ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4791

гр. София, 23.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав: Председател:Мими Фурнаджиева

Членове: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от Д. П. К. гражданско дело № 20248002101187 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Основно училище „П. Х. , гр.Сливен, чрез адв. Н. С., против решение № 13/12.01.2024 г. по в. гр. д. № 463/2023 г. на Окръжен съд Сливен, с което като е потвърдено решение № 792 от 26.10.2023 г., постановено по гр. дело № 2865/2032 г. по описа на Районен съд Сливен съд, са уважени предявените от Е. С. К. против касатора, иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението, извършено със Заповед № РД-09-506/07.07.2023 г., издадена от Директора на Основно училище „П. Х. , гр.Сливен, иск по чл.344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „учител в Група за целодневна организация на учебния ден пети до седми клас“ и иск по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода 07.07.2023 г. до 07.01.2024 г. в размер на 9940,32 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд, като поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран в хипотезата на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК следните въпроси: Достатъчно и неопровержимо доказателство относно добросъвестността на служителя при ползването на отпуск поради общо заболяване ли е наличието на издаден болничен лист, който впоследствие е бил отменен и дали всички други събрани доказателства и установени факти по делото във връзка с разрешаването на отпуска не могат да оборят презумпцията за добросъвестност при ползването на отпуската и респективно да обосноват нарушение на трудовата дисциплина. Касаторът твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречие на практиката на ВКС, обективирана в решение № 42/11.05.2016 г. по гр. д. № 3756/2015 г. на ІІІ г. о.

Насрещната страна – Е. С. К., чрез адв. Л. С., поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице сочения допълнителен селективен критерий, както и становище за неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение. Иска се присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение.

За да потвърди решението на първата инстанция, с което исковете по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел за безспорно установени следните обстоятелства: с процесната заповед, връчена на ищеца на 7.07.2023 г., му е наложено дисциплинарно наказание уволнение за неявяване на работа в два последователни работни дни; ищецът не се е явявал на работа на 3, 4, 5 и 6 юни, защото е бил убеден, че е в отпуск поради временна нетрудоспособност съгласно издаден му на 06.07.2023 г. от ЛКК болничен лист за периода от 03.07.2023 г. до 01.08.2023 г.; на 6 юни около обяд, след като му е издаден болничния лист, се е явил в училището за да го представи, но тъй като последният бил оспорен от работодателя, ищецът се върнал при лекарската комисия и получил коригиран болничен лист – само за датите 3 и 4 юни, който още в същия ден – в 14,30 ч. представил на работодателя; на 7 юни служителят се явил на работа. При тези данни и съобразявайки изложените в процесната заповед факти и обстоятелства, въззивният съд е приел, че работодателят е ангажирал дисциплинарната отговорност на служителя за неявяването му на работа на 3 и 4 юни, въпреки че е бил наясно, че за тези дни служителят е ползвал отпуск за временна нетрудоспособност, т. е. посочването на извършено нарушение за датите 3 и 4 юни 2023 г. противоречи на данните по делото. На следващо място съдът е приел, че работодателят е допуснал още една неточност при излагане на мотивите в заповедта, а именно относно часа на явяване на служителя за първи път при работодателя на 6 юни – 15,30 ч., а в изготвения от самия работодател протокол от 06.07.2023 г. съставен в присъствието на други служители, е удостоверил, че служителят се е явил в училището в 14,30 ч. и е представил болничен лист за 3 и 4 юни, т. е. коригирания болничен лист, след което си е тръгнал. Посочил е, че при налагане на дисциплинарно наказание, работодателят е длъжен да съобрази поведението на работника или служителя. С оглед събраните по делото писмени доказателства съдът е приел, че неявяването на ищеца на работа на 5 и 6 юни 2023 г. не може да бъде определено като недобросъвестно поведение, тъй като последният не е бил отговорен за неправилно издаденият му болничен лист, нито за изпадането си в заблуждение, че не следва да се явява на работа, тъй като е бил убеден, че е в отпуск поради временна нетрудоспособност.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че повдигнатите от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:

За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Въпросът следва да има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Формулираните от касатора въпроси отговарят формално на общата предпоставка да допускане на касационно обжалване, тъй като са решаващо произнесени от въззивния съд, който въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че поведението на работника не може да се определи като недобросъвестно, но по отношение на тях не е налице сочения допълнителен критерий. В посоченото от касатора решение на ВКС е дадено отговор на същите въпроси, повдигнати на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е прието, че добросъвестността при осъществяването на трудовите задължения се предполага до установяване на противното. Последната, по смисъла на чл.8 КТ представлява субективното отношение на работника или служителя към определените му от закона права и задължения, съставляващи съдържанието на трудовото правоотношение, което има комплексен характер.

