Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от АПК, във връзка с чл. 231 от ЗМВР (ЗАКОН ЗА МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ) (ЗМВР).

Образувано е по касационна жалба на Ц. Т. П. от [населено място], срещу решение № 1963 от 22.03.2016г. по адм. д. № 91/2016г. на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 513з-8875/27.11.2015г. на директора на Столична дирекция на вътрешните работи за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" и прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител. В жалбата се излагат доводи, че съдът неправилно е приложил материалния закон. Претендира се отмяна на обжалваното решение и произнасяне по съществото на спора, като бъде отменена оспорената заповед.

В съдебно заседание на 20.04.2017г. касаторът чрез адв. Й. представя удостоверение от Окръжна прокуратура гр. В. № 2206/2015г., в уверение на това, че на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, с постановление за прекратяване на наказателното производство на прокурор от ОП – Варна, от 12.10.2016г. е прекратено досъдебно производство № 77/2015г. по описа на ОСлО при ОП Варна и същото не е обжалвано.

Като се позовава на цитираното удостоверение, адв. Й. сочи, че в случаи в които едно дисциплинарно нарушение едновременно с това представлява и престъпление, законът задължава на първо място да се установи престъпното деяние. Неспазването на тази последователност се сочи като нарушаване на конституционното право на защита и установената с Конституцията на РБългария невиновност до доказване на противното. В конкретния случай се касаело за пълна идентичност на съставите, поради което и прекратяването на наказателното производство на посоченото основание – недоказаност на обвинението сочело на извод за незаконосъобразност на заповедта за уволнение поради липса на осъществено дисциплинарно нарушение. При условията на евентуалност претендира, че дори и да не се вземе предвид като релевантно за спора новото доказателствено средство, то в хода на дисциплинарното производство по никакъв начин не се доказвал елемент от фактическия състав на нарушението, а именно – уронването на престижа на службата. Претендира разноски по делото.

Ответникът – директорът на Столична дирекция на вътрешните работи в писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

След като обсъди доводите и възраженията на страните и прецени събраните по делото доказателства Върховният административен съд, състав на седмо отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна.

Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.

С решение № 1963 от 22.03.2016г. по адм. д. № 91/2016г. Административен съд София град е отхвърлил жалбата на Ц. Т. П. срещу заповед № 513з-8875/27.11.2015г. на директора на Столична дирекция на вътрешните работи за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" и прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител.

Заповедта е издадена на основание чл. 194, ал. 2, т. 1, предл. първо и т. 4; чл. 197, ал. 1, т. 6; във вр. с чл. 203, ал. 1, т. 7, предл. 2 и т. 13; чл. 204, т. 3 и чл. 226, ал. 1, т. 8 ЗМВР.

За да постанови този резултат решаващият съдебен състав е приел, че обжалваният административен акт е издаден при изяснени факти и обстоятелства, както и че предпоставките, предвидени в Закон за налагане на дисциплинарно наказание са осъществени и дисциплинарната власт на административния орган е упражнена в нормативно установените рамки. Заповедта е издадена в границите на компетентност на органа, при спазване на изискванията за форма и на административнопроизводствените правила, както и на материалноправните разпоредби и на целта на закона, поради което не са налице основания за нейната отмяна.

Като краен резултат съдът е счел, че поведението на жалбоподателя, описано в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, е несъвместиво с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР и е довело до уронване престижа на МВР, за което административният орган законосъобразно му е наложил дисциплинарно уволнение.

Обжалваното решение е неправилно. Същото е постановено в нарушение на приложимия материален закон и е необосновано.

Съгласно чл. 194, ал. 1 ЗМВР, държавните служители в МВР, които са нарушили служебната дисциплина, се наказват с предвидените в този закон дисциплинарни наказания.

Дисциплинарно нарушение е и неизпълнение на разпоредбите на този закон, както и неспазване на правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР.

Според ал. 3 държавните служители в МВР носят дисциплинарна отговорност, независимо че деянията им могат да са основание за търсене и на друг вид отговорност.

Чл. 195 ЗМВР въвежда срокове за налагане на дисциплинарните наказания, като изключение от определените срокове е хипотезата, в която дисциплинарното нарушение е и престъпление или административно нарушение. В последната хипотеза законодателят е предвидил, че сроковете по ал. 1 и ал. 2 започват да текат от влизане в сила на присъдата или наказателното постановление.

Чл. 203 ЗМВР посочва кои дисциплинарни нарушения се приемат за тежки. За същите се налага дисциплинарно наказание уволнение. Сред тях по т. 1 е осъждане за умишлено престъпление от общ характер или лишаване от право да се заема държавна длъжност; и по т. 7, предл. 2 - използване на служебното положение за лична облага; т. 13 - деяние, несъвместимо с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващо престижа на службата.

Съгласно нормата на чл. 214, ал. 1, т. 1 ЗМВР държавен служител в МВР може да бъде временно отстранен от длъжност когато срещу него е образувано дисциплинарно производство по чл. 207 и служебното му положение би затруднило разкриването на обективната истина; в този случай отстраняването се извършва от органа образувал дисциплинарното производство.

Съгласно чл. 214, ал. 2 ЗМВР, при привличане на държавен служител като обвиняем за престъпление, извършено от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, буква "а" от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС) и е образувано дисциплинарно производство по чл. 207, ал. 1, съответният орган по чл. 158 и 159 го отстранява временно от длъжност. Според ал. 5 когато дисциплинарното производство по ал. 1, т. и т. 2 бъде прекратено или когато на служителя не бъде наложено дисциплинарно наказание уволнение, на него му се изплаща възнаграждението за времето на отстраняване. По силата на чл. 69, ал. 1 НПК когато обвиняемият е привлечен за умишлено престъпление от общ характер, извършено във връзка с работата му, и има достатъчно основания да се счита, че служебното му положение ще създаде пречки за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, съдът може да отстрани обвиняемия от длъжност.

Според съдебния състав, анализът на цитираните разпоредби води до следните изводи: когато с едно и също деяние едновременно се осъществява състав на дисциплинарно нарушение и състав на престъпление или когато извършването на престъплението е част от състава на дисциплинарното нарушение, то в тези случаи няма пречка да се търси както наказателна, така и дисциплинарна отговорност на служителите, но дисциплинарната отговорност в случая се поставя в зависимост от установяването на факта на извършеното престъпление/ т. е. от установяването на престъпни обстоятелства/, което може да стане в случая единствено с влязла в сила присъда на наказателен съд. Не случайно законодателят е предвидил първо, че сроковете по ЗМВР започват да текат от влизане в сила на присъдата и второ – че осъждането за умишлено престъпление от общ характер представлява отделно и самостоятелно тежко нарушение на служебната дисциплина.

Ако се приеме, че дисциплинарнонаказващият орган има правомощия да налага наказание за деяние, което от фактическа страна, покрива състав на престъпление, преди да е налице влязла в сила присъда, то на практика би се стигнало до неприлагането на разпоредбата на чл. 203, ал. 1, т. 1 ЗМВР, до обезмисляне на нейното съществуване и до нарушаване на презумпцията за невиновност. Приемайки гореизброените норми, законодателят е предвидил, че дисциплинарнонаказващият орган преди да наложи наказание в цитираната по-горе хипотеза, следва да изчака влизането в сила на осъдителна присъда на Наказателен съд. В противен случай се губи смисълът на изключението, регламентирано в нормата досежно сроковете за налагане на дисциплинарни наказания за деяния, които осъществяват и състав на престъпления, да текат от влизане в сила на присъдата, а не от откриване на нарушението.

В случая служителят, срещу когото е образувано дисциплинарно производство за поведение, несъвместимо с етичните правила и уронващо престижа на службата, когато това поведение от фактическа страна покрива и състав на престъпление, за което е привлечен и като обвиняем, може да бъде отстранен от служба по реда на ЗМВР при наличието на предпоставките, визирани в закона. При всички случаи обаче дисциплинарнонаказващият орган преди да се произнесе със заповедта за налагане на дисциплинарно наказание при идентичност на фактите и съставите трябва да изчака произнасянето на Наказателен съд и влизането в сила на присъда, която по силата на чл. 300 ГПК и чл. 413 НПК е задължителна за всички органи, съдилища, лица и организации. Безспорно е налице преюдициалност на спора по образуваното наказателно прозводство по отношение на дисциплинарното прозводство. Необходимостта да се изчака влизането в сила на осъдителна присъда е с оглед обстоятелството, че престъпления и престъпни обстоятелства, съгласно българското законодателство, могат да се установяват само по два начина: 1. от Наказателен съд, чрез осъдителна присъда и 2. по реда на чл. 124, ал. 5ГПК, при изчерпателно изброени хипотези, в които граждански съд може да се произнесе по предявен иск за установяване на престъпно обстоятелство. Никой друг – било то административен орган или съд, различен от посочените по-горе, не разполага с компетентността да установява престъпни обстоятелства дори и инцидентно във връзка с решаването на друг спор, който му е подведомствен или подсъден. Приемането на обратното би довело до нарушаване на презумпцията за невиновност. Следователно, за да се приемат за установени и доказани обстоятелства, които осъществяват и състав на престъпление съгласно българския наказателен закон, следва да е налице влязла в сила осъдителна присъда на наказателен съд или влязло в сила решение на гражданския съд, с което се установяват престъпни обстоятелства по предявен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК.

По конкретното дело от фактическа страна е установено, че дисциплинарното производство се развива паралелно с образувано против П. наказателно производство за приета като подкуп парична сума. С обжалваната в първоинстанционното производство заповед на П. е наложено дисциплинарно наказание ”уволнение” и е прекратено служебното му правоотношение на посочените погоре основания за извършено тежко нарушение на служебната дисциплина, изразяващо се в това, че на 26.06.2016г. около 17.50ч в гр. [населено място] младши инспектор Ц. П. е получил от гражданина Д. сума от 25.90лв., която не му се следва, за да не изпълни служебните си задължения – да не санкционира водач на МПС, който не притежава гражданска отговорност и технически преглед на автомобила.

