Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.).

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], О. П чрез адв. С., срещу решение № 1326 от 28.06.2016 г. на Административен съд Пловдив (АСП), постановено по адм. д. № 610/2016 г., в частта с която е отхвърлена жалбата на дружеството срещу акт за прихващане и възстановяване (АПВ) № П-16001615203312-004-001 от 09.12.2015 г., издаден от М. Г. Б. - инспектор по приходите при ТД Пловдив на НАП, потвърден с решение № 112 от 29.02.2016 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” Пловдив при ЦУ на НАП.

Касаторът поддържа неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че е налице неправомерно ползване от бюджета на средства гарантиращи събирането на публични задължения. Претендира за отмяна на решението и отмяна на АПВ.

Ответникът директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ДДОДОП) гр. П. в писмено становище, оспорва касационната жалба.

Участващият по делото прокурор от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, Първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

На [фирма] е извършена ревизия по ЗДДС за периода 10.03.2009 г. - 31.08.2009 г., завършила с издаване на ревизионен акт № 161304198 от 03.12.2013г., с който са определени задължения по ЗДДС в размер 268 565, 46 лева главница и лихви в размер на 114 027, 62 лева. С решение № 192 от 24.02.2014 г. на директора на дирекция ОДОП Пловдив ревизионният акт е потвърден в частта за допълнително начисления ДДС в размер на 268 565, 46 лева и е изменен в частта за начислените лихви от 114 627, 62 лева на 48 314, 10 лева. ДДОДОП е посочил, че е дължима корекция на определените лихви, тъй като сума в размер на 280 000 лева е била на разположение по сметката на НАП за времето от 07.02.2011 г. до 24.06.2013 г. и лицето не дължи лихва за този период.

Административен съд Пловдив с решение № 563 от 19.03.2015 г. по адм. дело № 832/2014 г. е отменил ревизионният акт в частта за допълнително начисления ДДС в размер на 186 739, 36 лева, ведно с начислените лихви. Решението не е обжалвано и в тази част е влязло в сила на 10.04.2015 г.

На 15.04.2014 г. по сметка на ТД Пловдив на НАП от банкова сметка на дружеството е постъпила отново сумата 280 000 лева, с която са погасени допълнително установените задължения по ревизионен акт № 161304198 от 03.12.2013г. Предвид частичното погасяване на задължения е установено, че са налице недължимо внесени суми в размер на 186 739, 36 лева главница и 4 264, 11 лева - лихви, или общо - 191 003, 47 лева. С акт за прихващане или възстановяване № П-16001615133299-004-001 от 20.08.2015 г. тази сума и лихвата върху нея в размер на 26 156, 51 лева е определена като подлежаща на възстановяване/прихващане г. и след извършено прихващане на лихви по ревизионен акт № 161304198 от 03.12.2013 г. в размер на 15 583, 59 лева, на дружеството е възстановена сумата в размер на 175 419, 88 лева.

На 09.11.2009 г. дружеството е представило безусловна и неотменяема банкова гаранция № 043053/05036 от 05.11.2009 г. от [фирма] в размер на 402 051, 41 лева на основание чл. 92, ал. 8 ЗДДС, като с анекси от 28.06.2010 г. и 04.11.2010 г. срокът на валидност на банковата гаранция е удължаван.

С писмо от 14.01.2011 г. на ТД Пловдив на НАП е изпратено искане за плащане до [фирма] за изпълнение на ангажимента по банковата гаранция, с което е поискано банката да преведе по сметката на НАП сумата 280 000 лева, която е постъпила на 07.02.2011 г. Впоследствие дружеството е поискало на основание чл. 129 ДОПК сумата от банковата гаранция в размер на 280 000 лева да бъде възстановена по негова сметка. С акт за прихващане или възстановяване № 1301364 от 10.06.2013 г. след прихващане на суми, на 24.06.2013 г. на дружеството са възстановени 279 833, 08 лева по запорирана сметка на дружеството на основание постановление за налагане на обезпечителни мерки № СДО/РД-10-133 от 19.06.2013г..

Съдът е установил, че спорът е относно правилното приложение на закона и дължимостта на лихва на основание чл. 129, ал. 6 ДОПК. Приел е, че претенциите на дружеството за лихва за периода 07.02.2011 г. - 20.08.2015 г. в размер на 60 494, 16 лева, представляваща разликата между пълния размер на законната лихва за целия период (86 650, 66 лева) и възстановените лихви по акт за прихващане или възстановяване № П-16001615133299-004-001 от 20.08.2015 г. (26 156, 51 лева) и за лихва върху нея за периода 21.08.2015 г. - 22.12.2015 г. в размер на 2 087, 85 лева, са неоснователни. В резултат, на което е отхвърлил жалбата на дружеството. В прекратителната част, решението не е атакувано и същото е влязло в сила.

Така постановеното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно поради неправилно приложение на закона.

Между страните не е формиран спор за факти, а единствено относно приложението на чл. 129, ал. 6 от ДОПК - недължимо събрани или внесени суми, с изключение на задължителни осигурителни вноски, се връщат със законната лихва за изтеклия период, когато са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите. В случая след частичната отмяна на РА № 161304198 от 03.12.2013 г. с влязло в сила съдебно решение № 563 от 19.03.2015 г. по адм. д.№ 832/2014 г. на АСП, приходните органи признават като недължимо внесени главницата от 186 739.36 лв. и лихви в размер на 4264.11 лв. (за м. април 2009 г.), общо 191 003. 47 лв. Тази сума, ведно със законни лихви в размер на 26 156.51 лв., изчислени за периода от 16.04.2014 г. до 20.08.2015 г., е определена като подлежаща на възстановяване/прихващане с АПВ № П-16001615133299-004-001/20.08.2015 г., отменен и върнат за нова проверка с решение № 869/09.11.2015 г. на ДДОДОП гр. П. и съгласно мотивите на това решение (л. 42). Извършеното със същия АПВ прихващане със сумата от 15 583.59 лв. не е спорно по делото (молба на лицето от 13.06.2016 г.). Претенцията на лицето касае лихвата за забава върху сумата 186 739.36 лв. за разликата над възстановения размер от 26 156.51 лв. до претендирания за периода от 07.02.2011 г. до 09.04.2014 г. общо в размер на 86 650.66 лв. или разликата от 60 494.16 лв.

