Производството е по реда на чл. 208 и сл., във връзка с чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

С решение № 3513 от 02.07.2020 г., постановено по адм. дело № 1194/2020 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ) по жалба на М. П. е отменена разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от Наредба за организацията и движението на територията на Столична община, приета с Решение № 332 по Протокол № 48 от 19.05.2005 г., последно изм. с Решение № 511 по Протокол № 58 от 26.07.2018 г., изм. Решение № 2559 от 12.04.2019 г. на АССГ по адм. д. № 10531/2018 г., XVIII тричленен състав, частично потвърдено с Решение № 6174 от 27.05.2020 г. на ВАС по адм. дело № 12737/2019 г., седмо отделение (НОДТСО/Наредбата), и е отхвърлено оспорването срещу разпоредбите на чл. 58, чл. 118, т. 1, чл. 118, т. 2 – в частта „такса за отговорно пазене“, чл. 119 – в частта „такса за отговорно пазене“ и чл. 128 – в частта „такса за отговорно пазене“ от същата наредба.

Срещу описаното съдебно решение са подадени три касационни жалби.

Първата от тях е на Столичния общински съвет (СОС), със седалище в гр. С., ул. „Московска“ № 33, представлявано от председателя Е. Г, чрез процесуален представител – старши юрисконсулт Б. Г., срещу съдебния акт в частта, в която е отменен чл. 19, ал. 1 НОДТСО. Касационният жалбоподател навежда доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3, предложение 1-во и 3-то АПК. Счита, че към момента на приемането на посочената норма, а именно – с Решение № 332 по Протокол № 48/19.05.2005 г., разпоредбите на чл. 24а, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП), както и приетата по тяхна законова делегация Наредба № РД-02-20-10 от 5.07.2012 г. за условията за изграждане или монтиране върху платното за движение на изкуствени неравности и на други средства за ограничаване на скоростта на движение и изискванията към тях, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на вътрешните работи, обн., ДВ, бр. 56 от 24.07.2012 г., в сила от 24.07.2012 г., изм., бр. 32 от 5.05.2015 г., в сила от 18.05.2015 г. (Наредба № РД-02-20-10) не са били част от действащото право, поради което СОС е разполагал с компетентност да уреди тези отношения. Излага, че по същество не се установява противоречие между чл. 24а, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП и чл. 5, ал. 1 и ал. 2 Наредба № РД-02-20-10, ведно с приложение № 1 към същата, от една страна, и оспорения чл. 19, ал. 1 Наредбата, от друга. Актът на СОС е в пълно съответствие със законовите и подзаконовите правила, тъй като са съобразени всички видове изкуствени неравности като средства за ограничаване на скоростта, както и възможните материали за изработката им. Моли съда да отмени съдебното решение в обжалваната му част и да се произнесе по същество с краен съдебен акт, с който да отхвърли жалбата срещу оспорената разпоредба на чл. 19, ал. 1 от Наредбата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът – П. З. от гр. Д.ад, в писмен отговор, подаден чрез адв. Б. Б. от АК – Хасково, оспорва касационната жалба на СОС. С отричащи основателността й доводи моли обжалваното решение да се остави в сила.

Ответникът – М. П. от гр. С., в писмен отговор, подаден чрез адв. Ю. Д. от САК, оспорва подадената касационна жалба и моли решението да бъде оставено в сила в обжалваната му част. Претендира разноски за касационното производство.

Втората касационна жалба е подадена от П. З. от гр. Д.ад, чрез адв. Б. Б. от АК – Хасково, срещу решението на АССГ в частта, в която е отхвърлена жалбата му против разпоредбата на чл. 118, т. 1 НОДТСО, и в частта относно размера на присъдените на СОС разноски от 100 (сто) лева, платими от него в качеството му на жалбоподател в първоинстанционното производство. Счита, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3, предложение 1-во и 3-то АПК. Твърди, че съдът не е обсъдил всички наведени с първоинстанционната жалба доводи и възражения, а по същество – е приложил неправилно материалноправните разпоредби, като не е съобразил, че оспорената разпоредба е част от подзаконов нормативен акт, който е издаден при липса на компетентност на издателя му и в нарушение на чл. 8, чл. 12 и чл. 15 от ЗНА (ЗАКОН ЗА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) (ЗНА) и чл. 23 от ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) (ЗАНН). Мотивира становище за противоречие на постановения съдебен акт със съдебната практика на административните съдилища и Върховния административен съд по аналогични случаи. Моли съда да отмени съдебното решение в обжалваната му част и да реши спора по същество с отмяна на оспорената разпоредба. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът – СОС, представляван от председателя Е. Г, в писмен отговор, чрез процесуалния си представител гл. юрк. Б. Г., оспорва подадената касационна жалба. С отричащи основателността й доводи моли съдебното решение да се остави в сила в обжалваната част, както и по отношение на останалата му част, в която е отхвърлена първоинстанционната жалба. Претендира разноски за касационната инстанция.

