Н. Ш. Б. от с. Р., община Г., област Б.д, подадена чрез пълномощника адв. Н. А. И. Г. , против решение № 137/09.07.2013г. , постановено по адм. дело № 16 /2013г. по описа на Административен съд гр. С. З. , с което е
отхвърлена жалбата й против задължително предписание № ЗД-94-НН-0005/27.03.2013г. на директора на дирекция "Социално подпомагане" /СП/ гр. К..
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По подробни съображения, изложени в жалбата и в писмени бележки
касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъд е отменен оспорения административ е н акт. Ответникът по касационната жалба – директор ът на
дирекция „Социално подпомагане” гр. К. оспорва жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба, намира следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд
гр. С. З. е отхвърлена жалбата на Н. Ш. Б. от с. Р. против задължително предписание № ЗД-94-НН-0005/27.03.2013г. на директора на дирекция ”СП” гр. К., с което на същата е дадено предписание в качеството й на родител на малолетния Д. Д. Б., да предприеме действия по отписването на детето от общежитие към СНЦ „За подпомагане и култура” гр. К. и същото да бъде отглеждано от родителите в семейна среда.
За да постанови това решение съдът е приел, че
оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и в предвидената форма, при спазване на административнопроизводствените правила и на материалния закон, както и в съответствие с целта на закона. Приел е за неоснователно възражението на жалбоподателката, че в заповедта липсват мотиви, като в тази връзка е изложил, че макар и да не е посочена разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето /ППЗЗД/, регламентираща случаите, в които може да бъде издадено задължително предписания, в случая не е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствени правила, поради това че в предписанието се съдържат конкретни и ясни фактически мотиви, които не затрудняват правото на защита на засегнатото лице. Задължителното предписание препраща към социалния доклад от 27.03.2013г., в който са изложените съображенията на органа, както и наличието на основание чл. 21, ал. 1, т. 3 от Закона за закрила на детето /ЗЗД/ и чл. 18, ал. 4 ППЗЗД.
Съдът е приел, че в случая е доказано, че детето на жалбоподателката е дете в риск по смисъла на пар. 1, т. 11 ДР ЗЗД, което произтича от това, че СНЦ ”За подпомагане и култура” гр. К. не притежава лиценз и регистрация за предоставяне на социална услуга и детето пребивава там през цялата седмица, без регистриран настоящ адрес, при липсата на контрол от страна на Държавната агенция за закрила на детето. Макар че детето е настанено в общежитието със съгласието на биологичните си родители, жалбоподателката не е изпълнила задължението си да полага дължимите грижи за задоволяване на неговите физически и психически потребности, а грижите за детето фактически са поети от председателя на сдружението въз основа на даденото му пълномощно, което включва и право да извежда детето извън страната. Наред с това съдът е изложил, че въпреки, че на жалбоподателката в качеството й на родител на детето Д. Б., е разяснена липсата на законов статут на общежитието, в което е настанено детето и произтичащата опасност за него, тя не е предприела мерки за извеждането му. Според съда, подобно поведение, независимо от виждането на родителя за потребностите на детето от грижи, възпитание, емоционално и нравствено развитие, социални контакти, е неприемливо от гледна точка на интересите на детето и не съответства на неговите обективни потребности. Приел е, че в случая приоритетно значение има правото на детето да се развива физически и социално по здравословен и нормален начин, както и защитата на неговите интереси, което не би могло да се гарантира в заведение с неясен социален и образователен статут. Съдът е обсъдил възражението на жалбоподателката за постановяване на оспорения административен акт в противоречие с Конвенцията за правата на детето, ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г., обн. ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г., в сила от 3.07.1991 г. Обосновал е извода, че предприетата мярка е насочена към постигане на целите по чл. 3, ал. 1 и чл. 18 от Конвенцията да бъдат защитени интересите на детето, които имат приоритет пред желанията и интересите на родителя, както и че предписанието не е в противоречие с чл. 30 от Конвенцията, прокламиращ правото на дете с произход от религиозно малцинство да изповядва или практикува собствената си религия.
Така постановеното решение е правилно.