По случая е образувано досъдебно производство № 77/2015г. по описа на ОСлО в ОП Варна за престъпление по чл. 302, т. 1 във вр. с чл. 301, ал. 1 НК. Видно от представените материали в хода на досъдебното производство, деянието от фактическа страна се изразява в получаване на сумата от 25.90лв от служителя П. от водач на МПС, за да бъде пуснат и да не му бъде съставен акт, тъй като не носел документи на автомобила със себе си.

Пред касационната инстанция се представя удостоверение от Окръжна прокуратура гр. В. № 2206/2015г., в уверение на това, че на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, с постановление за прекратяване на наказателното производство на прокурор от ОП – Варна, от 12.10.2016г. е прекратено досъдебно производство № 77/2015г. по описа на ОСлО при ОП Варна и същото не е обжалвано.

Анализът на описаните в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание обстоятелства води до извод, че дисциплинарнонаказващият орган е приел за установени факти - извършването на определени действия от страна на служителя, които действия осъществяват състав на престъпление по НК – чл. 302 във. вр. с чл. 301 НК. Същият е приел за доказани горните факти касаещи получаването на посочената сума, които са послужили като фактическо основание за издаване на заповедта, преди да е налице влязла в сила осъдителна присъда на наказателен съд. Чрез извършеното от служителя деяние, по отношение на което е прието, че е несъвместимо с етичните правила и уронва престижа на службата, се осъществява и състав на престъпление съгласно НК. Т.е с едно и също деяние служителят е осъществил едновременно състав на престъпление и състав на дисциплинарно нарушение. Или казано по друг начин елемент от фактическия състав на конкретното дисциплинарно нарушение /така както са описани фактите в заповедта/ е извършването от страна на служителя на престъпление по чл. 302, т. 1 във вр. с чл. 301 НК. За да се приемат за доказани фактите, описани в заповедта, които факти покриват и състав на престъпление е необходимо наличие на влязла в сила осъдителна присъда. Съпричастността на едно лица в извършването на каквото и да е престъпление се установява единствено и само с влязла в сила осъдителна причина. Законът допуска едно изключение от установеното правило и то е при произнасяне с решение на гражданския съд по предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК в изчерпателно посочени хипотези, както вече бе отбелязано по-горе. В случая дисциплинарнонаказващият орган, за да обоснове наложеното дисциплинарно наказание е приел за установени и доказани факти, които имат характер на престъпни обстоятелства, при липса на влязла в сила осъдителна присъда относно тези обстоятелства. На практика, приемайки за доказано, описаното в заповедта деяние, с което се осъществява и състав на престъпление, и издавайки обжалваната заповед, преди да е налице влязла в сила осъдителна присъда, установяваща извършването на престъпление по чл. 302 във вр. с чл. 301 НК от страна на касатора, наказващият орган е нарушил основен правен принцип, намерил израз в установената в чл. 6, т. 2 от КЗПЧОС, чл. 48, т. 1 от Хартата на основните права на ЕС, чл. 31, ал. 3 от Конституцията на Р. Б и чл. 16, ал. 1НПК, презумпция за невиновност. Изложеното по-горе води до следните изводи: 1. дисциплинарното нарушение, за което на касатора е наложено дисциплинарно наказание ”уволнение” не е доказано; 2. обжалваната в първоинстанционното производство заповед е постановена при липса на материалните предпоставки за издаването, поради което същата е незаконосъобразна и следва да бъде отменена.

Няма пречка разбира се при влизане в сила на осъдителна присъда по отношение на П. за извършено престъпление по чл. 302, т. 1 във вр. с чл. 301, ал. 1 НК, да бъде издадена нова заповед от страна на дисциплинарнонаказващия орган, с която на същия да се наложи дисциплинарно наказание "уволнение”. Но по делото е представено удостоверение за прекратено наказателно производство срещу него за това деяние поради недоказаност на деянието.

Предвид изложените съображения обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено, но тъй като спорът е изяснен от фактическа страна, настоящият състав следва да се произнесе по същество, като отмени обжалваната заповед за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" и прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител от МВР.

Предвид изхода на спора, на жалбоподателя се дължат разноски по делото в размер на 1015лв.

Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение

РЕШИ :

ОТМЕНЯ решение № 1963 от 22.03.2016г. по адм. д. № 91/2016г. на Административен съд София град и вместо него постановява :

ОТМЕНЯ заповед № 513з-8875/27.11.2015г. на директора на Столична дирекция на вътрешните работи.

ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на Ц. Т. П., ЕГН [ЕГН] сумата от 1015лв., представляващи разноски по делото.

Решението е окончателно.