Третата касационна жалба е на М. П. от гр. С., подадена чрез адв. Ю. Д. от САК, срещу съдебното решение в частта, в която съдът е отхвърлил оспорването му, а именно – по отношение на разпоредбите на чл. 58, чл. 118, т. 1, чл. 118, т. 2 – в частта „такса за отговорно пазене“, чл. 119 - в частта „такса за отговорно пазене“ и чл. 128 - в частта „такса за отговорно пазене“ от НОДТСО. Счита, че решението в обжалваната част, както и в частта, в която е отхвърлено оспорването на другия жалбоподател, е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че ЗДвП не предвижда компетентност на общинските съвети по отношение на принудителни административни мерки. Тяхната уредба се съдържа в ЗДвП и е изчерпателна, а видно от чл. 22-23 ЗАНН тази възможност е препятствана и от изрична законова забрана. По тези съображения намира, че оспорените разпоредби са нищожни. Наред с това, сочи, че чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП съществено се различава по съдържание от чл. 119 НОДТСО, а чл. 171, т. 5, б. „а“ ЗДвП преповтаря последната. Намира, че поради изричното предписание на чл. 2, ал. 2 и чл. 76, ал. 2 ЗНА е недопустимо да се предоставя на друг орган установената нормотворческа компетентност, а именно това е сторено с приемането на чл. 58 НОДТСО, въпреки действието на чл. 99, ал. 3 ЗДвП. Излага становище за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, чрез необсъждането на всички наведени възражения. Моли съда да отмени решението на АССГ в обжалваната част и да постанови окончателен съдебен акт, с който да реши делото по същество, като обяви нищожността на оспорените разпоредби, или в условията на алтернативност – да ги отмени. Претендира разноски.

Ответникът – СОС, представляван от председателя Е. Г, в писмен отговор, чрез процесуалния си представител гл. юрк. Б. Г., оспорва подадената касационна жалба. С отричащи основателността й доводи моли съдебното решение да се остави в сила в обжалваната част, както и по отношение на останалата му част, в която е отхвърлена първоинстанционната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред Върховния административен съд.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационните жалби.

Върховният административен съд, като взе предвид наведените в жалбата доводи и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на оспорване съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което са процесуално допустими.

Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни.

С обжалваното решение съдът е отменил по жалба на М. П. разпоредбата на чл. 19, ал. 1 НОДТСО, приета с Решение № 332 по Протокол № 48 от 19.05.2005 г., последно изм. с Решение № 511 по Протокол № 58 от 26.07.2018 г., изм. Решение № 2559 от 12.04.2019 г. на АССГ по адм. д. № 10531/2018 г., XVIII тричленен състав, частично потвърдено с Решение № 6174 от 27.05.2020 г. на ВАС по адм. дело № 12737/2019 г., седмо отделение, и е отхвърлено оспорването срещу разпоредбите на чл. 58, чл. 118, т. 1, чл. 118, т. 2 – в частта „такса за отговорно пазене“, чл. 119 – в частта „такса за отговорно пазене“ и чл. 128 – в частта „такса за отговорно пазене“ от същата наредба.

За да постанови този правен резултат, първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че с Решение № 332 по Протокол № 48/19.05.2005 г. и въз основа на направено с доклад № 9300-47/01.02.2005 г. предложение за уреждане на неуредени до този момент обществени отношения, и при съобразяване с направени от Постоянната комисия по местно самоуправление и нормативна уредба и Постоянната комисия по транспорт, транспортна инфраструктура и безопасност на движението предложения за изменения в представения проект, СОС е приел Наредба за организация на движението на територията на Столична община. В чл. 19, ал. 1 от същата, е предвидено, че за намаляване на скоростта на МПС по пътните платна се допуска използването на напречни неравности, като основните видове и размери са дадени в приложение № 4.

С Решение № 521 по Протокол № 48/26.09.2013 г. на СОС е направено изменение на НОДТСО. Създаден е Раздел 1. „Общи правила“, в който са поместени останалите оспорени в първоинстанционното производство разпоредби на чл. 58, чл. 118, т. 1 и т. 2, чл. 119 и чл. 128 НОТДСО. Член 19, ал. 1 от Наредбата не е засегнат от това изменение.

