Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 – 2020 г. срещу Решение №707 от 16.07.2020 г. на Административен съд, София област, по административно дело №1626/2019 г.

С обжалваното решение съдът е отменил Решение №80811-858 от 27.11.2019 г. на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 – 2020 г., с което на Международно висше бизнес училище е определен размер на верифицираните разходи 16 912, 24 лв., на неверифицираните разходи 121 406, 76 лв., общ размер на авансовите и междинни плащания на 33 265, 82 лв., сума за възстановяване 16 353, 58 лв. и е даден срок за доброволно изпълнение. І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 – 2020 г., счита обжалваното решение за частично недопустимо и за неправилно в останалата част, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК.

Съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила за събирането, обсъждането и установяването на релевантните факти, като част от фактическите му констатации са необосновани. Съдът не оспорва констатациите на органа, но приема, че представените документи, различни от изискуемите, игнорират необходимостта от представяне на изискуемите. Не е отчел и не е обсъдил установеното от приетата съдебна експертиза, че в платежните нареждания не е вписан номера на проекта.

Не е съобразил изискването на Ръководството за изпълнение на договори за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по приоритетни оси 2 и 3 на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 – 2020 г. (Ръководството), което е относимо за всички разходооправдателни документи, каквито са и платежните нареждания и неправилно е ценил доказателствената им сила.

Необоснован счита извода на съда относно основанието за отказ от верификация - липсата на одитна следа, тъй като представените доказателства нямат отношение към предмета на спора и не са надлежни доказателства. Това е относимо за разходооправдателните и разчетно-платежните документи, доказващи изплащане на възнаграждения с включени начислени осигурителни и здравноосигурителни вноски, за заверените от банката списъци на лица, на които е изплатена работна заплата. Излага доводи относно формата на документите, както и относно вида на правоотношенията, по които се престира труд.

Неправилен счита извода на съда относно непредставянето на справка за подадените уведомления по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда (КТ), в контекста на изискванията на Условията за кандидатстване по процедура чрез подбор на проектни предложения „Подкрепа за развитието на докторанти, постдокторанти, специализанти и млади учени – фаза 1“ (Условията) и на Ръководството.

Сочи, че Решение №80811-858 не е оспорено в цялост, въпреки това съдът е отменил решението изцяло, поради което решението е частично недопустимо.

Моли съда да обезсили решението в съответната недопустима част и да го отмени в неправилната. Претендира направените разноски за двете съдебни инстанции. Касаторът се представлява от пълномощник И. Б..

2. Ответникът по касационната жалба – Международно висше бизнес училище, счита същата за неоснователна.

За несъответен на мотивите на обжалваното решение и на доказателствата по делото счита довода на касатора относно липсата на уведомяване на банката, че плащането е по проект, финансиран от оперативната програма. Неоснователен счита и довода, обоснован с изисквания на Ръководството и на Условията, тъй като касаторът не сочи кое Ръководство визира, с оглед на наличните две в периода на изпълнение на договора и различната регламентация в тях.

Неоснователни счита доводите относно липсата на одитна следа като се позовава на заключението на приетата съдебна експертиза и на т. 8 от Ръководството. Несъответни на доказателствата и на мотивите на обжалваното съдебно решение счита доводите досежно уведомленията по чл. 62, ал. 5 КТ, с оглед на липсата на задължение за уведомяване на Националната агенция за приходите. За несъответен на Условията счита довода за недопустимост на гражданските договори.

Сочи конкретни възражения относно доводите за съдържанието и формата на разчетно-платежните ведомости.

Счита за видно от мотивите на обжалваното съдебно решение, че то има за предмет т. 1 – 15 на оспорения акт, а т. 16 и 17 съдът приема за влезли в сила, поради което отменителният диспозитив не е относим за тях.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Ответникът се представлява от адв. А. Д., Софийска адвокатска колегия.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е частично основателна. ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. На 21.04.2017 г. между Управляващия орган на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 – 2020 г. и Международното висше бизнес училище е сключен административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за проект „Пилотни обучения на докторантите по програми „Бизнес администрация“, „Икономика и управление – индустрия“ и „Икономика и управление – туризъм“ в сферата на управлението на научноизследователски проекти и създаване на условия за повишаване на квалификацията и способстване кариерното развитие на преподавателите в Международното висше бизнес училище“ със срок на изпълнение 26 месеца при дата на стартиране 21.04.2017 г.

2. На неустановена по делото дата Международното висше бизнес училище получава аванс по договора за безвъзмездна помощ в размер на 33 265, 82 лв.

3. На 19.04.2019 г. Международното висше бизнес училище подава окончателно искане за плащане №2 за 105 053, 18 лв. и отчита разходи в размер на 138 319, 00 лв.

4. На 19.06.2019 г. ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 – 2020 г. указва на Международното висше бизнес училище, че част от приложените към искането за окончателно плащане №2 файлове не се отварят, поради което следва да бъдат приложени отново, не са представени конкретно посочени изискуеми документи, както и са посочени липсващи и/или непълни документи по отделните раздели като е дадено указание за представяне на необходимите документи и са указани правните последици от неизпълнение на указанието.

5. На 12.07.2019 г. Международното висше бизнес училище представя версия 2 на представения с искането за окончателно плащане №2 финансов отчет като прилага част от указаните му документи.

6. На 07.08.2019 г. ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 – 2020 г. уведомява Международното висше бизнес училище, че част от приложените файлове с документи не се отварят, както и че не са приложени изискуеми разходооправдателни документи.

7. На 09.08.2019 г. Международното висше бизнес училище представя версия 3 на представения с искането за окончателно плащане №2 финансов отчет като прилага част от указаните му документи.

8. На 24.09.2019 г. Международното висше бизнес училище моли за достъп до представения финансов отчет с цел извършване на корекции.

9. На 11.10.2019 г. Международното висше бизнес училище представя версия 4 на представения с искането за окончателно плащане №2 финансов отчет.

10. На 27.11.2019 г. с Решение №80811-858, ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 - 2020 г. на основание чл. 63, ал. 2 от Закон за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ): 1.) одобрява общ размер на верифицирани разходи 16 912, 24 лв.; 2.) отказва верификация на разходи в размер на 121 406, 76 лв.; 3.) установява общ размер на авансовите и междинни плащания 33 265, 82 лв.; 4.) определя сума за възстановяване 16 353, 58 лв.; 5.) определя срок за доброволно възстановяване. Сумата, отказана за верификация, е формирана от сумите по седемнадесет пера и е отказана на основание чл. 57, ал. 1, т. 2 и 6 ЗУСЕСИФ във връзка със съответни клаузи на административния договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, Условията и Ръководството.

11. На 11.12.2019 г. Международното висше бизнес училище оспорва Решение №80811-858 пред Административен съд, София област. В жалбата сочи, че не оспорва констатациите по т. 16 и 17 и заявява петитум: „моля да отмените изцяло оспореното Решение 80811-858 … или алтернативно – да намалите размера на финансовата корекция съответно с позициите по т. 16 и17 от мотивите“.

12. В хода на съдебното производство съдът допуска и приема съдебна експертиза по въпросите: „1.) Отговарят ли на действителното положение констатациите на Управляващия орган на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 – 2020 г. по точки 1 – 17 за издаденото от него Решение №80811-858/27.11.2019 г. по отношение на твърденията за нередности?; 2.) Внесени ли са посочените документи в ИСУН 2020, кога и отговарят ли съдържателно на изискванията по Оперативната програма?; 3.) Изпълнен ли е проектът изцяло, за кои активи и дейности МВБУ е извършил разходи и на каква стойност?; 4.) Какъв е методът, използван при определяне на размера на корекцията, и спазена ли е Методиката при определяне на корекцията и правилно ли е определен размера й?; 5.) Евентуално, ако вещото лице прецени, че има нередности – какво е тяхното финансово отражение и дали те се отразяват на бюджета на съответния фонд, финансиращ ОП „НОИР“ 2014 – 2020, ако да, в какъв размер?“ и допълнителен въпрос: „Посочена ли е и една ли е банковата сметка, по която се извършват изплащанията по процесния проект, включително и уведомило ли е банката Международното висше бизнес училище за извършените плащания по всяко от платежните нареждания, че се извършват във връзка с конкретния проект, предмет на оспореното решение и по какъв начин?“

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че актът е издаден от компетентен орган. Приема, че правното основание за издаване на акта е чл. 64, ал. 1 ЗУСЕСИФ, а условията за допустимост на разходите са регламентирани в чл. 57 и 58 ЗУСЕСИФ.

Съдът приема, че първото неизпълнение на изискванията за допустимост на разходите е непосочване на номера на договора за безвъзмездна финансова помощ в издадените от бенефициера (по смисъла на член 2, точка 10 от Регламент (ЕС) №1303/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за определяне на общоприложими разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за морско дело и рибарство и за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд и Европейския фонд за морско дело и рибарство, и за отмяна на Регламент (ЕО) №1083/2006 на Съвета (Регламент №1303/2013) разходооправдателни документи, но нито в административния договор, нито в Ръководството, нито в т. 27.2. от Условията непосочването на номера на договора за безвъзмездна финансова помощ в разходооправдателните документи не е обвързано със санкция за неизпълнение и не е основание за отказ от верификация. С оглед на това приема, че това фактическо основание не попада в хипотезата на чл. 57, ал. 1, т. 2 и 6 ЗУСЕСИФ. Бенефициерът е представил поименен списък, фишове за работна заплата, банкови извлечения с данни за платени съответните данъци и осигуровки, като на последната страница е поставен номера на проекта, подпис на ръководител и счетоводител. Номерът на проекта не е поставен на платежните нареждания, но те са приложения към банковите извлечения.

Несъответен на доказателствата по делото и за опроверган от заключението на вещото лице приема мотива за липса на одитна следа с оглед наличието на банкови извлечения и поименен списък, като на последния лист е поставен номера на проекта. За всяко от лицата, работили по отделните дейности, са представени трудови договори, длъжностна характеристика, допълнителни споразумения, съответно граждански договори, сметки за платени суми и платежни нареждания.

Приема за недоказано нарушението на чл. 62, ал. 5 КТ, тъй като не е налице основание за изпращане на уведомление. За недоказано, с оглед на заключението на вещото лице, приема и нарушението – непредставяне на разчетно-платежни ведомости за изплатени възнаграждения, включващи осигурителни и здравноосигурителни вноски за сметка на осигурителя. За такова приема и нарушението непредставяне на исканите документи във формат „excel“.

С оглед на заключението на вещото лице съдът приема, че проектът, „с изключение на превишените разходи в раздел ІІІ 16.2. и 17.3., които не са предмет на оспорване като признати за основателно неверифицирани и за които решението като необжалвано е влязло в законна сила, е изпълнен съобразно договорените разходи – Разходи за възнаграждения на персонала; Разходи за материали; Разходи за услуги; Разходи за провеждане и учение в мероприятия и Разходи за екипа на проекта, съобразно целите и задачите му.“

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспореното решение и го отменя.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно, частично недопустимо и правилно като краен резултат в допустимата част.

1. По допустимостта на съдебното решение:

За да бъде едно съдебно решение допустимо е необходимо съдът да се е произнесъл при наличие на положителните процесуални предпоставки, съответно при липсата на отрицателните такива, за съществуване и упражняване на правото на правото на жалба, както и да се е произнесъл по и в рамките на това, с което е сезиран. Произнасянето на съда по нещо, за което не е сезиран, прави съдебното решение в тази част недопустимо, тъй като е постановено в нарушение на диспозитивното начало.

Видно от съдържанието на жалбата, с която Международното висшето бизнес училище е сезирал административния съд в нея то изрично сочи, че не оспорва „констатациите по т. 16 и 17 от обжалваното решение“. Очевидно бенефициерът е имал предвид сочените точки от мотивите на оспорения акт, тъй като разпоредителната част на акта се състои от пет точки.

Точка 16 съдържа мотиви за отказ от верификация на сумата от 1 200, 00 лв. на основание чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕСИФ във вр. с чл. 3.3.1. от административния договор и т. 27.2. от Условията и на чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗУСЕСИФ във вр. с член 25, параграф 1, б. б) от Делегиран регламент (ЕС) №480/2014 на Комисията от 3 март 2014 година за допълнение на Регламент (ЕС) №1303/2013на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за определяне на общоприложими разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за морско дело и рибарство и за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд и Европейския фонд за морско дело и рибарство (Регламент №480/2014), тъй като представлява превишение на договорените разходи в размер на 12 000, 00 лв. с доставчик „Бионлайн“ ЕООД и отчетени 13 200, 00 лв.

Точка 17 съдържа мотиви за отказ от верификация на основание чл. 57, ал. 1, т. 2 и 4 ЗУСЕСИФ в размер на 561, 76 лв. разходи, представляващи превишение на разходите за публичност над 2% от общо допустимите разходи.

Независимо от посоченото в мотивите на жалбата, в нейния петитум бенефициерът моли съда да отмени изцяло оспореното решение. По отношение и на разходите по т. 16 и 17 от мотивите на оспорения акт са и поисканите от бенефициера въпроси към вещото лице.

При така формираната воля на бенефициера за сезиране на съда първоинстанционният съд не е оставил жалбата без движение и не е указал на жалбоподателя да уточни предмета на жалбата си, а в съдебното заседание на 30.04.2020 г. определя предмета на делото като оспорване на Решение №80811-858 от 27.11.2019 г. В мотивите на съдебното решение първоинстанционният съд изрично сочи, че „превишените разходи в раздел ІІІ 16.2. и 17.3., които не са предмет на оспорване като признати за основателно неверифицирани и за които решението като необжалвано е влязло в законна сила“. Вероятно първоинстанционният съд е имал предвид т. 16 и 17 от мотивите на оспорения акт, които визират посочените по-горе суми, отчетени в раздел ІІІ,16.2. „Разходи за достъп до специализиран софтуер“ и в раздел ІІІ.17.3. „Изработка на мултимедийна презентация, разпространявана на USB носител“.

Но независимо от така посоченото в мотивите на обжалваното съдебно решение първоинстанционният съд с решението си отменя Решение №80811-858 в цялост. По този начин първоинстанционният съд е отменил оспорения акт в частта по т. 2 и за неверифицирани разходи в размер на 1 761, 76 лв. от общо неверифицираните разходи в размер на 121 406, 76 лв., за които не е бил сезиран.

В случая, доколкото в мотивите на съдебното решение, съдът изрично е посочил, че не е сезиран с жалба относно неверифицираните разходи по т. 16 и 17, т. е. в размер на 1 200, 00 лв. и на 561, 76 лв., и в тази част оспорения акт е влязъл в сила, налице е не произнасяне свръх петитум, т. е. недопустимост на съдебното решение в частта за 1 200, 00 лв. и за 561, 76 лв. неверифицирани разходи, а очевидна фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение като първоинстанционният съд не е дефинирал правилно частта от оспорения акт, която е отменил. Налице е очевидно несъответствие между формираната истинската воля на съда – относно предмета на делото, и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Съдът очевидно, въпреки че е определил в мотивите си правилно предмета на дело, с решението си не е изключил от отмяната частта от решението на органа, която не е оспорена. Вероятно за първоинстанционния съд е било достатъчно определянето на предмета на делото в мотивите, но той не е отчел, че сила на пресъдено нещо имат не мотивите, а само съдебното решение.

Така определеният в мотивите на обжалваното съдебно решение предмет на оспорване се доказва и от изложеното в отговора на касационната жалба от бенефициера, т. е. действителната воля на жалбоподателя относно предмета на жалбата, с която е сезирал съда, е правилно определена от съда в мотивите на решението му, но не е намерила израз в самото решение.

Поправката на очевидната фактическа грешка следва да се направи от първоинстанционния съд преди произнасянето на касационната инстанция само тогава, когато липсата на поправката е пречка на касационния съд да се произнесе. В случая това не е налице, поради което не е необходимо обжалваното съдебно решение да бъде връщано на първоинстанционния съд за отстраняване на очевидната фактическа грешка преди произнасяне на касационния съд. Грешката следва да бъде отстранена след произнасяне на касационния съд като първоинстанционният съд следва да допусне поправка на решението си, с която да установи, че отмяната на Решение №080811-858 в частта по т. 2, 4 и 5 не включва неверифицираните разходи по т. 16 и 17 от акта, съответно по раздел ІІІ.16.2. и ІІІ.17.3. от финансовия отчет в размер на 1 200, 00 лв. и 561, 76 лв. или общо 1 761, 76 лв.

Освен горното произнасяне първоинстанционният съд се е произнесъл и при липса на процесуална предпоставка за съществуване на правото на оспорване относно част от оспорения акт. Видно от оспорения акт, с неговата точка 1 органът е одобрил размер на верифицираните средства – 16 912, 24 лв. В частта по точка 1 оспореният акт е благоприятен за бенефициера и с оглед на това за него не е налице правен интерес от оспорването му. Определянето на размер на верифицираните разходи само по себе си не засяга, по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията и на чл. 147, ал. 1 АПК, права или законни интереси на бенефициера. Напротив. За него в тази част актът е благоприятен, тъй като удовлетворява искането му за верификация относно сумата от 16 912, 24 лв.

