Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от [фирма], чрез адв. Л.Д., против решение № 7688 от 24. 10. 2016 г. по гр. д. № 7020/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-А въззивен състав, с което е потвърдено решение от 21. 03. 2016 г. по гр. д. № 3176/2015 г. на СРС, ГО, 63 с-в, с което са уважени предявените от Д. Л. Т. против [фирма] искове с правни основания чл. 344, ал. 1, точки 1 и 2 КТ – за признаване за незаконно и отмяна уволнението на ищеца, извършено на осн. чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, със заповед № 39/20. 11. 2014 г. на управителя на дружеството и за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „мениджър подизпълнители и търговски отношения“, както и искът по чл. 225, ал. 3 КТ – за присъждане на сумата 4000 лв., представляваща обезщетение за вреди от незаконно недопускане на работа за периода 18. 11. 2014 г. – 17. 12. 2014 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира се присъждане на съдебни разноски.

Ответникът по касационната жалба Д. Л. Т., чрез адв. М. А., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски за настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Касационната жалба е недопустима, на осн. чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК, в частта по иска с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ, за присъждане на сумата 4000 лв., представляваща обезщетение за вреди от незаконно недопускане до работа в периода 18. 11. 2014 г. – 17. 12. 2014 г. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК, на касационно обжалване подлежат въззивните решения по искове за присъждане на обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. В случая, предявеният иск за присъждане сумата 4000 лв., представляваща обезщетение за вреди от незаконно недопускане до работа в периода 18. 11.2014 г. – 17. 12. 2014 г., е с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ (не се касае до иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ), поради което и с оглед цената на иска, постановеното по същия въззивно решение е изключено от касационен контрол. Като недопустима в частта й срещу този иск, касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане в тази част, а производството по делото – прекратено в същата част.