Предписанието на чл. 58 НОДТСО (нов - Решение № 521 по Протокол № 48 от 26.09.2013 г.) предвижда, че удостоверяването на заплащането и контролът на действителното време на паркирането на автомобили в зоните за почасово платено паркиране се регламентират в заповедта по чл. 54 от настоящата наредба.

Член 118, т. 1 и т. 2 НОДТСО (нов - Решение № 521 по Протокол № 48 от 26.09.2013 г. ) постановяват, че за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения могат да се прилагат следните принудителни административни мерки: 1. преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощеният от него водач, когато превозното средство е паркирано правилно, но обстоятелствата налагат неговото преместване; за новото местоположение на превозното средство се уведомява районното полицейско управление, а разходите, направени във връзка с преместването на превозното средство, са за сметка на лицето или организацията, поискала преместването, и 2. преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощеният от него водач, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, както и когато създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението, както и в случаите когато е паркирано неправомерно на специално обозначено място, предназначено за паркиране на ППС превозващи хора с увреждания. Длъжностните лица от службите за контрол по тази наредба уведомяват районното полицейско управление, от територията на което е преместен автомобилът, за новото местоположение на превозното средство. Разходите, направени във връзка с преместването на превозното средство са за сметка на собственика на превозното средство, което може да бъде задържано до заплащане на тези разходи, като в този случай на нарушителя се съставя акт за установяване на административно нарушение или се издава фиш, а таксата за отговорното пазене на преместения автомобил се начислява от момента на уведомяването на районното полицейско управление.

Съгласно чл. 119 (нов - Решение № 521 по Протокол № 48 от 26.09.2013 г.) НОДТСО принудително преместените ППС се превозват до специализирани паркинги на територията на Столична община и се освобождават от там след заплащане на дължимите суми за разходите по преместването и таксата за отговорно пазене.

Според чл. 128 (нов - Решение № 521 по Протокол № 48 от 26.09.2013 г.) НОДТСО при изтичане на работното време на съответната зона за почасово платено паркиране за деня, в работни дни от 18:00 часа до 19:00 часа, а в събота от 13:00 часа до 14:00 часа, същото ППС може да бъде принудително преместено по реда на чл. 118, като водачът или собственикът на ППС, освен сумите, дължими по принудителното задържане, заплаща и разходите по принудителното преместване и таксата за отговорно пазене на специализиран паркинг.

С Решение № 440 по Протокол № 37/20.07.2017 г. и с Решение № 511 по Протокол № 58/26.07.2018 г. на СОС цитираният текст на чл. 128 НОДТСО е изменен. Това изменение не засяга останалата част от оспорените в настоящото производство разпоредби.

Новата редакция на чл. 128 от НОДТСО (Нов - Решение № 521 по Протокол № 48 от 26.09.2013 г., изм. - Решение № 440 по Протокол № 37 от 20.07.2017 г., в сила от 1.10.2017 г., изм. - Решение № 511 по Протокол № 58 от 26.07.2018 г. ) предвижда, че след изтичане на работното време на съответната зона за почасово платено паркиране за деня, както и през следващи дни, същото ППС може да бъде принудително преместено по реда на чл. 118, като водачът или собственикът на ППС, освен сумите, дължими по принудителното задържане, заплаща и разходите по принудителното преместване и таксата за отговорно пазене на специализиран паркинг.

При така установената фактическа обстановка съдът е стигнал до извод, че актът е издаден от компетентен административен орган, в предвидената от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и с посочване на фактическите и правните основания за постановяването му. По отношение на материалната законосъобразност на оспорените разпоредби е приел, че чл. 19, ал. 1 НОДТСО следва да бъде отменен, тъй като дава правна регламентация на уредени вече в чл. 24а, ал. 1 и ал. 2 (нов – ДВ, бр. 51 от 2007 г., изм., бр. 54 от 2010 г., изм. – ДВ, бр. 68 от 2013 г., изм. бр. 14 от 2015 г.) и чл. 5, ал. 1 и чл. 6 Наредба № РД-02-20-10/05.07.2012 г. обществени отношения, а по съдържание им противоречи, тъй като за ограничаване на скоростта предвижда единствено един от посочените в тях два възможни способа. По тези съображения съдът е приел, че нормата противоречи на императивите на чл. 15, ал. 1 и чл. 10, ал. 2 ЗНА и я е отменил.