Законът предполага добросъвестността на страните при упражняване на правата и изпълнение на задълженията по трудово правоотношение като предвидената в чл.8, ал.2 КТ презумпция за добросъвестност е оборима.

Преценката за добросъвестност за всеки отделен случай е конкретна и се прави въз основа на събраните по делото доказателства и с оглед на тяхната обща преценка се формира извод дали работникът или служителят /респ.

работодателят/ е действал добросъвестно. Съставът на ВКС е приел, че с оглед на това, съдът следва във всеки отделен случай да изследва и обсъди всички относими доказателства по делото и въз основа на тях да направи извод относно добросъвестността на работника или служителя при осъществяване на едно или друго право или изпълнение на задължение. При преценка на конкретно установените по това дело факти и обстоятелства / часа и датата на извършения преглед, въз основа на който е издаден болничния лист и часа на извършеното му плащане, които създават основателно съмнение дали такъв въобще е извършен както и поведението на служителя през част от периода, за който е издаден болничен лист поради временна нетрудоспособност – посещение на магазина, в който работи с цел закупуване на кухненска везна, с което е нарушил предписания по болничния лист домашен режим/, са обосновали извода на състава на ВКС, че в конкретния случай за недобросъвестност в поведението на служителя във връзка с издаването на болничния лист и оттам за недобросъвестност в изпълнение на трудовите си задължения.

В настоящия случай обаче установените по делото факти са различни: на 6.07.2023 г. на ищеца е издаден болничен лист за временна неработоспособност от ЛКК към МЦ „Маркович“ ЕООД за 30 календарни дни с режим на лечение домашен амбулаторен и с диагноза остър неспецифичен идиопатичен перикардит, като е отбелязано, че следва да се яви на преглед на 1.08.2023 г., който документ е подписан от членовете на ЛЛК по кардиология и е издаден в ден /четвъртък/, в който ден комисията заседава, като в болничният лист надлежно е отбелязано, че е антидатиран съгласно чл.9, ал.5 от Наредбата за медицинската експертиза; в същия ден от същата комисия е издаден болничен лист на ищеца, но само за два календарни дни със същия режим на лечение и със същата диагноза, което се е наложило поради неприемане на предходно издадения от комисията такъв от страна на работодателя; в същия ден ищецът е представил на работодателя последващо издадения му от комисията болничен лист за 3 и 4 юни 2023 г.; липсват данни, които да обусловят недобросъвестно или виновно поведение на ищеца, доколкото последният не е длъжен да знае колко дни за неработоспособност се полагат след преглед от личен лекар, ЛКК и съответно от ТЕЛК, като задължение на медицинските органи е да посочат коректно броя дни, които му се полагат за временна неработоспособност съгласно Наредбата за медицинската експертиза. Именно въз основа на така събраните по делото доказателства и с оглед на тяхната обща преценка, въззивният съд е формирал своя извод, че ищецът е действал добросъвестно при осъществяването на трудовите си задължения, респ. че не са налице данни, които да опровергават предвидената в чл.8, ал.2 КТ презумпция за добросъвестност. Ето защо, така повдигнатите въпроси не могат да обусловят допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като въззивният съд е направил своята преценка въз основа на факти и обстоятелства, които се различават съществено от тези, разгледани и съобразени от състава на ВКС в решението по гр. д. № 3756/2015 г. на ІІІ г. о.

С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна по жалбата сумата от 1 200 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 13/12.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 463/2023 г. по описа на Окръжен съд Сливен.

ОСЪЖДА Основно училище „П. Х. , гр.Сливен с адрес гр.Сливен, ул. „Б. К. № 12А да заплати на Е. С. К., ЕГН **********, с адрес с.Селиминово, община Сливен, ул. „Стара планина“ № 5, сумата от 1 200 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство.

Определението не подлежи на обжалване.