От фактическа страна по делото е установено, че малолетното дете Д. Д. Б. е
настанено със съгласието на родителите си в общежитие към Сдружение с нестопанска цел /СНЦ/ „За подпомагане и култура”, гр. К. и посещава основно училище в гр. К., поддържа връзка с родителите си предимно по телефона и се връща в дома си през ваканцията. При извършената проверка в СНЦ „За подпомагане и култура” - гр. К. е установено, че същото не притежава лиценз и регистрация за предоставяне на социална услуга по предвидения в българското законодателство ред и въпреки това в общежитието в гр. К. са настанени деца, пребиваващи там през цялата година, в него се осигурява религиозно възпитание и обучение по ислям, като наред с това децата се подпомагат при подготовката им за училище. Установено е, че в общежитието няма осигурена охрана, липсва разработен пропускателен режим за достъп на външни лица, броят на персонала не е съобразен с необходимостта от осигуряване на качествена грижа за децата и липсва утвърдена методика за работа с тях; децата нямат регистрация за настоящ адрес, няма и контролиращ орган в лицето на Държавната агенция за закрила на детето.
Изготвени са два социални доклада, като в съответствие с предложението за предприемане на мерки за закрила на детето, дадено във втория от тях, е изготвен план за действие, съгласуван с майката на детето, предприето е неговото изпълнение, последвал е втори план за действие с подробно разписани цели, задачи и дейности. В изготвения нов социален доклад от 27.03.2013г. отново е извършена оценка на риска и е направено предложение на основание чл. 21, ал. 1, т. 3 ЗЗД и чл. 18, ал. 4 ППЗЗД с цел гарантиране правата и защита по най-добър начин на интересите на детето, да бъде дадено предписание на родителите му за неговото отглеждане и възпитание.
С оспореното пред съда задължително предписание е предписано на Н. Б. в срок от един месец от получаване на акта, в качеството й на родител на малолетния Д. Б., да предприеме действия по отписване на детето от общежитието към СНЦ „За подпомагане и култура” – гр. К. и същото да бъде отглеждано от родителите в семейна среда /на другия родител е издадено отделно предписание/. В мотивите на акта е посочено, че СНЦ „За подпомагане и култура” - гр. К. предоставя социални услуги от резидентен тип по смисъла на пар. 1, т. 16а от ДР на Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане /ППЗСП/ без издаден лиценз от Държавната агенция за закрила на детето, с което са нарушени изискванията на чл. 43б, ал. 1 ЗЗД и чл. 34, ал. 1 ППЗЗД. Посочено е, че сдружението разполага с разрешение от Главно мюфтийство за преподаване на курсове по Коран, но без разрешително и план за обучение по религия от Министерство на образованието и науката. Изложено е също, че Законът за вероизповеданията регламентира правото на родителите да осигурят религиозно възпитание на децата си в съответствие със собствените им убеждения, включително и да ги настанят в подходящи учебни заведения или сдружения, но при спазване на законовите изисквания и получаване на съответния лиценз за предоставяне на съответната социална услуга по реда на Закона за закрила на детето.
Предвид установените по делото правнорелевантни факти, правните изводи на първоинстанционния съд са правилни. Обосновано съдът е приел, че предписанието съдържа фактически и правни основания, след като административният орган изрично се е позовал на социалния доклад от 27.03.2013 г., който е съставен преди издаването на акта и за целите на същото административно производство, поради което допълва мотивите на административния акт, като в тази връзка съдът правилно се е позовал на указанията в ТР №16/1975 г. на ОСГК на ВС.
В социалния доклад, към който има изрично препращане в оспореното пред съда предписание, е посочено, че е налице основание за издаване на предписание по чл. 21, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Разпоредбата предвижда, че по този закон дирекция "СП" извършва проверки по жалби и сигнали за нарушаване правата на децата и дава задължителни предписания за отстраняването им при условия и по ред, определени с правилника за прилагане на закона. В чл. 18, ал. 1 ППЗЗД е регламентирано, че целта на мерките за закрила в семейна среда е да бъдат подпомогнати детето и семейството в зависимост от възможностите за отглеждане и възпитание на детето; според ал. 2, мерките, предвидени в чл. 23 ЗЗД, се прилагат съгласно изготвения план за действие, а според ал. 3, мерките за закрила на детето могат да се осъществяват и чрез социални услуги. В чл. 18, ал. 4 ППЗЗД е предвидено, че при отказ за сътрудничество от страна на родител, настойник или попечител или на лицето, което полага грижи за детето, по предложение на социалния работник, водещ случая, директорът на дирекция "Социално подпомагане" издава задължително предписание.