Счел е, че от съдържанието на чл. 58 НОДТСО не се установява преотстъпване на делегирана законова компетентност. Сочената от жалбоподателя разпоредба на чл. 99, ал. 3 ЗДвП предоставя възможност на общинските съвети да определят таксите за паркиране, а с чл. 58 НОДТСО се предоставя правомощието на кмета да регламентира начина за удостоверяване на извършеното заплащане и контрола върху времето на паркиране в зоните. Поради различието между тях и доколкото с изрични законови разпоредби е установена компетентността на кмета и общинските съвети по отношение на визираните обществени отношения, съдът извежда извод за липса на нарушение на чл. 2, ал. 2 ЗНА и чл. 76, ал. 2 АПК.

По отношение на чл. 118, т. 1 от Наредбата АССГ е установил пълно съответствие с чл. 171, ал. 1, т. 5, б. „а“ ЗДвП, поради което е отхвърлил подадените жалби.

Приел е, че оспорените разпоредби на чл. 118, т. 2, чл. 119 и чл. 128 НОДТСО в частите им относно „такса за отговорно пазене“ не са материално незаконосъобразни, тъй като този вид задължение за заплащане на такса е първично уредено със закон – чл. 171, ал. 1, т. 5, б. „б“ ЗДвП, а не с оспорения акт на СОС.

По изложените съображения, АССГ е отменил разпоредбата на чл. 19, ал. 1 НОДТСО и е отхвърлил жалбите в останалата част на оспорването.

Решението е валидно, но частично недопустимо. В допустимата му част същото е правилно.

При извършена от Върховния административен съд служебна проверка за допустимост на основание чл. 218, ал. 1 АПК намира, че обжалваното съдебно решение в частта, с която са отхвърлени двете жалби срещу разпоредбата на чл. 118, т. 1 НОДТСО и жалбата на М. П. срещу чл. 118, т. 2 и чл. 119 и чл. 128 от Наредбата, е недопустимо. Наличието на порок по чл. 209, т. 2 АПК обосновава неговото обезсилване, оставяне без разглеждане на подадените жалби и прекратяване на производството в тази част. Съображенията на касационната инстанция за това са следните:

Разпоредбите на чл. 118, т. 1, т. 2 НОДТСО са приети с Решение № 521 от 26.09.2013 г. за приемане на Наредба за изменение и допълнение на Наредба за организация на движението на територията на Столична община.

Същите са били предмет на съдебен контрол пред АССГ, който с решение № 4224 от 24.06.2014 г., постановено по адм. дело № 11395/2013 г. по описа на АССГ, е отхвърлил жалбата срещу тяхното съдържание. По повод подадена касационна жалба срещу описаното решение, ВАС е образувал адм. дело № 11689/2014 г. и е решил делото по същество, като с окончателен съдебен акт - решение № 9045 от 24.07.2015 г., е оставил в сила решението на административния съд. Приел е, че разпоредбата на чл. 118 НОДТСО не противоречи на материалния закон, тъй като е в пълно съответствие с предвидените на законово ниво принудителни административни мерки.

Съществуването на описаното съдебно решение в правния мир препятства допустимостта на съдебния контрол по отношение на разпоредбите на чл. 118 от Наредбата. Идентичността в предмета на спора в производството по адм. дело № 11395/2013 г. по описа на АССГ, респ. адм. дело № 11689/2014 г. по описа на ВАС, и в настоящото производство е обусловена от липсата на последващо датата на постановяване на съдебния акт на касационната инстанция – 24.07.2015 г., изменение, засягащо тези разпоредби, оспорени повторно пред първоинстанционния съд. НОДТСО е претърпяла няколко изменения и допълнения, а именно – с Решение № 8 по Протокол № 46 от 25.01.2018 г., Решение № 4924 от 19.07.2018 г. на АССГ, XX троен състав по адм. дело № 8523 от 2017 г., Решение № 511 по Протокол № 58 от 26.07.2018 г., Решение № 2559 от 12.04.2019 г. на АССГ по адм. д. № 10531/2018 г., XVIII тричленен състав, частично потвърдено с Решение № 6174 от 27.05.2020 г. на ВАС по адм. дело № 12737/2019 г., седмо отделение, Решение № 522 по Протокол № 23 от 12.11.2020 г. и Решение № 523 по Протокол № 23 от 12.11.2020 г., в сила от 19.11.2020 г., но нито едно от тях не засяга съдържанието на чл. 118 от Наредбата, поради което следва извод, че въпросът относно законосъобразността им е разрешен окончателно.

