Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на С. Т. срещу Решение № 7578/31.12.2020г., на Административен съд София - град, постановено по адм. дело № 4128/2020г., с което е прогласена нищожността на Заповед за принудителна административна мярка от 26.02.2020г., за принудително преместване на пътно превозно средство - лек автомобил марка „Деу“ с рег. [рег. номер на МПС] .
Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.
Твърди, че първоинстанционният съд в нарушение на съдопроизводствените правила, при отсъствие на доказателства за надлежно оправомощаване, е приел, че процесната принудителна административна мярка (ПАМ) представлява акт, издаден от некомпетентен орган, тъй като последния не е фигурирал в заповедта на Изпълнителния директор на ЦГМ относно реда и условията за принудително преместване на неправилно паркирани ППС. Сочи се, че поделото е представена Заповед № РД-09-486/26.11.2018г., в която издателят на ЗПАМ не фигурира, но са представени други доказателства, от които от които се установява, че съставителя на оспорената заповед е бил в трудовоправни отношения с лицето стопанисващо пътя. Сочи се и, че на основание чл. 171, ал. 5 от АПК, съдът не е съдействал на ответника да отстрани допуснатите от него формални грешки при представяне на административната преписка, като е следвало да изиска представяне на доказателства за компетентност на органа издал заповедта.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по касационната жалба – П. П. изразява доводи за недопустимост на жалбата, респек. за нейната неоснователност. Моли съда да остави без разглеждане подадената касационна жалба, в евентуалност моли ВАС да потвърди решението на първоинстанционния съд. Претендира разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за недопустимост на касационната жалба, а в евентуалност пледира за нейната основателност.
Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника, и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Наведения довод от страна на ответника и от страна на представителя на ВАП, че касационната жалба е недопустима е неоснователен. Оспорената пред АССГ ЗПАМ е издадена на основание чл. 171, т. 5, бук. „б“ от ЗДвП, а именно преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, както и когато създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението.
Разпоредбата чл. 172, ал. 5 от ЗДвП /доп., бр. 77 от 2018г., в сила от 01.01.2019г. /, изключва от касационен съдебен контрол първоинстанционни съдебни решения по оспорване на мотивирани заповеди по чл. 172, ал. 1 от АПК, с които се прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7, като решенията са окончателни. Сред така изчерпателно изброени хипотези в чл. 172, ал. 1 към която препраща ал. 5 на чл. 172 от ЗДвП не попада решение на административния съд срещу административен акт, с който се прилага ПАМ принудително преместване на паркирано в нарушение на правилата за движение превозно средство без знание на неговия собственик по чл. 171, ал. 1, т. 5, б. "б" от ЗДвП. Тъй като чл. 172, ал. 5 от ЗДвП е разпоредба, която ограничава право на съдебна защита пред касационна инстанция, същата не може да се тълкува разширително. Предвид на това, настоящата съдебна инстанция приема, че касационната жалба е допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна.
За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, следното:
На 26.02.2020г., в 17.18ч. автомобил марка „Деу“ с рег. [рег. номер на МПС] се е намирал на бул. „А. Си“ срещу № 158, посока бул. „Х. Б“. Установено е още, че на това място е имало неподвижен пътен знак В28 /забранено паркирането/ и допълнителна табела Т17, обозначаваща, че нарушителите се отстраняват принудително.
По отношение процесния автомобил инспектор „Контрол паркиране“ към Център за градска мобилност“ ЕАД, Дирекция „Паркиране и мобилност“, отдел „Принудително преместване и специализирани паркинги“, сектор „Контрол паркиране“ е приложил принудителна административна мярка "преместване на пътно превозно средство без знанието на неговия собственик" на основание чл. 171, т. 5, бук. „б“ от ЗДвП.
По първоинстанционното дело са приети като доказателства: 1. Заповед № СО А 18-РД-95-484/14.08.2018г. на Кмета на Столична община; 2. Заповед № РД-09-486/26.11.2018г., на изпълнителния директор на „ЦМГ“; 3. Решение № 73/17.12.2018г., на СОС; 4. Трудов договор на лицето приложило ЗПАМ – С. Т.; 5. Длъжностна характеристика на инспектор „Контрол паркиране“; 6. Инструкция за работа на лицата на длъжност „Инспектор контрол паркиране“; 7. Списък на служителите запознати със заповедта; 8. Протокол № 11353/26.02.2020г., на екипа на специализиран автомобил № 05; 9. Констативен протокол от 26.02.2020г. за принудително преместване на процесното МПС.
Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че са представени доказателства водещи до извод за допуснато нарушение от водача на л. а. марка „Деу“ с рег. [рег. номер на МПС], тъй като автомобила е бил паркиран на място, означено с пътен знак В28, в нарушение на чл. 6, т. 1 от ЗДвП. Според съда мястото е забранено за паркиране поради поставения знак В28 и табела Т17 и правилно МПС-то е било преместено принудително.
АССГ обаче е приело, че оспорената мярка е приложена незаконосъобразно, от некомпетентен орган. Съдът е мотивирал акта си с нормата на чл. 168, ал. 1 от ЗДвП и от представените доказателства е извел извод, че лицето което е приложило мярката не е било оправомощено по съответния законов ред да извършва такава дейност – липсва изрична заповед в която собственика на пътя да е посочил поименно лицето Т. да разпорежда принудително преместване на автомобила.
Въз основа на горното съдът прави извод за нищожност на оспорената мярка и я прогласява нищожност на издадената и оспорена ЗПАМ.
Решението е неправилно - постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от ЗДвП регламентира правото на длъжностни лица, определени от собствениците или администрацията, управляваща пътя, да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително публично оповестено място без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач.
В конкретния случай е представена Заповед № СОА18-РД 95-484/14.08.2018г., на кмета на Столична община с която са одобрени реда и условията за принудително преместване на неправилно паркирани пътни превозни средства, на основание чл. 120 и чл. 121 от НОДТСО. Изрично е посочено в т. 1, че оперативната дейност по принудително преместване на неправилно паркирани ППС на територията на Столична община се осъществява от общинско дружество „Център за градска мобилност“, чрез Дирекция „Паркиране и мобилност“. В т. 3 е посочено, че принудителното преместване се осъществява само след констатиране на нарушението, като по ЗДвП или НОДТСО това се извършва от служител на „ЦГМ“ ЕАД на длъжност инспектор, контрол на паркирането.
С. З № РД-09-486/26.11.2018г., на Изпълнителния директор на „ЦГМ“ ЕАД са определени и посочени лицата които имат правомощието да разпореждат ПАМ – принудително преместване спрямо паркираните пътни превозни средства в нарушение на ЗДвП и НОДТСО, като измежду тях не е лицето С. Т..
В нарушение на чл. 171, ал. 4 от АПК е следвало съда след запознаване на приетата по делото административна преписка да установи, че липсва заповед оправомощаваща С. Т. да извършва действия свързани с разпореждане на ПАМ принудително преместване спрямо паркираните пътни превозни средства в нарушение на ЗДвП и НОДТСО. Това е следвало да се направи изрично от съда, а не формално да се изпише нормата на чл. 171, ал. 4 от АПК при насрочване на с. з. по делото. Непроявената от съда процесуална активност, която АПК предвид нормата на чл. 9 му вменява в задължение е довело и до постановяване на съдебен акт, без цялостно и детайлно изясняване на фактите по делото. Неизпълнението именно на това вменено на съда процесуално задължение е довело до резултат представяне на доказателството за компетентност на органа извършил разпореждане на оспорената ПАМ едва пред касационната инстанция. Последната обаче, предвид нормата на чл. 220 от АПК не може да прави фактически установявания, свързани с компетентността на органа, издател на оспорената ЗПАМ. Касационната инстанция не може да прави нови и различни от направените в обжалвания съдебен акт установявания на факти от значение за спорното материално право. Това налага отмяна на обжалваното съдебно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на административния съд, който да изследва всички предпоставки, свързани с компетентността на органа, вкл. и с представеното писмено доказателство пред ВАС. Доказателствата, относими към валидността и законосъобразността на оспорения административен акт, следва да бъдат събрани от първоинстанционния съд с оглед необходимостта да се осигури на страните двуинстанционно съдебно производство /чл. 131 АПК/.
При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва с оглед събраните доказателства да извърши задълбочен и обоснован анализ на доказателства свързани с компетентността на органа, вкл. и с представената пред ВАС Заповед № РД-09-486/04.06.2019г. на Изпълнителния директор на „ЦГМ“ ЕАД, да обоснове извод за липса или наличие на компетентност на органа, а от там и за законосъобразност или не на оспорената ЗПАМ.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 226, ал. 3 АПК при новото разглеждане на оспорването първоинстанционният съд следва да се произнесе по отговорността за разноските за водене на делото и пред касационната инстанция.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 7578/31.12.2020г., на Административен съд София - град, постановено по адм. дело № 4128/2020г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението е окончателно.