Правилна е преценката на първоинстанционния съд, че задължителното предписание е издадено при наличието на предпоставките, предвидени в чл. 18, ал. 4 ППЗЗД. От данните, събрани при извършеното социално проучване, се налага извода, че детето Д. Б. е дете в риск по смисъла на пар. 1, т. 11, б. "в" ДР ЗЗД, според който това е дете, за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие. Изводът се налага предвид направените констатации от социалните работници относно липсата на лиценз за предоставяне на социални услуги от СНЦ ”За подпомагане и култура”, фактът, че грижите за детето са предоставени на председателя на сдружението и осъществяването им е обусловено не от интересите на детето, а от целите на сдружението.
Неоснователно се поддържа в касационната жалба, че не е налице отказ на жалбоподателката от съдействие. Фактът, че майката се е отзовавала на поканите за срещи със съответните служители на дирекция „СП”, не обосновава извод за оказване на съдействие, тъй като в случая същественото за гарантиране на интересите на детето е било извеждането му от общежитието, за което майката не е предприела никакви мерки, въпреки направените разяснения относно статута на общежитието, липсата на лиценз на сдружението за предоставяне на социална услуга от резидентен тип и т. н.
Следва в тази връзка да се посочи, че съгласно пар. 1, т. 6 ДР ЗСП
„
социални услуги”
са дейности, които подпомагат и разширяват възможностите на лицата да водят самостоятелен начин на живот и се извършват в специализирани институции на общността, съгласно пар. 1, т. 7 ДР ЗСП
„социални услуги в общността”
са услуги, предоставени в семейна среда или в близка до семейната среда. Според определението, дадено в пар. 1, т. 16а ДР ППЗСП
„социална услуга - резидентен тип
”
е форма на социална услуга за задоволяване на ежедневните потребности за ограничен брой лица - не повече от 15, които предоставят възможност за живеене в среда, близка до семейната.
В чл. 18, ал. 1 ЗСП са изброени изчерпателно субектите, които могат да извършват социални услуги. Съгласно
лицата по чл. 18, ал. 1, т. 3 и 4 от ЗСП /български физически лица, регистрирани по Търговския закон, и юридически лица; физически лица, извършващи търговска дейност, и юридически лица, възникнали съгласно законодателството на друга държава - членка на Европейския съюз, или на друга държава от Европейското икономическо пространство/ могат да предоставят социални услуги за деца след получаване на лиценз и вписване в регистъра по реда на Закона за социалното подпомагане. В
е предвидено, че председателят на Държавната агенция за закрила на детето издава лиценз за предоставяне на социални услуги за деца по предложение на комисия, съставена от представители на Министерството на труда и социалната политика, Министерството на образованието и науката, Министерството на здравеопазването, Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието, Държавната агенция за закрила на детето и Агенцията за социално подпомагане. Предвид установените по делото факти се налага извода, че предоставяните услуги в общежитието на СНЦ ”За подпомагане и развитие” в гр. К. по своето естество представляват предоставяне на социална услуга от резидентен тип. По делото е безспорно установено, че сдружението няма издаден лиценз за предоставяне на тази услуга на деца, като в тази връзка е налице и изричен отказ на
председателя на Държавната агенция за закрила на детето, обективиран в заповед № РД-01-17/09.02.2012г. Следователно, предоставянето на социални услуги – резидентен тип за деца от това сдружение е в нарушение на закона, което налага извеждането на децата от общежитието, в какъвто смисъл е даденото задължително предписание от директора на дирекция „Социално подпомагане” гр. К.. Настоящият съдебен състав споделя изложените от първоинстанционния съд доводи и направените изводи относно липсата на противоречие с Конвенцията за правата на детето.
Неоснователно е оплакването в касационната жалба, че първоинстанционният съд не е съобразил всички представени по делото писмени доказателства и по-конкретно относно последвалото издаването на заповедта извеждане на детето от общежитието. По делото е установено, че на 09.05.2013 г. при направено посещение в общежитието от социални работници при дирекция „СП” – гр. К. е констатирано, че всички деца са напуснали, което съответства и на изявлението на детето при разпита му в съдебно заседание на 13.06.2013 г. Касае се за последващи действия по изпълнение на даденото предписание, които не се отразяват на неговата законосъобразност, тъй като съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му.
По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице твърдяните касационни основания за отмяна, поради което решението следва да бъде оставено в сила.
Разноски по делото не са претендирани, поради което съдът не се произнася по възлагането им.
С оглед изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, АПК Върховният административен съд, шесто отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА
решение № 137/09.07.2013 г., постановено по адм. дело № 164/2013 г. по описа на Административен съд - гр. С. З..
Решението не подлежи на обжалване.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ Н. М.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ А. Д./п/ А. А.
А.Д.