Силата на пресъдено нещо е присъщата на влезлия в сила съдебен акт правна последица, която задължава адресатите му да преустановят спрямо държавата правния спор и да регулират своето поведение спрямо установеното от съда правно положение, като се съобразят с непререшаемостта на спорния въпрос. С.те предели на този правен институт в процесния случай, доколкото предметът на делото е подзаконов ноормативен акт, са уредени с изричната разпоредба на чл. 193, ал. 2 АПК. Според предписанието й, съдебното решение, постановено по повод оспорване на подзаконов нормативен акт, има действие по отношение на всички. В този обхват, доколкото не са предвидени изрични изключения, са включени както оспорващите – М. П. и П. З., макар същите да не са били страни в производството по адм. дело № 11689/2014 г. по описа на ВАС и адм. дело №11395/2013 г. по описа на АССГ, така и издателят на акта, и съдът. Съдът е обвързан да отчете съдържанието и правните последици на постановеното решение не само въз основа тази норма, но и предвид разпоредбата на чл. 297 ГПК, приложима към съдебното разглеждане на административни дела на основание чл. 144 АПК, според чието предписание влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Р.Б.Ц на това законодателно решение е да гарантира безпротиворечивото разрешаване на правните спорове, като се избегне хипотезата на постановяване на две влезли в сила решения с един и същ предмет и страни, които си противоречат. Обратното ще доведе до възникване на основанието за отмяна на влязло в сила решение по чл. 239, т. 4 АПК.

Обстоятелството, че подзаконовите административни актове засягат неограничен кръг от адресати и в общия случай имат нееднократно действие във времето, обосновава и необходимостта от разпростирането на силата на пресъдено нещо по отношение на всички субекти. Правният стабилитет е от особено значение именно при проведените оспорвания досежно законосъобразността на нормативните актове, тъй като те се прилагат и по отношение на лица, неучаствали в евентуални производства по оспорване.

По изложените съображения и доколкото се установява идентичност в наведения с касационната жалба въпрос и разрешения правен спор в развилото се пред ВАС производство по адм. дело № 11689/2014 г., приключило с окончателен съдебен акт от 24.07.2015 г., съдът е следвало да остави без разглеждане подадените жалби срещу НОДТСО в тази част. Произнасяйки се по същество, АССГ е постановил недопустимо решение, което по арг. от чл. 221, ал. 3 АПК, следва да се обезсили, а производството, образувано по тези две жалби, в частта относно оспорването на чл. 118, т. 1 и т. 2 – в частта относно „такса за отговорно пазене“,– да се прекрати, като жалбите се оставят без разглеждане.

Решението е недопустимо в частта, с която е отхвърлена жалбата на на М. П. срещу разпоредбите на чл. 119 и чл. 128 в частта относно „такса отговорно пазене“ от Наредбата поради следните съображения:

С решение № 522 по Протокол №23 от 12.11.2020г. след постановяване на решението на АССГ разпоредбата на чл. 119 от Наредбата е изменена по следния начин : “ Принудително преместените ППС се превозват до специализирани паркинги на територията на Столична община и се освобождават от там след заплащане на дължимите суми за разходите по преместването и отговорното пазене“. Видно от цитираната по-горе разпжридбо „такса отговорно пазене“ не е предвидена в новата редакция на чл. 119 от наредбата. Следователно към настоящия момент при положение, че жалбата срещу разпоредбата на чл. 119 от Наредбата е само в частта относно „такса отговорно пазене“, то в тази част жалбата се явява без предмет и решението в същата част като недопустимо следва да се обезсили.

Със същото решение № 522 по Протокол №23 от 12.11.2020г. е променена и разпоредбата на чл. 128 от наредбата. Новата редакция е следната: „След изтичане на работното време на съответната зона за почасово платено паркиране за деня, както и през следващи дни, същото ППС може да бъде принудителна преместено по реда на чл. 118, като водачът или собственикът на ППС, освен сумите, дължими по принудителното задържане, заплаща и разходите по принудителното преместване и отговорно пазене.“ И тук „такса отговорно пазене“ не съществува. Жалбата срещу чл. 128 от Наредбата е само в частта относно „Такса отговорно пазене“ следователно и в тази част решението на АССГ следва да бъде обезсилено поради несъществуващ предмет.

В останалата си част решението е допустимо. По отношение на материалния закон касационната инстанция намира същото за правилно, тъй като споделя извода на първостепенния съд по отношение незаконосъобразността на чл. 19, ал. 1 НОДТСО.

