли е това дарение?; за това служебно правомощие ли е на съда с приложение на императивна норма да констатира нищожността на сделка?; за това ползват ли се мотивите на решение № 260 062/:09.07.2020 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2018/2018 година с доказателствена сила и следва ли наред с останалите доказателства да се разгледат и те, като в тази връзка каква е правната същност и стойността за настоящето производство на мотивите на влязлото в сила съдебно решение между същите страни по гр. д. № 2018/2018 година по описа на Окръжен съд Варна и на констатациите относно юридическите доказателствени факти, ако ищцата се основава на влязлото в сила решение и неговите мотиви?; за това обстоятелството, че ответницата със съгласието на собствениците на земята е получавала лично рентата по договор за аренда с право да я задържи може ли да се установява със свидетелски показания?; за това длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните по делото доказателства да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила?; за това следва ли съдът да се произнесе по всички направени от страните във въззивното производство доводи, оплаквания и възражения и да изложи собствени мотиви по спора; следва ли съдът да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран и съществува ли задължение за въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства и да изложи конкретни мотиви по всяко едно релевантно по спора доказателство, съдържащо се в кориците на делото?; за това въззивният съд дължи ли произнасяне не само по доводите и възраженията изложени във въззивната жалба, но и в отговора на същата?, както и за това длъжен ли е ответникът с отговора на исковата молба да изчерпи възраженията си срещу иска, като възможността да се правят възражения, като се сочат обстоятелства, на които те се основават преклудира ли се с изтичането на срока за отговор на исковата молба (тъй като съдът не дава указания какви възражения срещу предявения иск може да бъдат направени) ако ответницата е знаела фактите, на които те се основават?

Първите два въпроса не обуславят допускането на исканото от М. Н. Д. касационно обжалване, тъй като не са във връзка с предмета на спора и отговорите по тях не обуславят решението на въззивния състав на Окръжен съд Варна. Същите биха имали значение в случай, че се в настоящето производство се разглеждаше спор за връщане на дадено без основание, поради нищожност на приетия от въззивния съд договор за дарение на арендните вноски. В настоящето производство въззивният съд е приел, че Д. П. Н. е получавала тези вноски на основание договор за дарение в полза на трето лице, съдържащ се в двата арендни договора, а не както твърди Д. като престация по сключения между двете договор за издръжка и гледане. От това следва, че е прието, че твърдяната от касаторката уговорка за изпълнение на задълженията по договора за издръжка и гледане чрез заплащане на арендните вноски на прехвърлителката по договора е недоказано. Този извод не би се променил дори и да бъде прието, че възприетия от въззивният съд договор за дарение е нищожен. Какъв договор сключват страните се определя от тяхната воля, а не от това дали същата е произвела правни последици. Затова ако волята е била за сключването на договор за дарение, то е сключен именно такъв договор, а това дали той е нищожен, унищожаем или страда от друг порок водещ до неговата недействителност е без значение за спора. Дори договорът за дарение да не произведе действие, това не би означавало автоматично, че е доказано твърдението на М. Н. Д., че арендните вноски са получавани от Д. П. Н. като изпълнение на задължението на първата по договора за издръжка и гледане, доколкото евентуалните негативни последици от договора за дарение, не водят до извода, че уговорката за получаване на арендната вноска е именно в твърдения от нея смисъл. Във връзка с това и третият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на въззивното решение до касационен контрол. Съдебното решение по предшестващ спор се ползва със сила на присъдено нещо само по отношение на правоотношението предмет на спора, така както същото е конкретизирано в диспозитива на решението, но не и по отношението на съдържащите се в мотивите констатации на съда относно релевантните за спора факти и правните му изводи. Затова и констатациите на съда разгледал иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, че Д. П. Н. е получавала арендните вноски като изпълнение на задължението на М. Н. Д. по сключения между тях договор за издръжка и гледане, но това изпълнение не е било достатъчно за задоволяване нуждите на прехвърлителката не обвързват съда разглеждащ настоящия спор. Доколкото съдебното решение има характера и на официален документ, то се ползва и с доказателствена сила по чл. 179 от ГПК, което означава, че не се ползва с такава по отношение направените от него изводи за съдържанието на отношенията между страните. Четвъртият въпрос също както и предишните не обуславя допускането на касационното обжалване, тъй като обстоятелството, че Д. П. Н. е получавала арендните вноски с намерение да ги задържи и със съгласието на собствениците на земята не е спорен по делото, а спорния въпрос е относно основанието за това получаване. Последното се извлича чрез тълкуване на волята на страните и доколкото са налице писмени доказателства, че Д. П. Н. е имала правото да получава вноските, то свидетелските показания за установяване на действителното съдържание на уговорките за това са допустими.