Произнасяйки се с обжалваното съдебно решение и по точка 1 от разпоредителната му част първоинстанционният съд се е произнесъл при липса на абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на оспорването – наличието на правен интерес. П.ето на съда при липса на абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на оспорването прави обжалваното съдебно решение в частта, с която отменя и точка 1 от Решение №80811-858 недопустимо. Съдът следва да го обезсили и да прекрати в тази част съдебното производство.

С оглед на горното доводът на касатора за недопустимост на обжалваното съдебно решение в частта, с която е отменен акта му досежно неверифицирането на разходите по т. 16 и 17 е неоснователен, но в тази част съдът следва да отстрани допуснатата от него очевидна фактическа грешка. В изпълнение на правомощието си по чл. 218, ал. 2 АПК съдът установи недопустимост на съдебното решение в частта по точка 1. С оглед на това следва да обезсили съдебното решение в частта, с която първоинстанционният съд е отменил Решение №80811-858 в частта по точка 1 и да прекрати съдебното производство в тази част.

2. По порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила:

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е постановено при допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила: 1.) при събирането и установяването на релевантните факти; 2.) при цененето на доказателствата – игнорирал е относими доказателства по делото; 3.) при обсъждането на доказателствата – не е обсъдил относими и допустими доказателства по делото; 4.) неправилно е ценил доказателствата по делото като е приел за относими доказателства, които не доказват релевантните факти.

Касаторът не сочи кое процесуално правило, регламентиращо събирането и установяването на относимите доказателства, първоинстанционният съд е нарушил. Доводите му за игнориране на относими доказателства и за необсъждането на относими и допустими доказателства, както и този за преценката на доказателства са всъщност доводи за необоснованост на фактическите изводи на съда, тъй като видно от мотивите на обжалваното решение не е налице необсъждане на релевантни за делото факти, а преценка на тези факти, която касаторът счита за неправилна, както и не е налице нарушение на правна норма, която да определя доказателственото значение на установен по делото факт. Както обстойно сочи в касационната си жалба касаторът – чрез множество цитати от обжалваното решение, съдът е ценил като значими доказателства, които той счита за недоказващи релевантния факт, но това не е нарушение на процесуално правило, а довод за грешки при формиране на вътрешното убеждение на съда за доказателственото значение на факти, за които не е налице законово правило, както и за съответствие на изводите му с материалния закон.

С оглед на горното доводите на касатора за допуснато от първоинстанционния съд на съществено нарушение на съдопроизводствените правила са неоснователни.

3. По порока необоснованост и противоречие с материалния закон:

Преди да се произнесе по доводите за необоснованост и противоречие с материалния закон съдът счита за необходимо да посочи следното относно допусната и приета от съда съдебна експертиза, със заключението на която съдът мотивира акта си.

Съгласно чл. 195, ал. 1 от ГПК (Г. П. К) (ГПК) вещото лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др. Следователно вещото лице е необходимо, за да даде на съда своето знание за определени закономерности, правила, изисквания, спазването или не на които в конкретния случай е релевантно за доказателствените изводи на съда. Вещото лице, макар да е допустимо за установяването на факти, не е способ за събиране на писмени доказателства по делото чрез преразказване на тяхното съдържание. На вещото лице не може да се възлага да дава заключение по приложението на закона, както и не следва да му се възлагат ирелевантни за предмета на делото задачи.

Видно от съдържанието на поставените на вещото лице въпроси първият поставен въпрос е неотносим към предмета на делото, защото преценката за верността на фактическите изводи на органа, с оглед на съдържанието на оспорения акт, няма каквото и да било отношение към „нередности“. Оспореният акт не установява „нередности“, а е отказ от верификация. Вторият въпрос в частта си дали и кога „посочените документи“ „са внесени“ в ИСУН е въпрос, за отговора на който на съда не са необходими каквито и да било специални знания, с които той не разполага, а му е необходима информация – на хартиен или електронен носител, от постъпилата в ИСУН информация от бенефициера. В последната си част вторият въпрос, при цялата условност на съдържанието му, е всъщност отговор на правния силогизъм, който съдът трябва да реши – съответни на изискванията ли са представените от бенефициера документи, за да докажат исканите за верифициране разходи? Третият въпрос е абсолютно неотносим към предмета на делото, защото дали проектът е изпълнен изцяло, за кои активи и дейности бенефициерът е направил разходи и на каква стойност е без правно значение за законосъобразността на оспорения акт, който има за предмет отказ от верификация на претендирани разходи. Четвъртият и петият въпрос не са нищо друго освен илюстрация на неразбирането на предмета на оспорения акт и в частност на факта, че с него не се определя финансова корекция за осъществено от бенефициера нарушение на приложимото право, а се отказва верификация на претендирани разходи по сочени от органа основания. Неотносим към предмета на делото е и допълнително поставеният въпрос, тъй като посочена ли е и една ли е банковата сметка на бенефициера, по която се извършват разплащанията във връзка с проекта, е без правно значение за законосъобразността на оспорения акт. Не чрез заключение на вещото лице, а чрез преценка на относимите и приложени по делото писмени доказателства – платежни нареждания, съдът следва да си отговори на въпроса „уведомил“ ли е бенефициерът банката за извършвани чрез тези платежни нареждания плащания по процесния проект и с оглед на установените в съответните актове задължения на бенефициера имал ли е той задължение за това.

Видно от горното поставените на допусната от съда съдебна експертиза въпроси са в значителната си част за неотносими към предмета на делото. Наред с това заключението на вещото лице започва с констатацията, че „Финансовата корекция е наложена по проект …“, което поставя под сериозно съмнение компетентността на вещото лице, тъй като с оспорения акт не се определя финансова корекция. Доколкото първоинстанционният съд е обосновал акта си с фактическите изводи на вещото лице, то изводите му в значителната си част са необосновани.

Следва също така да се посочи, че оспореният акт, въпреки обема си от 32 страница, представлява повторени чрез използването на технически способ за възпроизвеждане, 15 пъти едни и същи мотиви, без в акта да са налични конкретни факти, доказващи твърдените правни основания, най-малкото относимия документ или документи, които съдът да може да провери, за да се убеди в достоверността на фактическите доводи да органа.

При това съдържание на оспорения акт и при тези събрани и ценени от първоинстанционния съд доказателства съдът приема по отношение на обосноваността и съответствието на обжалваното съдебно решение с материалния закон следното:

Предмет на оспорване в първоинстанционното съдебно производство е акт на ръководителя на Управляващия орган по чл. 62, ал. 1 ЗУСЕСИФ. Макар към датата на издаване на акта – 27.11.2019 г., законодателят да не е регламентирал изрично отказа от верификация като индивидуален административен акт, видно от неговото съдържание той безспорно е акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, поради което по отношение на него са относими всички изисквания за законосъобразност.

От съдържанието на оспорения акт е видно, че по искане за окончателно плащане органът е отказал верификацията на суми по три вида разходи – за персонал, за услуги и за непреки разходи. Отказал е да верифицира разходи за персонал – раздел І на финансовия отчет, т. 1.1. до т. 1.12, съответно 3 250, 00 лв.; 24 750, 00 лв.; 9 200, 00 лв.; 7 185, 00 лв.; 2 860, 00 лв.; 23 870, 00 лв.; 11 500, 00 лв.; 12 000, 00 лв.; 2 340, 00 лв.; 2 990, 00 лв.; 2 990, 00 лв.; 2 990, 00 лв. или общо 105 925, 00 лв. Не е верифицирал разходи за услуги – раздел ІІІ на финансовия отчет, т. 16.2. и т. 17.3., съответно за 1 200, 00 лв. и 561, 76 лв. или общо 1 761, 76 лв. Не е верифицирал непреки разходи – раздел V на финансовия отчет, т. 20.1, 20.2. и 20.5, съответно 6 720, 00 лв.; 4 000, 00 лв. и 3 000, 00 лв. или общо 13 720, 00 лв. или общо не е верифицирал разходи в размер на 121 406, 76 лв.

Правното основание за неверифициране на разходите по раздел І и V, за всеки от разходите, е идентично – чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕСИФ във вр. с чл. 3.3.1. от договора за безвъзмездна помощ, т. 27.2. от Условията и раздел V, т. 8 от Ръководството и чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗУСЕСИФ във вр. с член 25, параграф 1, б. б) от Регламент №480/2014.

По аргумент от противното от чл. 62, ал. 1 ЗУСЕСИФ отказът от верификация установява недопустимост на претендирания за възстановяване разход. За да бъде един разход допустим трябва да отговаря на изискванията на чл. 57, ал. 1, чл. 58, ал. 1 и 2 и чл. 59, ал. 1 ЗУСЕСИФ, което значи, че за да е недопустим трябва да е налице липса на някое от изискванията за допустимост.

Разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕСИФ изисква разходът, за да бъде допустим, да попада във включените в документите по чл. 26, ал. 1 ЗУСЕСИФ и в одобрения проект категории разходи. Разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗУСЕСИФ изисква за разхода да е налична одитна следа съгласно изискванията на член 25, параграф 1, б. б) от Регламент №480/2014. Член 25, параграф 1, б. б) от Регламент №480/2014 изисква одитната следа да е такава, че да дава възможност за равняване на сертифицираните пред Комисията обобщени суми с подробните данни от счетоводните регистри и разходооправдателните документи, с които разполагат управляващият орган и бенефициерът по отношение на съфинансираните операции.

От анализа на двете изисквания е видно, че изискването за одитна следа е относимо само за разход, който по принцип е допустим, т. е. който отговаря на изискванията на т. 2, защото за разход, който не е допустим, т. е. който не попада в кръга на допустимите категории разходи е ирелевантно има ли или не одитна следа. Следователно правното основание по т. 2 и 6 не е кумулативно, а алтернативно. Двете правни основания имат различен фактически състав, при неизпълнението на който е налице недопустим разход. Това значи, че различни факти следва да обосноват наличието на точка 2 и на точка 6. Видно от мотивите на оспорения акт органът не само твърди кумулативно наличие на двете основания, но и не е направил каквото и да било разграничение на твърдените от него фактически основания. Това значи, че актът му не съдържа ясни и конкретно дефинирани фактически основания, което само по себе си е нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Дадените по общ начин факти, относими едновременно и за двете основания, не изпълняват изискванията за наличие на фактически основания на един акт. Съдът не може вместо органа да избира и да подвежда твърдените от органа факти към някоя от двете сочени правни основания. Съдът може само да провери доказаността на сочените фактически основания и да провери правилността на подвеждането им към сочената от органа правна норма.

Само по себе си това нарушение е достатъчно, за да направи акта незаконосъобразен.