Страните не спорят по фактите, поради което в тази част мотивите на касационната инстанция препращат към първоинстанционното решение и по аргумент от нормата на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК (Доп. ДВ, бр. 77/2018 г.) не следва да бъдат повторно възпроизвеждани.

Предвид застъпените пред касационната инстанция защитни тези, спорните въпроси се свеждат до това, дали липсата на изрично посочване на втория възможен способ за ограничаване на скоростта, визиран в чл. 24а, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП и чл. 5 и чл. 6 Наредба № РД-02-20-10, в предписанието на чл. 19, ал. 1 НОДТСО опорочава законосъобразността на последния, както и дали чл. 58 НОДТСО недопустимо делегира компетентност, изрично уредена на законово равнище на друг орган.

Преди всичко и предвид наведените от ответника по касационната жалба възражения, Върховният административен съд намира за необходимо да посочи, че СОС е разполагал с компетентност да уреди процесните обществени отношения, свързани с установяването на способи за ограничаване на скоростта на придвижване на превозните средства на територията на Столична община. Същата произтича от чл. 21, ал. 1, т. 13 и т. 23 от ЗМСМА (ЗАКОН ЗА МЕСТНОТО САМОУПРАВЛЕНИЕ И МЕСТНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ) (ЗМСМА). Моментът, към който се преценява наличието на компетентност е към издаването на нормативния акт. (Арг.: чл. 192а, изречение 1-во АПК). В процесния случай това е към датата 19.05.2005 г., тъй като след приемането на НОДТСО в първоначалната й редакция на тази дата, оспорената разпоредба на чл. 19, ал. 1 с. з. не е претърпяла изменение или допълнение. Към визирания момент гореописаните обществени отношения не са били предмет на регулиране от други органи, разполагащи с изключителна компетентност в тази област.

Сочените разпоредби на чл. 24а, ал. 2 ЗДвП и чл. 5 и чл. 6 от Наредба № РД-02-20-10 са приети съответно с ДВ, бр. 51 от 2007 г. и с ДВ, бр. 56 от 24.07.2012 г., което във времево отношение следва приемането на чл. 19, ал. 1 НОДТСО, поради което обуславя тяхната ирелевантност към преценката относно компетентността на органа, издал Наредбата.

Разпоредбата на чл. 24а, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП /нов - ДВ, бр. 51 от 2007 г., изм., бр. 54 от 2010 г. Изм. - ДВ, бр. 68 от 2013 г., изм., бр. 14 от 2015 г. предвижда, че за ограничаване на скоростта на движение се използват изкуствени неравности или други средства, които се изграждат или монтират на платното за движението, като министърът на регионалното развитие и благоустройството и министърът на вътрешните работи определят с наредба условията за изграждане или монтиране върху платното за движение на изкуствени неравности и други средства за ограничаване на скоростта на движение и изискванията към тях.

В изпълнение на законовата делегация министърът на регионалното развитие и благоустройството и министърът на вътрешните работи са издали Наредба № РД-02-20-10/05.07.2012 г., в чийто чл. 5, ал. 1 са посочени видовете средства за ограничаване на скоростта на движение, между които са и отклонения и препятствия, разположени напречно на платното за движение /т. 1/, разполагани съгласно Приложение № 1. Отделните видове отклонения и препятствия, разположени напречно на платното за движение, са регламентирани в чл. 6 от Наредба № РД-02-20-10/05.07.2012 г. и Приложение № 2 към него.