Петият, шестият и седмият от поставените от М. Н. Д., в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси не обуславят допускането на решението на Окръжен съд Варна до касационно обжалване. По отношение на тях обжалваното решение е съобразено с това, че съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 във връзка с чл. 273 от ГПК въззивният съд излага мотиви към решението си. По отношение на същите трябва да се има предвид посоченото в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Същата има за предмет разрешаване на самия материално правен спор и затова при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща по същество. Въззивният съд, в установените с чл. 269 от ГПК граници, извършва самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и прави изводите си по съществото на спора. Затова той трябва да изготви самостоятелни мотиви, в които да отрази дейността си по решаването на спора, а едва след това да направи извод дали резултатът от решаващата му дейност, съвпада напълно или частично с този на първата инстанция. В този смисъл в мотивите към решението си въззивния съд трябва да посочи исканията и възраженията на страните (както във въззивната жалба, така и в отговора на същата), преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, каквито са изискванията на чл. 236, ал. 2 от ГПК. Тези мотиви отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. Затова в раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат найкратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година.Във връзка с тези указания е установена трайна съдебна практика, според която прилежащите към съдебното решение мотиви не трябва да имат декларативен характер, а трябва да са обосновани. При постановяването на решението си съдът трябва да обсъди исканията, твърденията, възраженията и оспорванията на страните, каквото задължение има съгласно разпоредбата на чл. 12 от ГПК, като след преценка на същите и на относимите към тях доказателства да приеме определени обстоятелства за доказани или не. При извършването на тази преценка той трябва да спазва правилата на науката, формалната логика и опитните правила, като обсъжда всички обстоятелства, имащи значение за спора, включително и тези настъпили след предявяването на иска (чл. 235, ал. 3 от ГПК), заедно с допустимите и относими за тях доказателства, без да игнорира някои от тях. След като приеме, които от фактите по делото са доказани, в изпълнение на задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, съдът определя приложимите за тях правни разпоредби и прилага предвидените в тях последици. Въз основа на тази своя преценка съдът постановява решението си по съществото на спора, поради което тя трябва да бъде отразена в мотивите към нето. Затова в мотивите към съдебното решение съдът е длъжен да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните както и представените от тях доказателства (а ако изключва някое доказателства от преценката да посочи защо), да отрази на кои от противоречивите доказателства дава вяра и на кои не с посочването на причините за това, да определи предмета на спора и относимите към него факти, както и да изложи точни и ясни мотиви защо счита определени доводи и възражения за доказани или за недоказани и въз основа на какви доказателства като това задължение е както за първоинстанционния, така и за второинстанционния съд.. При това предвидената в разпоредбата на чл. 272 от ГПК възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд не го освобождава от задължението му, в установените от чл. 269 от ГПК граници, да извърши самостоятелна преценка на обстоятелствата по спора и да обсъди относимите към тях искания, твърдения, възражения и оспорвания на страните и относимите към тях доказателства, като изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, така и да обсъди всички събрани и относими към тези доводи доказателства. Констатациите в мотивите на решението на въззивния съд, че е обсъдил доводите на страните и е преценил доказателствата, като с оглед на това приема за приложимо правилото на чл. 272 от ГПК и препраща към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи мотиви за това защо е приел, че такова препращане е възможно не представляват собствени мотиви на въззивния съд по чл. 272 от ГПК. Затова мотивите на въззивния съд не трябва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалваното с въззивната жалба първоинстанционно решение, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Обжалваното решение на Окръжен съд Варна е съобразено с така посочената съдебна практика, още повече, че предвид изхода на спора пред въззивната инстанция решението не може да се основана на мотивите на първоинстанционния съд, т. у. въззивният съд е излагал собствени мотиви след цялостна преценка на твърденията, доводите и възраженията на страните и на събраните по делото доказателства.

Последният от поставените от Д. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също, както и останалите, не обуславя допускането на обжалваното решение на Окръжен съд Варна, доколкото установената с чл. 133, във връзка с чл. 131, ал. 1 от ГПК преклузия се отнася до възможността да се сочат факти и обстоятелства, а също така и да се правят възражения, свързани с несъществуването, изменението или прекратяването на спорното правоотношение. Не се преклудира възможността да се правят правни възражения по наведените своевременно факти, обстоятелства и твърдения, като дори и ответника да не подаде отговор на исковата молба, това не освобождава ищеца от задължението да докаже фактите, обстоятелствата и твърденията, на които основава претенцията си. Затова както насрещната страна, така и съдът не са задължени при липса на изрично оспорване да приемат твърденията на ищеца за доказани, като след извършената от него преценка решаващия съдебен състав е приел, че това не е така.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Н. Д. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от М. Н. Д. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Варна.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 996/14.08.2023 година на Окръжен съд Варна, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1060/2023 година, по подадената срещу него от М. Н. Д., касационна жалба с вх. № 24 950/13.10.2023 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 996/14.08.2023 година на Окръжен съд Варна, V-ти състав, постановено по гр. д. № 1060/2023 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.