Независимо от горното, с оглед на значимостта на поставените по делото правни въпроси, съдът счита за необходимо да посочи следното:

За да обоснове основанието по чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕСИФ органът се позовава на чл. 3.1.1. от договора за безвъзмездна помощ. Член 3.1.1. установява задължението на бенефициера да спазва Ръководство за изпълнение на договори/заповеди за безвъзмездна финансова помощ по приоритетни оси 2 и 3 на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 – 2020 г. В договора не е посочено изрично това Ръководство подлежи ли на промяна в рамките на срока на изпълнение на безвъзмездния договор и длъжен ли е бенефициерът да съобрази изискванията на изменено в хода на изпълнението на договора Ръководство. В оспорения акт органът не е посочил на коя версия от Ръководството се позовава. По делото органът е представил на хартиен носител Ръководство от 29.07.2016 г. В самото Ръководство от 29.07.2016 г., с. 2, изрично е посочено, че бенефициерът „е длъжен да изпълнява проекта в съответствие с актуалната версия на Ръководството и приложенията към него“. От публично достъпната информация на официалната електронна страница на органа – http://sf.mon.bg/?go=page&pageId=139, е видно, че от датата на подписване на процесния договор за безвъзмездна финансова помощ – 21.04.2017 г., до крайната дата на изпълнение на договора – 20.03.2019 г., е утвърдено още едно Ръководство – на 08.11.2018 г. Утвърденото на 07.05.2019 г. Ръководство е извън срока на изпълнение на договора, поради което е неотносимо. В уведомлението до бенефициера от 19.06.2019 г. органът се е позовал на Ръководството от 08.11.2018 г. в частта досежно разходите за персонал и непреките разходи, като относно задължението по чл. 62, ал. 5 КТ се е позовал на Ръководството от 29.07.2016 г.

За основанието по чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕСИФ органът се е позовал и на точка 27.2. от Условията. Точка 27.2. задължава бенефициера при изпълнение на проекта „да се придържа към правилата и процедурите, описани в ръководството за изпълнение на договори/заповеди за безвъзмездна финансова помощ по приоритетни оси 2 и 3“ на програмата.

От съдържанието на така сочените от органа допълнителни правни основания към правното основание по чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕСИФ за отказ от верификация на исканите за възстановяване разходи по раздел І и V е видно, че релевантни са изискванията на раздел V „Отчитане“, т. 8 от Ръководството.

Съдържанието на раздел V „Отчитане“, т. 8 от Ръководството, видно и от самото наименование на раздела, регламентира начина на документално доказване на претендирания разход. Преценката дали един претендиран за възстановяване разход е документално доказан в съответствие с поставените на бенефициера изисквания е нещо различно от преценката дали този разход е допустим, защото не може да се преценява допустимостта на разхода, ако не е надлежно доказано неговото осъществяване.

Фактическите основания, които органът подвежда към всички горни правни основания са: 1.) в издадените платежни нареждания не е вписан номерът на договора за безвъзмездна помощ; 2.) не са представени заверени от банката списъци на лицата, за които е извършено плащане на работна заплата; 3.) не е представена справка за подадените уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ; 4.) не са представени разчетно-платежни ведомости за изплатени суми за възнаграждения, включващи осигурителни и здравноосигурителни вноски за сметка на осигурителя, подписани и подпечатани от ръководителя и счетоводителя на проекта; 5.) тези ведомости не са представени и във формат Excel.

Какво показва анализът на сочената от органа нормативна уредба и как се съотнасят установените по делото факти към нея?

По отношение на изискването за вписване на номера на договора за безвъзмездна помощ в платежното нареждане:

В оспорения акт органът се позовава на раздел V „Отчитане“, т. 8 на Ръководството като не сочи коя версия на Ръководството визира, но с оглед на изрично посоченото в самото Ръководство очевидно за бенефициера е налице задължение да съобразява актуалната версия на Ръководството. Независимо от това сравнението между съдържанието на т. 8 в Ръководството от 29.07.2016 г. и в Ръководството от 08.11.2018 г. сочи следното:

И в двете редакции е налично изискването „За всички действително извършени разходи бенефициентите (sic) трябва задължително да представят съответните разходооправдателни документи или други документи с еквивалентна доказателствена стойност, на които задължително е изписан номерът на договора/заповедта за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ.“. Следователно независимо коя от версиите на Ръководството органът е имал предвид изискването за посочване на номера на договора в разходооправдателния документ е съществуващо. В Ръководството не е дадена дефиниция на „разхооправдателен документ“, но такъв е само първичният счетоводен документ по смисъла на чл. 6 от ЗСч (ЗАКОН ЗА СЧЕТОВОДСТВОТО) (ЗСч). Това тълкуване е видно и от Ръководството от 08.11.2018 г., в което изрично понятието „разходооправдателен документ“ и „първичен счетоводен документ“ са използвани като синоними.

От мотивите на оспорения акт е видно, че органът не твърди липса на вписан номер на административния договор в първичните счетоводни документи, доказващи направените и искани за възстановяване разходи, а липсата му в платежните нареждания. Платежното нареждане е нареждане от платеца или получателя към доставчика на платежни услуги, с което се разпорежда изпълнението на платежната операция съгласно чл. 8, ал. 1 от Наредба №3 от 18.04.2018 г. за условията и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, издадена от Управителния съвет на Българска народна банка на основание ЗПУПС (ЗАКОН ЗА ПЛАТЕЖНИТЕ УСЛУГИ И ПЛАТЕЖНИТЕ СИСТЕМИ). Конкретният вид платежно нареждане и неговото съдържание са регламентирани в Указание за съставяне на платежни документи към Наредба №3 на Българска народна банка. С оглед на така установеното нормативно съдържание на платежното нареждане то не е първичен счетоводен документ по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗСч., т. е. разходооправдателен документ, а документ, който когато е заверен от доставчика на платежни услуги в съответствие с изискванията на Закон за платените услуги и платежните системи, е доказателство за извършеното плащане.