При анализ и съпоставка на посочените текстове от ЗДвП и Наредба № РД-02-20-10/05.07.2012 г. от една страна, и оспорената разпоредба на чл. 19, ал. 1 от НОДТСО от друга страна, съдът е установил, че към настоящия момент обществените отношения, които урежда СОС в подзаконовия нормативен акт с процесната разпоредба, вече са регламентирани в чл. 5, ал. 1 и чл. 6 от Наредба № РД-02-20-10/05.07.2012 г., издадена на основание законовата делегация на чл. 24а, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП. Правилно адм. съд е приел и, че посредством обжалваната в настоящото производство разпоредба се въведени различни по вид и размер напречни неравности от тези по Наредба № РД-02-20-10/05.07.2012 г., както и че се ограничават възможностите за ограничаване на скоростта на движение чрез използване само на един вид средства, а именно препятствия, разположени напречно на платното за движение, доколкото разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 1 – т. 6 от Наредба № РД-02-20-10/05.07.2012 г. предвижда още няколко вида средства за ограничаване на скоростта, както и се въвеждат специфични изисквания относно строителните материали, от които се изработват напречните препятствия /чл. 9 от Наредба № РД-02-20-10/05.07.2012г./ и относно изграждането и монтирането им /чл. 10 от Наредба № РД-02-20-10/05.07.2012 г./. Правилно съдът е приел и, че като не е актуализирана от приемането й до настоящия момент и в съответствие с последващи разпоредби в закон и подзаконов нормативен акт, уреждащи същите обществени отношения, наредбата в частта на чл. 19, ал. 1 е в противоречие с текста на чл. 24а, ал. 2 ЗДвП и чл. 5 и чл. 6 от Наредба № РД-02-20-10/05.07.2012 г. и въведените изисквания относно видовете и размерите на препятствия, разположени напречно на платното за движение. В тази връзка правилен се явява и изводът на съда, че по този начин е нарушено правилото на чл. 15, ал. 1 ЗНА, съгласно което нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Предназначението на наредбата е да уточнява и конкретизира разпоредбите на закона като нормативен акт от по-висока степен, но не може да е в противоречие със закона, нито да преурежда по различен начин вече уредени от закон и подзаконовите актовете по неговото прилагане обществени отношения. По изложените съображения правилен се явява и крайният извод на съда за материална незаконосъобразност на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от наредбата.

Разпоредбата на чл. 58 НОДТСО установява правомощие на кмета чрез издаването на заповед да регламентира удостоверяването на заплащането и контрола на действителното време на паркирането на автомобили в зоните за почасово платено паркиране. Сочената от касационния жалбоподател норма на чл. 99, ал. 3 ЗДвП (в действащата към момента редакция, предвид правилото на чл. 192а, изречение второ АПК, а именно - изм. – ДВ, бр. 37 от 2015 г., бр. 13 от 2016 г., в сила от 15.04.2016 г., бр. 86 от 2018 г., в сила от 1.03.2019 г.) постановява, че общинският съвет определя цената за паркиране на местата по ал. 1, както и условията и реда за плащането й от водачите на специализираното звено на общината или на юридическото лице по чл. 14, ал. 1, т. 5 от ЗОП (ЗАКОН ЗА ОБЩЕСТВЕНИТЕ ПОРЪЧКИ), на което е предоставено управлението на тези места, включително приема годишния инвестиционен план.

Касационната инстанция се присъединява към изводите на първостепенния съд и по отношение законосъобразността на чл. 58 от наредбата. Има разлика между определяне на цена за паркиране, условия и ред за заплащането й, от една страна, и удостоверяване на заплащането и контрол на действителното време на паркиране, от друга. От различието в правомощията, които уреждат двете анализирани норми, следва и изводът, че в случая не става дума за делегиране на законоустановени в полза на общинския съвет правомощия. В действителност чрез приемането на оспорената разпоредба общинският съвет е упражнил правомощието си, установено в чл. 23 от ЗП (ЗАКОН ЗА ПЪТИЩАТА) (ЗП), да регламентира правомощията на кмета във връзка с управление на общинските пътища, поради което нормата на чл. 58 НОДТСО е и в съответствие с нормативните актове от по-висока степен. Същата, представлявайки следствие на упражнена компетентност, изрично делегирана от закона на общинските съвети, е съобразена и с изискването за издаване от компетентен административен орган.

Останалите съображения и на двамата касационни жалбоподатели - П. и З. касаят законосъобразността на чл. 118, т. 1 и т. 2 и чл. 119 НОДТСО, които предвид недопустимостта на решението на съда в тази част, не следва да са предмет на анализ по същество от касационната инстанция.

Предвид наведеното от касаторите възражение за необоснованост на решението, касационната инстанция намира за необходимо да посочи, че в тази част първоинстанционният съд е приел и анализирал в цялост доказателствата, представени от страните в рамките на производството, като е обосновал решаващите си изводи върху фактическата обстановка, приета за установена въз основа на тях. В този смисъл и доколкото правните изводи са направени след задълбочен логически анализ на ангажираната доказателствена съвкупност, при вярно установена фактическа обстановка и приложение на относимите законови разпоредби, обжалваното решение се явява обосновано.

