Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на Г.Ч срещу решение № 68/29.06.2020г. по адм. д. № 7/2020г. на Административен съд - Разград, с което е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, предявен частично за сумата от 26 000 лева против Окръжен съд - Русе и Районен съд - Русе.

Касаторът Г.Ч твърди, че решението е необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изтъква се неяснота и неправилност в мотивите на съда, както и създаване на пречки за доказване на твърденията на ищеца. По тези съображения се иска отмяна на решението на АС - Разград.

Ответната страна – Окръжен съд Русе, чрез и. ф. адм. ръководител оспорва касационната жалба.

Ответната страна – Районен съд Русе не взема становище.

Прокурорът при Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като редовно подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно, против подлежащ на касационен контрол съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.

Първоинстанционният съд е констатирал, че ответниците са солидарно осъдени с влезли в сила решения да заплатят на Г.Ч обезщетения по чл. 2 ЗОДОВ и разноски за водене на исковете, за което е издаден и изпълнителен лист. Общото задължение (главница и лихви), възлиза на 20782, 44 лева.

Със запорно съобщение с изх.№ 24303/21.12.2013г. по изпълнително дело № 20078310400501 на ЧСИ е наложен запор върху вземането на Г.Ч до размер 13 319, 67 лева. Със запорно съобщение № 16414/10.06.2014г. по изпълнително дело № 20144520416044 на ДСИ при Районен съд-Р у. е наложен запор върху вземането за сумата от 378 лева.

На 05.08.2014г. е сключен договор за цесия, с който Г.Ч е прехвърлил вземането си срещу ответниците в общ размер на 15 700 лева главница, ведно със законната лихва върху него, считано от 11.11.2010г. и 291 лева разноски, на трето лице.

С платежни нареждания от 11.12.2014г. Окръжен съд - Русе е превел следните суми: 378 лева на ДСИ при Районен съд –Русе по запорно съобщение № 16414/10.06.2014г.; 13 571, 04 лева на ЧСИ М. М. по запорно съобщение № 24303/21.12.2013г. и 6833, 40 лева на Т. Г. Ч. по изпълнителен лост № 129/09.10.2013г. (л. 45-47 от делото). Общият размер на изплатената сума възлиза на 20 782, 44 лева.

Разпитани са свидетели относно физическото и психическото състояние на ищеца.

При тези фактически установявания, съдът е счел иска за неоснователен. Изложил е съображения, че в съответствие с ГПК законосъобразно дължимите от ответниците суми са били преведени по сметки на съдебните изпълнители. Подробни мотиви са изложени за същността на запора, цесията и несеквестируемите вземания. Решението е недопустимо.

Според правната теория административната дейност е всяка властническа дейност, която не е законодателна или съдебна. Тя е подзаконова дейност и има за цел изпълнението, реализирането на закона.

Нито изпълнението на съдебни решения по чл. 2 ЗОДОВ, нито действията на задължени лица по наложени запори представляват административна дейност по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ. Касае се за изпълнение на граждански задължения, във връзка с което възникват гражданскоправни последици. Дори в хипотезата, в която съдилищата отговарят за действия и бездействия на администрацията на органите на съдебната власт, исковете за реализиране на тази отговорност са подсъдни на гражданските съдилища – т. 2 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015г. по тълк. д. № 2/2014г., ОСК на ГК на ВКС и I и II колегия на ВАС.

Впрочем, никъде в исковата молба ищецът не твърди, че е налице бездействие за изпълнение на административни задължения, предвидени в закон, напротив. В исковата молба са посочени правни основания чл. 2 ЗОДОВ, чл. 59 и чл. 99 ЗЗД, които действително не обвързват съда, но и от изложените твърдения по никакъв начин не може да се изведе правна квалификация на иска по чл. 1 ЗОДОВ. В определение № 457 от 07.11.2019г. на Окръжен съд В. Т по адм. дело 991/2019г. липсват /освен изброяване твърденията на ищеца, в които не се съдържа нито дума да наличие на административно правоотношение/ мотиви по каква причина този съд счита, че именно чл. 1 ЗОДОВ е правната квалификация на иска.

По изложените съображения, административният съд недопустимо е приел и разгледал иска, формулиран в така предявената искова молба. Същият, при изложеното основание на иска, не е подсъден на административните съдилища.

Този извод не се променя от Определение № 528 от 14.01.2020г. на Върховния административен съд по адм. дело № 14310/2019г., с което делото е изпратено на административен съд Разград на основание чл. 133, ал. 6 АПК, а не поради разрешаване на спор за подсъдност.

Административен съд Разград е следвало да повдигне спор за подсъдност пред петчленен състав на ВАС и ВКС, съгласно чл. 135, ал. 3 АПК.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК Върховният административен съд, РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 68/29.06.2020г. по адм. д. № 7/2020г. на Административен съд - Разград.

ВРЪЩА делото на друг състав на Административен съд Разград за повдигане на спор за подсъдност съгласно чл. 135, ал. 3 АПК. Решението е окончателно.