В Ръководството от 29.07.2016 г. е посочено, че към разходооправдателните документи „следва да се представят и платежни нареждания за внесени осигуровки за сметка на работодателя, за внесения данък върху доходите на физическите лица, банкови извлечения и др. документи, доказващи извършеното плащане“. В Ръководството от 08.11.2018 г. е посочено, че „Всеки един първичен счетоводен документ трябва да бъде придружен и от документи, доказващи извършените плащания – фискален бон или платежно нареждане, заверено от банката-наредител (или банково извлечение от сметката на бенефициента (sic)“. Съвкупния анализ на изискванията – както в рамките на всяка от версиите, така и помежду им, сочи, че изискването за вписване на номера на договора е относимо за „разходооправдателния“/“първичния счетоводен документ“, а не и към платежното нареждане като документ, доказващ извършеното плащане. Езиковото и логическото тълкуване сочи точно този извод, защото и в двете версии изискването е поставено към „разходооправдателния“/“първичния счетоводен документ“, а като допълнително изискване към този документ е изискването за документ, доказващ плащането. Ако органът е искал изискването за вписване на номера на договора да е относимо и за документа, доказващ плащането, е следвало изрично да посочи, че изискването към „разходооправдателния“/“първичния счетоводен документ“, който и да е той – „всеки“, е относимо и към изискуемото приложение – документът, доказващ плащането.

Доводът на органа, че от съдържанието на изискването е видно, че изискването за вписване на номера на договора за безвъзмездна помощ е относимо за всеки документ, издаван от бенефициера, е несъответен на съдържанието на Ръководството.

С оглед на това поставеното от органа изискване за вписан номер на договора за безвъзмездна финансова помощ в платежните нареждания, доказващи извършените плащания на поисканите за възстановяване разходи, е несъответен на Ръководството, независимо в коя версия.

По отношение на липсващите „списъци, заверени от банката, на лицата, за които е извършено плащане на работна заплата“:

Органът приема, че в представените документи липсват „списъци, заверени от банката, на лицата, за които е извършено плащане на работна заплата“. Това изискване, поне не в този вид, не съществува в нито една от двете версии на Ръководството. Ако органът е имал предвид, че така поставеното изискване е всъщност изражение на някое от посочените в таблицата за видовете разходи и документите за финансовото им отчитане – л. 56, съответно л. 55, е следвало да уточни към кое от изискванията счита, че е относимо, защото такова буквално изискване не фигурира и в двата варианта на Ръководството.

Това изискване, ако съществува, би могло да бъде разглеждано като доказващо изискването за одитна следа по смисъла на точка 6 на чл. 57, ал. 1 ЗУСЕСИФ, но не и за доказване на основанието по точка 2.

По отношение на справките по чл. 62, ал. 5 КТ:

Органът приема, че бенефициерът не е представил справка за подадените уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ. Нито от мотивите на оспорения акт, нито от представените по делото доказателства е видно защо за разходите по раздел І, т. 1 – 12 и раздел V, т. 20.1.; 20.2, и 20.5, е необходимо представянето на исканата справка, т. е. дали всички разходи са направени за дейности, осъществени въз основа на трудово правоотношение.

Уведомлението по чл. 62, ал. 3 КТ (ал. 5 регламентира само съдържанието на уведомлението и реда за неговото изпращане, а ал. 3 регламентира самото задължение, т. е. предпоставките за уведомление до съответната дирекция на Националната агенция за приходите) се представя при сключване или изменение на трудовия договор.

В т. 14.2. на Условията изрично е посочено, че допустими разходи за възнаграждение на персонала са тези, които са заплатени въз основа на сключен: 1.) основен трудов договор; 2.) допълнително споразумение към основен трудов договор; 3.) споразумение за допълнителен труд при същия работодател, с което се възлагат функции по изпълнение на проекта извън установеното работно време. Следователно от Условията е безспорно, че допустим би бил единствено разход за възнаграждение на персонал, който изпълнява дейност по проекта въз основа на трудов договор. Изпълнението на дейности по проекта въз основа на граждански договор е недопустимо, поради което такъв разход би бил недопустим.

В Ръководството от 29.07.2016 г. е прието, че „органът препоръчва назначаването на членовете на екипа за организация и управление на проекта да се извършва чрез: сключване на основен трудов договор …; допълнително споразумение към основен трудов договор, с което се възлагат функции по управлението на проекта в рамките на установеното работно време …; сключването на договор за допълнителен труд при същия работодател, с който се възлагат функции по управлението на проекта извън установеното работно време по основния трудов договор …; сключване на договор за допълнителен труд по друг работодателя, с който се възлагат функции по управление на проекта извън установеното работно време …..“ В Ръководството от 08.11.2018 г. освен горното е посочено, че „Различните варианти за назначаване на екипите за организация и управление са посочени в чл. 10 от Постановление №189 на Министерския съвет от 28.07.2016 г. за определяне на национални правила за допустимост на разходите по програмите съфинансирани от Европейските структурни и инвестиционни фондове, за програмен период 2014 – 2020 г.“ (ПМС №189/2016). В чл. 10 ПМС №189/2016 са регламентирани две хипотези на разходите за екипи – ал. 1, обща, която включва три възможни правоотношения – само от служители на бенефициера, с включени външни лица и изцяло от външни лица, и ал. 2, относима за хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗУСЕСИФ, която включва също три възможности – с длъжностната характеристика на служител, нает по трудово или служебно правоотношение; със служител по трудово правоотношение при сключен договор по чл. 119 КТ и лице, с което е сключен договор по правилата на чл. 49, ал. 2 ЗУСЕСИФ.

Анализът на регламентацията в двата варианта на Ръководството в тази си част сочи, че чрез него не е изключена изобщо възможността за възлагане на управлението на проекта чрез граждански договор, защото в ръководството трудовият договор само се препоръчва.