В останалата й част касационната жалба е допустима – подадена от лице имащо право на жалба, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съответства на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени предявените от Д. Т. против [фирма] искове с правни основания чл. 344, ал. 1, точки 1 и 2 КТ, съставът на градския съд е приел от фактическа страна и от правна страна, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК и излагайки и собствени такива, че с влязло в сила на 22. 10. 2014 г. съдебно решение е признато за незаконно и отменено наложеното на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“ и същият бил възстановен на длъжността „мениджър подизпълнители и търговски отношения“ в ответното дружество. С писмо от 5. 11. 2014 г., изпратено от адв. С., но от името на ищеца, до работодателя, е отправена покана за изпълнение на влязлото в сила решение, изразено е желание и намерение ищецът да заеме длъжността, на която е бил възстановен, направено е искане за провеждане на среща, на която тези въпроси да се обсъдят. Прието е, че по делото няма данни и не са ангажирани доказателства адв. С. да е била упълномощена да представлява ищеца, а дори да е участвала като негов пълномощник-адвокат в предходното дело, то предоставената й представителна власт е прекратена с приключване на исковото производство с влязъл в сила съдебен акт. Прието е, че на 18. 11. 2014 г., в 9, 00 ч., ищецът се явил в офиса на дружеството, заедно със свидетеля Й. Й. /адвокат по професия, който също е бил процесуален представител на ищеца по предходното дело/, бил проведен разговор със служителя А. Т., мениджър човешки ресурси, и с юрисконсулт Камджилов, като последните му обяснили, че е необходимо технологично време да му се осигури персонален компютър, да се инсталират съответна програма, персонален достъп, акаунт и т. н. Ищецът отказал да подпише изготвения от работодателя протокол от 18. 11. 2014 г., тъй като документът съдържал непопълнени части. На 2. 12. 2014 г. ищецът отново се явил на работа, заедно с помощник-нотариус, подал молба вх. № 12/2. 12. 2014 г., не бил допуснат в офиса и бил изведен от охраната, за което помощник-нотариусът съставил констативен протокол № 26, т. II, рег. № 4701/2. 12. 2014 г. На 17. 12. 2014 г. ищецът получил заповед № 39 от 20. 11. 2014 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на осн. чл. 325, т. 2 КТ – поради неявяването му в срока по чл. 345, ал. 1 КТ за заемане на длъжността, на която е бил възстановен. Прието е, че срокът по чл. 345, ал. 1 КТ тече от датата на получаване на изпратеното до ищеца съобщение за възстановяването му на работа, а ако такова не е изпратено – от датата, на която е доказано, че служителят е узнал за съдебното решение за възстановяването му на работа. Прието е, че към 5. 11. 2014 г. адв. А. С. не е била пълномощник на ищеца /дори да й е била учредена представителна власт по предходното дело, то тя е била прекратена на 22. 10. 2014 г., с приключване на исковото производство с влязло в сила съдебно решение/, поради което не би могло да се приеме, че на 5. 11. 2014 г. ищецът е узнал за влизане в сила на съдебното решение по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и направеното от името на адвокат А. С. го обвързва. Безспорни данни за такова узнаване има към 18. 11. 2014 г., когато същият се е явил в офиса на дружеството за започване на работа, поради което към 20. 11. 2014 г. /издаване на заповедта за уволнение/ не е бил изтекъл двуседмичният срок по чл. 345, ал. 1 КТ. Прието е, че дори да се приеме за основателно възражението на ответното дружество, че на 5. 11. 2014 г. ищецът е бил узнал за влизане в сила на решението за възстановяването му на заеманата преди дисциплинарното му уволнение длъжност и адв. С. е била упълномощена да го представлява и извънсъдебно, след приключване на исковото производство, то след оправеното на 5. 11. 2014 г. писмо до работодателя, съдържащо направено от името на ищеца искане за изпълнение на влязлото в сила решение и изразяващо желанието му да започне работа на длъжността, на която е възстановен, работодателят е бил длъжен да подготви работно място за ищеца и да му съобщи датата за явяване на работа, което не е било извършено до 18. 11. 2014 г. /когато ищецът за пръв път се е явил лично в офиса за започване на работа/, нито до 20. 11. 2014 г. /издаването за заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение/. В обобщение е направен извод за незаконност на уволнението на ищеца, извършено на осн. чл. 325, т. 2 КТ, със заповед № 39 от 20. 11. 2014 г. на изпълнителния директор на дружеството, тъй като същата е издадена преди изтичане на срока по чл. 345, ал. 1 КТ /започнал да тече от 18. 11. 2014 г./, но дори да се приеме, че е издадена след изтичане на срока по чл. 345, ал. 1 КТ /ако за начало на течението на срока се приеме дата 5. 11. 2014 г./, то в рамките на срока ищецът е уведомил работодателя за желанието си да започне работа на длъжността, на която е бил възстановен, поканил го е да изпълни съдебното решение, явил се е и лично в офиса за започване на работа, но това не е станало поради отказ на работодателя да го приеме, обяснен с липсата на готовност за това /липса на обезпечено с компютър, програмен продукт, създаден акаунт и т. н. работно място/. Прието е, че не е било налице предвиденото в нормата на чл. 325, т. 2 КТ основание за прекратяване на трудовото правоотношение. С оглед изхода на делото по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е направен извод за основателност и на обусловения иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпросът какво поведение на работника или служителя покрива понятието „явяване на работа“ по смисъла на чл. 345, ал. 1 КТ – дали само физическо присъствие или и изрично заявено желание за започване на работа, както и чия е доказателствената тежест за установяване факта на изрично заявено желание, намерение за започване на работа в срока по чл. 345, ал. 1 КТ. Твърди се, че приетото от въззивния съд по този въпрос противоречи на решение № 46 от 28. 07. 2014 г. по гр. д. № 3406/2013 г. на ВКС, 4 г. о., постановено по чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Така твърдяното противоречие не е налице. В цитираното решение е прието, че под явяване на работа на работника, за да я да я заеме, по смисъла на чл. 345, ал. 1 КТ и чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, следва да се разбира работникът или служителят да се яви лично, фактически в предприятието и да заяви желанието си да заеме длъжността, на която е възстановен от съда, което може да бъде удостоверено както с подаването на писмено волеизявление пред работодателя, така и по друг подходящ начин, стига същият да може да бъде доказан, при евентуален бъдещ съдебен процес, с допустими от процесуалния закон доказателствени средства. В обжалваното въззивно решение е прието, че към 20. 11. 2014 г. /издаване на заповедта за уволнение/ двуседмичният срок по чл. 345, ал. 1 КТ не е бил изтекъл, тъй като не е установено по несъмнен начин същият да е узнал за влизане в сила на съдебното решение преди 18. 11. 2014 г. /датата на първото лично явяване при работодателя/, но дори да се приеме, че е узнал още на 5. 11. 2014 г. /датата на отправеното от негово име, от лице без представителна власт, до работодателя писмо/, то на 18. 11. 2014 г., в рамките на срока, се е явил лично в офиса на дружеството и е заявил желанието си да започне работа, което е установено от ангажираните от ищеца гласни доказателства. Следва да се съобрази и признанието на работодателя, съдържащо се в представения протокол за явяване на работа от 18. 11. 2014 г., в който е удостоверено, че в деня на подписването му ищецът се е явил в офиса на дружеството и е изразил готовност веднага да започне да изпълнява длъжността „мениджър подизпълнители и търговски отношения“. Тези изводи не противоречат на посоченото и представено от жалбоподателя решение на ВКС. Следва да се отбележи, че съдържащите се в частта от изложението, касаеща този въпрос, оплаквания за несъответствие между събраните доказателства и фактическите изводи на съда по съществото си представляват касационни основания за неправилност на решението по чл. 281 ГПК - необоснованост на същото, разглеждането на каквито в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.