Тази претенция е основателна за периода от 07.02.2011 г. до 24.06.2013 г., в която част обжалваното решение е неправилно. Приложимата разпоредба на чл. 129, ал. 6 ДОПК постановява възстановяване на недължимо внесените суми със законната лихва от датата на недължимото плащане до датата на възстановяването. В идентичен смисъл е даденото тълкуване от Съда на Европейския съюз (СЕС) в решение по дело С-565/11: т. 28 "Всъщност размерът на тази загуба (лихви във връзка с недължимо събран данък) зависи по-конкретно от това колко дълго е продължила невъзможността за използване на недължимо платената в нарушение на правото на Съюза сума, и по принцип обхваща периода между датата на недължимото плащане на въпросната такса и датата на нейното възстановяване". Неоснователен е доводът на приходните органи, че тази претенция вече е съобразена при определяне на публичните задължения на дружеството с решение № 192 от 24.02.2014 г. на ДДОДОП гр. П., постановено по повод административното оспорване на същия РА № 161304198 от 03.12.2013 г. За същия период сумата е била преведена по сметка на НАП, поради което от лицето не могат да се събират лихви за забава. Това не влияе на претенцията на ревизираното дружество за обезвреда на неправомерно претърпяната от него загуба от невъзможността да разполага със средствата си, измерима с дължимата лихва за забава от датата на превода на сумата на 07.02.2011 г. до датата на нейното реално възстановяване в патримониума му на 24.06.2013 г. Изложеното налага отмяна на обжалваното решение в посочената част и отмяна на потвърдения с него АПВ. На основание чл. 173, ал. 2 АПК делото като преписка следва да се върне на административния орган за постановяване на акт при съобразяване на тълкуването, дадено с настоящето решение.

Неоснователна е претенцията на касатора за лихви за периода от 25.06.2013 г. до 09.04.2014 г. През този период сумата от 280 000 лв. е възстановена по сметка на [фирма], но дружеството претендира, че не е могло да я ползва, тъй като сметката била предварително запорирана. Независимо, че сумата е била предмет на обезпечение въз основа на постановление от 19.06.2013 г., същата не е излизала от патримониума на лицето. Дружеството е разполагало с възможността по чл. 229, ал. 1 ДОПК да поиска определени суми да се оставят на негово временно разпореждане за неотложни плащания във връзка с дейността му, поради което е неоснователна претенцията му, че не е разполагало с възможност да ползва запорираната сума. Следователно и за този времеви период не е налице нито една от хипотезите на чл. 129, ал. 6 ДОПК. В тази част решението следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора е основателна претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски, заявена своевременно пред решаващия съд, вкл. с представяне на списък по чл. 80 ГПК. Неоснователно е възражението на приходната администрация за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от 2400 лв., тъй като съобразно обжалваемия интерес от 60 494.16 лв. размерът на възнаграждението съгласно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 2344.82 лв. При направени от жалбоподателя разноски в размер на 2250 лв. (за касационната инстанция касаторът не претендира разноски) съобразно уважената част от оспорването му се дължат разноски в размер на 1701.43 лв.

На ответника съобразно отхвърлената част от оспорването се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 980.64 лв. за всяка съдебна инстанция или общо 1961.28 лв. Доколкото с първоинстанционното съдебно решение му е присъдена сума в размер на 2407 лв. за разликата над 1961.28 лв. решението следва да бъде отменено.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, Първо отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ съдебно решение № 1326 от 28.06.2016 г. на Административен съд Пловдив, постановено по адм. д. № 610/2016 г. в частта, с която е отхвърлена жалбата на [фирма], [населено място], О. П срещу Акт за прихващане и възстановяване № П-16001615203312-004-001 от 09.12.2015 г., издаден от М. Г. Б. - инспектор по приходите при ТД Пловдив на НАП, потвърден с решение № 112 от 29.02.2016 г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” Пловдив при ЦУ на НАП, относно невъзстановени лихви за периода 07.02.2011 г. до 24.06.2013 г. в размер на 45 745.24 лв., както и в частта за присъдените в полза на Дирекция „ОДОП“ гр. П. разноски за разликата над 1961.28 лв. до присъдения размер от 2407 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ Акт за прихващане и възстановяване № П-16001615203312-004-001 от 09.12.2015 г., издаден от М. Г. Б. - инспектор по приходите при ТД Пловдив на НАП, в посочената част.

ВРЪЩА в тази част на основание чл. 173, ал. 2 АПК делото като преписка на административния орган за постановяване на акт при съобразяване на тълкуването, дадено с настоящето решение.

ОСТАВЯ В СИЛА съдебно решение № 1326 от 28.06.2016 г. на Административен съд Пловдив, постановено по адм. д. № 610/2016 г. в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Дирекция „ОДОП“ гр. П. да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], О. П, [община], [адрес] сторените в производството разноски общо в размер на 1701.43 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.