Но непосредствено след горната регламентация и в двата варианта на Ръководството е изложена възможността, чрез позоваване на чл. 20 ПМС №189/2016, „когато се възлага еднократно извършване на определена услуга за кратък срок и се дължи определен резултат, екипът за организация и управление може да бъде подпомогнат чрез сключване на договори за услуга по ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ)“. Именно в контекста на това изключение е и наличното в двата варианта на Ръководството изискване: „Извън горепосочените случаи наемането на членове на екипа за организация и управление чрез сключване на договор за услуга по ЗЗД се допуска само по изключение след писмено одобрение на УО на аргументирано искане на бенефициента (sic), в което са посочени обективни обстоятелства, които не позволяват възлагането на работа по реда на Кодекса на труда.“

При съвкупния анализ на съдържанието на т. 3.1. от Ръководството, и в двата варианта, е видно, че обективно при осъществяване на проекти по тази програма не се допуска наемането на членове на екипа за управление по силата на граждански договори. Впрочем, това следва и от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ПМС №189/2016.

При тази нормативна регламентация е видно, че разходи за възнаграждения, които са направени не въз основа на трудов договор, освен ако е налично изрично предварително разрешение на органа, са недопустими на основание чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕСИФ във вр. с т. 14.2. от Условията.

В оспорения акт органът не е посочил въз основа на какво правоотношение са осъществявани дейностите, за които са изплатени възнаграждение по раздел І, т. 1.1. – 1.12 и по раздел V, т. 20.1, 20.2. и 20.5. От уведомлението на органа до бенефициера от 19.06.2019 г. е видно, че въз основа на граждански договор са изпълнявани дейностите на юрист и счетоводител по проекта, но възнагражденията по раздел V не касаят тези дейности. Би могло да се направи извод, че щом изисква уведомление по чл. 62, ал. 3 КТ очевидно тези правоотношения са трудови, но това значи, че просто допустими разходи не са доказани, а не че разходите са недопустими, защото не попадат в категорията допустими разходи. Липсата на яснота относно фактическите основания не дава възможност да се прецени коя от хипотезите органът приема за установена.

По разчетно-платежни ведомости за изплатени суми за възнаграждения и исканата им форма:

Органът приема, че бенефициерът не е представил разчетно-платежни ведомости за изплатени суми за възнаграждения, включващи осигурителни и здравноосигурителни вноски за сметка на осигурителя, подписани и подпечатани от ръководителя и счетоводителя на проекта, както и че те не са представени във формат Excel.

Това изискване би следвало да има отношение към допустимостта на разходите по точка 6 на чл. 57, ал. 1 ЗУСЕСИФ. Преди всичко следва да се посочи, че изискването по чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗУСЕСИФ е различно по своята същност от изискването за документална доказаност на искания за възстановяване разход. Изискването за одитна следа, както изрично е посочено и в член 25, параграф 1, б. б) от Регламент №480/2014, цели да осигури възможност за равняване на сертифицираните пред Комисията суми с подробните данни от счетоводните регистри и разходооправдателни документи, с които разполагат бенефициерът и управляващия орган. Следователно това е инструмент за мониторинг на разходите и с оглед на тази си цел той е насочен към осигуряване на проследимост на разходите, т. е. на проследимост на документалната доказаност на разходите.

Видно от съдържанието на т. 8, раздел V, на Ръководството от 29.07.2016 г., в него няма изискване, което да е относимо към изискването за допустимост на разходите по т. 6 или поне изрично никое от изискванията не е отнесено към това изискване. Едва в Ръководството от 08.11.2018 г. – в таблицата за видовете разходи и документите за финансовото им отчитане, при разходите за възнаграждения на персонала, назначен за управление на проекта или изпълнение на дейностите е посочено, че „Одитната следа се осигурява чрез попълване на отчет за всяка проектна дейност (Приложение №10.1), която се прикачва към финансовия отчет във формат Excel“. В ръководството не е посочено, но очевидно на същата цел – осигуряване на одитна следа, е и изискването за представяне на разчетно-платежни ведомости за изплатени суми за възнаграждения, включващи начислените осигурителни и здравноосигурителни вноски за сметка на осигурителя (подписани и подпечатени от ръководителя и счетоводителя на проекта) и във формат Excel.

В оспорения акт не се съдържат конкретни факти относно отделните разходи, установяващи неосъществяване на двете изисквания. Налице е бланкетно и общо посочване на непредставяне на изискуемите документи в исканата форма, което не отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК за посочване на фактически основания. Това е наложило и използването на вещо лице, което фактически да пресъздаде съдържанието на представените от бенефициера документи, като органът не е конкретизирал кое точно от изискванията не е спазено и защо приема представените доказателства за несъответни на изискуемите.

Видно от изложеното, макар първоинстанционният съд в допустимата част на съдебното решение, да е формирал изводите си въз основа на заключението на съдебната експертиза, която сама по себе си отговаря на неотносими към предмета на делото въпроси, крайният му извод за незаконосъобразност на оспорения акт е правилен.

Първоинстанционният съд не отчел факта, че административното производство е започнало по инициатива на бенефициера, поради това тогава, когато съдът отмени акта на органа е длъжен да му върне преписката със задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон, защото само така гарантира на адресата на акта произнасяне на органа по искането, с което е бил сезиран. Поради това и на основание чл. 174 АПК съдът следва да определи на органа срок за произнасяне. При съобразяване на чл. 62, ал. 1 ЗУСЕСИФ съдът определя тримесечен срок на органа за произнасяне.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 173, ал. 2 и чл. 174 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение №707 от 16.07.2020 г. на Административен съд, София област, по административно дело №1626/2019 г. в частта, с която е отменена точка 1 от Решение №80811-858 от 27.11.2019 г. на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 – 2020 г.

ПРЕКРАТЯВА съдебното производство в тази част.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №707 от 16.07.2020 г. на Административен съд, София област, по административно дело №1626/2019 г. в останалата част.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ 2014 – 2020 г. със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОПРЕДЕЛЯ тримесечен срок за произнасяне.

ДЕЛОТО да се изпрати на Административен съд, София област, за произнасяне по очевидната фактическа грешка.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.