Неоснователно е и твърдението на касатора П. за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът е обсъдил изцяло законосъобразността на сочените като порочни разпоредби, изрично въведени като предмет на съдебен контрол пред него, отговорил е на всички доводи и възражения на жалбоподателите, които са били от значение за правилното решаване на правния спор, съобразил е всички основания за отмяна по чл. 146 АПК и е формулирал правилен краен извод. Липсата на произнасяне по доводи или възражения, които са ирелевантни за законосъобразността на оспорения акт, не представляват съществено нарушение на процесуалните правила. Не представлява нарушение и произнасянето с два отделни отхвърлителни диспозитива, какъвто е вторият довод на касатора.

Следователно, като е отхвърлил жалбите срещу чл. 118, т. 1 и т. 2 – в частта „такса за отговорно пазене“, чл. 119 – в частта „такса за отговорно пазене“ и чл. 128 в частта „такса отговорно пазене“ НОДТСО, съдът е постановил недопустимо решение, което следва да се обезсили, а образуваното производство – да се прекрати. Като е отменил разпоредбата на чл. 19, ал. 1 НОДТСО и като е отхвърлил жалбата срещу чл. 58 съдът е постановил правилно и обосновано решение, което следва да се остави в сила.

С оглед на изхода от спора и направени от страните искания за присъждане на разноски, предвид разпоредбата на чл. 143 АПК единствено в полза на Столична община следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Искането на П. З. за присъждане на разноски е неоснователно, тъй като настоящата инстанция обезсилва решението на АС, в частта относно разпоредбата на чл. 118 от наредбата и приема, че касаторът е нямал право на жалба в тази част. Неоснователна е и претенцията на М. П. за присъждане на разноски, тъй като в една част жалбата му е неоснователна, а в останалата част съдебното решение е обезсилено, като съдът е приел, че същият е нямал право на жалба в съответната част/ чл. 143 АПК/.

Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 и ал. 3 АПК, Върховният административен съд,

РЕШИ :

ОБЕЗСИЛВА решение № 3513 от 02.07.2020 г., постановено по адм. дело № 1194/2020 г. по описа на Административен съд – София-град В ЧАСТТА, в която е отхвърлена жалбата на М. П. срещу разпоредбите на чл. 118, т. 1, чл. 118, т. 2 – в частта „такса за отговорно пазене“, чл. 119 – в частта „такса за отговорно пазене“ и чл. 128 в частта „такса за отговорно пазене“ от Наредба за организацията и движението на територията на Столична община, приета с Решение № 332 по Протокол № 48 от 19.05.2005 г., последно изм. с Решение № 511 по Протокол № 58 от 26.07.2018 г., изм. Решение № 2559 от 12.04.2019 г. на АССГ по адм. д. № 10531/2018 г., XVIII тричленен състав, частично потвърдено с Решение № 6174 от 27.05.2020 г. на ВАС по адм. дело № 12737/2019 г., седмо отделение, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

О. Б. Р. жалбата на М. П. срещу разпоредбите на чл. 118, т. 1, чл. 118, т. 2 – в частта „такса за отговорно пазене“, чл. 119 – в частта „такса за отговорно пазене“ и чл. 128 в частта „такса за отговорно пазене“ от Наредба за организацията и движението на територията на Столична община.

ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.

ОБЕЗСИЛВА решение № 3513 от 02.07.2020 г., постановено по адм. дело № 1194/2020 г. по описа на Административен съд – София-град В ЧАСТТА, в която е отхвърлена жалбата на П. З. срещу разпоредбата на чл. 118, т. 1 от Наредба за организацията и движението на територията на Столична община, приета с Решение № 332 по Протокол № 48 от 19.05.2005 г., последно изм. с Решение № 511 по Протокол № 58 от 26.07.2018 г., изм. Решение № 2559 от 12.04.2019 г. на АССГ по адм. д. № 10531/2018 г., XVIII тричленен състав, частично потвърдено с Решение № 6174 от 27.05.2020 г. на ВАС по адм. дело № 12737/2019 г., седмо отделение, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

О. Б. Р. жалбата на П. З. срещу разпоредбата на чл. 118, т. 1 от Наредба за организацията и движението на територията на Столична община.

ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3513 от 02.07.2020 г., постановено по адм. дело № 1194/2020 г. по описа на Административен съд – София-град в частта, с която е отменена разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от Наредба за организацията и движението на територията на Столична община и в частта, с която е отхвърлена жалбата на М. П. срещу разпоредбата на чл. 58 от Наредба за организацията и движението на територията на Столична община.

ОСЪЖДА М. П. от гр. С. и П. З. от гр. Д.ад, да заплатят на Столична община, със седалище в гр. С., ул. „Московска“ № 33, разноски в общ размер на 100, 00 (сто) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.