В изложението се поставя и въпросът длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната взаимна връзка. Твърди се решаването му в противоречие с приетото по същия въпрос в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 331 от 19. 05. 2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., 4 г. о., решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., 4 г. о., решение № 700 от 28. 10. 2010 г. по гр. д. № 91/2010 г., 4 г. о., решение № 27 от 2. 02. 2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., 4 г. о./ - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така твърдяното противоречие не е налице. В съответствие с приетото в тези решения, въззивният съд, излагайки собствени мотиви и препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, е обсъдил всички събрани по делото доказателства, преценил е всички релевантни за правния спор факти, разгледал е всички направени от страните доводи и възражения.

Поставен е и въпрос относно допустимите по ГПК доказателства за установяване на обстоятелството, че работникът е отказал да приеме предложението на работодателя да се отложи за по-късна дата започването на работа на длъжността, на която е възстановен, като се твърди, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Така соченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице. На първо място, въпросът е поставен твърде общо, без да се сочи връзка с конкретното дело, което прави невъзможна преценката дали същият е обусловил решаващите изводи на съда и е от значение за изхода на делото. В отговора на исковата молба не се съдържа твърдение ищецът да е отказал да приеме предложението на работодателя за отлагане с няколко дни на започването на работа /съдържа се твърдение за отказ да се подпише изготвен от работодателя вариант на протокол/, в мотивите към въззивното и към първоинстанционно решение, които въззивният съд приобщава като свои на осн. чл. 272 ГПК, не се съдържа обсъждане на направено в посочения смисъл възражение от ответника или извод за недоказаност на подобно възражение поради неустановяването му с допустими по ГПК доказателства /включително и извод за недопустимост на гласни доказателства за установяване на този факт, както се твърди в изложението/. От друга страна, по тълкуването и прилагането на разпоредбите от глава 14 „Доказателства“ от Гражданския процесуален кодекс има създадена обилна съдебна практика на ВС на РБ и на ВКС на РБ, със задължителен и незадължителен характер, поради което разглеждането на въпроса за допустимите доказателства за установяване на отказ за започване на работа на възстановения на съответната длъжност работник или служител не би допринесло за развитието на правото и за точното приложение на закона.

Останалите въпроси касаят иска по чл. 225, ал. 3 КТ.

С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение в частта по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ и проверка на правилността му в тази част.

При този изход на делото [фирма] ще следва да бъде осъдено, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищеца Д. Л. Т. сумата 1200 лв. разноски, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от Д. Л. Т. касационна жалба против решение № 7688 от 24. 10. 2016 г. по гр. д. № 7020/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, 2 възз. с-в В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 21. 03. 2016 г. по гр. д. № 3176/2015 г. на СРС, ГО, 63 с-в в частта, с която е уважен предявеният от Д. Л. Т. против [фирма] иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ, за присъждане на обезщетение за вреди от незаконно недопускане на работа за периода 18. 11. 2014 г. – 17. 12. 2014 г., в размер на 4000 лв. И ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 1646/2017 г. на ВКС, III г. о., в посочената част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7688 от 24. 10. 2016 г. по гр. д. № 7020/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, 2 възз. с-в В ЧАСТТА, с която са уважени предявените от Д. Л. Т. против [фирма] искове с правни основания чл. 344, ал. 1, точки 1 и 2 КТ – за признаване за незаконно и отмяна уволнението на ищеца, извършено на осн. чл. 325, ал. 1, т. 2 КТ, със заповед № 39/20. 11. 2014 г. на управителя на дружеството и за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „мениджър подизпълнители и търговски отношения“.

ОСЪЖДА [фирма], на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Д. Л. Т. сумата 1200 лв. разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в прекратителната част подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд, в едноседмичен срок от връчването му, а в останалата част е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: