ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2837
София, 31.10.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на първи октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 982 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Д. Ц. И., чрез адв. Р. К. от КАК, и „Ди Енд Ди 08“ ЕООД – трето лице-помагач на Д. Ц. И., чрез адв. В. Д. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1411/05.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1222/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 2 с-в, с което е потвърдено решение № 260061/26.01.2023 г., поправено с решение № 260106/01.03.2023 г., постановени по т. д. № 2709/2019 г. по описа на Софийския градски съд, ТО, VІ-6 с-в, с което изцяло са уважени предявените от „Кей Би Си Б. Б. ЕАД, с предходното търговско наименование „Райфайзенбанк (България), чийто универсален правоприемник е „Обединена българска банка“ АД, срещу Д. Ц. И. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване със сила на пресъдено нещо, че „Кей Би Си Б. Б. ЕАД е носител на парични вземания срещу Д. Ц. И., породени от договор за срочен банков кредит № 83393/05.11.2012 г., които са обективирани в заповед за незабавно изпълнение от 16.08.2018 г. по ч. гр. д. № 46483/2018 г. по описа на СРС, 34 с-в, както следва: 1) 32027 евро – главница, представляваща остатъкът от усвоения кредит, ведно със законната мораторна лихва от 13.07.2018 г. до окончателното заплащане; 2) 2455,15 евро - възнаградителна лихва за периода от 15.06.2016 г. до 04.12.2017 г.; 3) 2037,20 евро - мораторна неустойка (наказателна лихва), изтекла за периода от 15.07.2016 г. до 12.07.2018 г.; 4) 3301,81 евро - мораторна неустойка (наказателна лихва) върху предсрочно изискуемата главница от 24980 евро, изтекла за периода от 05.12.2017 г. до 12.07.2018 г.; 5) 274,82 лв. - изискуема комисиона за управление, дължима по чл. 3.2 от договора за периода от 15.11.2015 г. до 15.11.2016 г. и 6) 25 лв. - такса за подновяване на залози.
Касаторът Д. Ц. И. поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като вследствие на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на наведените във въззивната жалба правни доводи и несъобразяване на всички правнорелевантни факти, апелативният съд необосновано е достигнал до фактическия извод, че уведомлението, адресирано от банката до касатора – солидарен длъжник по процесния договор за банков кредит, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е достигнало надлежно до неговия адресат, макар и от приетата по делото съдебно-почеркова експертиза да се установявало, че подписът, положен за получател в обратната разписка, не изхожда от ответницата, респ. че е изразена само една вероятност, че двете имена „Д. И.“, са изписани от нея. Счита за незаконосъобразен правния извод на въззивния съд, че претендираните парични притезания не са покрити с изтекла погасителна давност, респ. че клаузата, с която е уговорена мораторна неустойка, не е нищожна на поддържаните във въззивната жалба основания.
Този касатор не обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с конкретно посочване на някоя от специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, но с оглед на обстоятелството, че по втората група процесуалноправни въпроси (под т. 6 и т. 7) твърди, че те са разрешени в противоречие със задължителната практика, намерила израз по т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, настоящият съдебен състав счита, че касаторът твърди, че по тези два въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с този тълкувателен акт, поради което е поискано въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Правилно ли първоинстанционният и въззивният съд са счели, че връчването на уведомлението за предсрочната изискуемост до Д. И. е извършено лично, чрез обратна разписка на 20.06.2017 г., в 11,40 ч., видно от представеното известие за доставяне, в [населено място], лично, при условие, че от приетата пред първоинстанционния съд съдебно-почеркова експертиза се установявало, че ръкописният текст, изобразяващ името на получателя Д. И., както и изписване на „20066171140“ (неправилно обозначено от вещото лице като ЕГН) са изпълнени от Д. И., като вещото лице приема, че подписът, положен след ръкописно изписаното име Д. И., е несъпоставим с подписите, положени от същата и използвани като сравнителен материал, но всички ръкописни буквени и цифрови текстове са положени от едно и също лице?“; 2. „При това заключение на вещото лице не е ли неправилен изводът на въззивния съд, че връчването на уведомлението за предсрочната изискуемост до Д. И. е извършено лично, чрез обратна разписка на 20.06.2017 г., в 11,40 ч., видно от представеното известие за доставяне, в [населено място], доколкото в заключението си вещото лице-графолог сочи, че подписът, положен в процесната бланка известие, не е положен от Д. И.?“; 3. „При условие че вещото лице заключава, че „Допускам, че ръкописният текст, съдържащ ръкописно изписаното име „Д. Цв. И., както и ръкописният цифров текст, съдържащ се в описаното ЕГН “[ЕГН]“, изпълнени в известие за доставяне, обр. 243 на Български пощи, доставено на 20.06.2017 год. на Д. Цв. И., са изпълнени от Д. И., както и че подписът е несъпоставим с подписите, положени от Д. И., не е ли следвало въззивният съд да назначи допълнителна експертиза, от която да се установи по безспорен начин дали подписът е положен по категоричен начин от Д. И., както и дали ръкописният текст по безспорен начин е изписан от нея, доколкото вещото лице предполага за тези обстоятелства в заключението си и не отговаря по категоричен начин?“; 4. „При условие че са налице предположения на вещото лице, касателно че ръкописният текст е изписан от Д. И. и противоречието, че положеният подпис не е положен от нея, правилен ли е изводът на въззивния съд, че връчването на уведомлението за предсрочната изискуемост до Д. И. е извършено лично, чрез обратна разписка на 20.06.2017 г., в 11,40 часа, видно от представеното известие за доставяне, в [населено място]?“; 5. „При условие че липсва категоричност и е налице съмнение по отношение, че връчването на уведомлението за предсрочната изискуемост до Д. И. е извършено лично, чрез обратна разписка на 20.06.2017 г., в 11,40 ч., видно от представеното известие за доставяне, в [населено място], правилен ли е изводът на въззивния съд, че дружеството дължи сумите по осъдителното съдебно решение?“ (по тези пет въпроси не се твърди те да са решени от въззивния съд в противоречие с конкретна задължителна практика на ВКС и ВС, респ. на казуална практика на ВКС); 6. „Ако се счете, че уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита не е получено надлежно от страната, допустимо ли е подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение при условие, че кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита?“ и 7. „При липса на уведомяване на длъжника от кредитора, че кредитът става предсрочно изискуем, допустимо ли е подаване на заявление от страна на кредитора за издаване на заповед за изпълнение?“ (по тези два процесуалноправни въпроси се твърди противоречие със задължителната практика - т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК).
Ответникът по тази касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.
Третото лице-помагач на касатора не е изложило писмено становище по тази касационна жалба.
Касаторът „Ди Енд Ди 08“ ЕООД – трето лице-помагач на ответника Д. Ц. И., поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като, с оглед на обстоятелството, че след прекратяване на съдебното производство по отношение на него – в процесуалното му качество на ответник, са били прекратени пълномощията на първоначалния му процесуален представител – адв. Н. И. от САК, а препис от първоинстанционното решение, респ. всички съдебни книжа от въззивния съд до него са връчвани именно чрез този адвокат, той е бил лишен като трето лице-помагач на ответника от процесуалното право на участие във въззивното производство. Навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, изразяващо се в необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – 1) уведомлението, адресирано от банката до ответника – солидарен длъжник по процесния договор за банков кредит, за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, не е достигнало надлежно до неговия адресат, до който необоснован фактически извод е достигнал въззивният съд и 2) породи необсъждане на фактическото твърдение, че въз основа на дадено съгласие от „Ди Енд Ди 08“ ЕООД за директен дебит банката е могла да удовлетвори възникналите и изискуеми парични задължения по процесното кредитно правоотношение, въззивният съд незаконосъобразно е достигнал до правния извод, че е породено и надлежно упражнено потестативното право на кредитора за обявяване - по отношение на ответницата, на процесния кредит за предсрочно изискуем.
Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Следвало ли е решение № 260061/26.01.2023 год., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 260106/01.03.2023 год., постановени по т. д. № 2709/2019 г. по описа на Софийския градски съд, ТО, 6 състав, да се връчи надлежно на страната на „Ди Енд Ди 08“ ЕООД или на негов представител, или на упълномощения адвокат по делото - адв. М.?“; 2. „Невръчването надлежно на горецитираното решение довело ли е до нарушаване правото на защита в процеса на страната и опорочават ли се по този начин всички съдопроизводствени действия, извършени от въззивния съд?“; 3. „Ненадлежното призоваване на страната „Ди Енд Ди 08“ ЕООД или на неин представител, или на упълномощения адвокат по делото - адв. М., за участието в първото съдебно заседание по делото довело ли е до ограничаване на правата на страната и довело ли е до нарушение на съдопроизводствените действия от въззивния съд при разглеждане на въззивното производство по делото?“; 4. „Следвало ли е решение № 1411/05.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 20231000501222 по описа за 2023 год. на САС, 2 гр. състав, да се връчи надлежно на страната на „Ди Енд Ди 08“ ЕООД или на негов представител, или на упълномощения адвокат по делото - адв. М.?“; 5. „Невръчването надлежно на горецитираното решение довело ли е до нарушаване правата на страната и опорочават ли се по този начин всички съдопроизводствени действия, извършени от въззивния съд?“; 6. „При наличие на гореописаните нарушения на съдопроизводствените действия, допуснати от въззивния съд, следва ли ВКС да върне делото на първоинстанционния съд на етап връчване на решение № 260061/26.01.2023 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 260106/01.03.2023 г., постановени по т. д. № 2709/2019 г. по описа на Софийския градски съд, ТО, 6 състав, надлежно на страната на „Ди Енд Ди 08“ ЕООД или на негов представител, или на упълномощен адвокат с оглед отстраняване на нарушенията и реализиране правото на защита на страната?“ (не се твърди тези процесуални въпроси да са решени в противоречие със задължителна или казуална практика на ВКС); 7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди изцяло и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, като направи собствен анализ на доказателствата и мотивира решението си?“; 8. „При приета по делото почеркова експертиза, която не дава еднозначен отговор относно оспорен от страната подпис, следва ли съдът служебно да назначи повторна експертиза, която да даде отговор на въпроса: подписала ли е оспорилата страна оспорения документ? Следва ли въззивният съд да кредитира приетото заключение на вещото лице по почерковата експертиза, когато заключението на вещото лице се базира на „вероятност“, а не на сигурност на дадените отговори?“ (не се твърди тези два процесуални въпроси да са решени в противоречие със задължителна или казуална практика на ВКС) и 9. „При липса на уведомяване на длъжника от кредитора, че обявява кредита за предсрочно изискуем, допустимо ли е подаване на заявление от страна на кредитора за издаване на заповед за изпълнение за целия дълг? Длъжен ли е кредиторът да уведоми надлежно длъжника за наличие на предсрочна изискуемост преди да заяви претенцията си пред съда по реда на чл. 417 ГПК?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие със задължителната практика - т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК).
Ответникът по тази касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.
Подпомаганата от този касатор страна и ответник в исковото производство не е изложила писмено становище по тази касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, чрез пълномощници – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че на 05.11.2012 г. между „Р. Б. ЕАД (кредитодател), „Ди Енд Ди 08“ ЕООД (кредитополучател) и Д. Ц. И. (солидарен длъжник, съдлъжник) е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е отпуснала кредит в размер на сумата от 50000 евро срещу насрещната парична престация – връщане на усвоения кредит до 15.11.2022 г., ведно с уговорените възнаградителни лихви, такси, комисиони и неустойки. В клаузата на чл. 9 било постигнато съгласие в кои случаи страните ще считат, че е налице неизпълнение на задълженията, а с чл. 10 – какви са правата на банката в случай на неизпълнението, като с чл. 10.4 е уговорено, че банката има право да обяви всички усвоени по договора суми, начислената лихва (евентуална наказателна лихва) и комисиона за предсрочно изискуеми и незабавно платими, както и да предприеме всички действия по принудителното събиране на своите вземания (чл. 10.5.). Съгласно чл. 11.4 от договора неплащането от солидарните длъжници, изцяло или частично, на което и да е парично задължение по този договор, в продължение на 90 дни от падежа на това задължение, на 91 ден кредитът става изцяло предсрочно изискуем, като банката не следва да уведоми длъжниците за настъпилата автоматична предсрочна изискуемост.
Поради неизпълнение на задълженията си по договора и въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката на 16.08.2018 г. по гр. д. № 46483/2018 г. по описа на СРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК. Прието е за установено, че връчването на уведомлението за предсрочната изискуемост до Д. Ц. И. е извършено лично, чрез обратна разписка на 20.06.2017 г., в 11,40 ч. (известие за доставяне, в [населено място], лично). Анализирайки приетата от първоинстанционния съд съдебно-графическа експертиза, апелативният съд е счел за доказано, че ръкописният текст, изобразяващ името на получателя „Д. Цв. И.“, както и изписване на „20066171140“ (неправилно обозначено от вещото лице като ЕГН) са изпълнени от Д. Ц. И., като вещото лице е приело, че подписът, положен след ръкописно изписаното име „Д. Цв. И.“, е несъпоставим с подписите, положени от Д. Ц. И. и използвани като сравнителен материал, но всички ръкописни буквени и цифрови текстове са положени от едно и също лице. Въззивният съд е изяснил, че пред първоинстанционния съд било приета ССчЕ, която установявала размера на предявените парични задължения.
При така приетите за доказани правнорелевантни факти апелативният съд е счел за неоснователни правните доводи на въззивника за нередовност на връчването на уведомлението за настъпилата предсрочна изискуемост на процесния кредит - то е извършено на адреса, посочен в кредитния договор, чрез обратна разписка, чиято автентичност била установена по делото чрез приетата СГЕ, тъй като от фактическите изводи на вещото лице категорично се установявало, че имената, които са изписани ръкописно на бланката-известие, са с автор Д. И., което обаче не се отнасяло категорично за положения подпис. При това констатирано противоречие въззивният съд е приел, че, тъй като са налице собственоръчно написани имена на получателя, които са положени от него, то изявлението на банката е достигнало до своя адресат Д. И. - на 20.06.2017 г., поради което по отношение на този солидарен длъжник е настъпила предсрочната изискуемост. Счел е за ирелевантни фактическите твърдения на ответника, че не живее на адреса, тъй като съгласно чл. 11.8 от договора всички уведомления ще се считат за редовно връчени на посочените в тази клауза адреси. Счел е за неоснователни и възраженията за недействителност на уговорената неустоечна клауза - съгласно чл. 3.4. задължението за неустойка се поражда при неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява (в настоящия случай забава). Апелативният съд е приел за безспорно, че е налице неточно изпълнение на поетото задължение за плащане на погасителните вноски, чиято изискуемост била настъпила, поради което била породена и предсрочна изискуемост на кредита - тя била надлежно обявена на 20.11.2017 г. на кредитополучателя-търговско дружество. С настъпване на предсрочната изискуемост длъжниците са изпаднали и в забава, което било основание за ангажиране на имуществената им отговорност чрез заплащане на мораторна неустойка. Въззивният съд е приел, че забавата обхваща посочения от ищеца период, чиято начална дата следва датата на предсрочна изискуемост, а крайната дата на периода на забава предхожда датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК.
Анализирайки процесната клауза, в която е уговорена мораторна неустойка, въззивният съд е обосновал правния извод, че тя е действителна, поради което е породила целените от страните правни последици. Изяснил е, че съобразно т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата последица както противоречието със закона. Преценката относно валидността на неустойката и нейното евентуално противоречие и накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Съобразявайки се с тълкувателните разяснения въззивният съд е достигнал до правния извод, че уговорената мораторна неустойка в размер на едномесечния Euribor с 22 пункта надбавка годишно не противоречи на изискванията за добри нрави, тъй като тази клауза не е уговорена извън обичайната обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция на неустойката.
За неоснователни е приел и правните съждения на въззивника, че погасителната давност е започнала да тече от 16.01.2015 г. - момента на настъпване на предсрочната изискуемост. Изяснил е, че тази изискуемост настъпва при проявлението на две предпоставки – забава в плащанията и надлежно упражнено потестативно право от страна на банката да измени договора в частта относно срока за изпълнение. От приетото заключение на ССчЕ се установявало, че последното плащане по кредита не е посочената от ответника дата, а 01.08.2016 г. Вещото лице е констатирало, че плащанията по главницата в размер на сумата от 417 евро/месечно са извършвани за периода от 17.12.2012 г. до 01.08.2016 г., макар и в непълен размер. За този период от време от главницата е погасена чрез плащане сумата от 17973 евро. С последното плащане от 01.08.2016 г. със сума от 1295,25 евро (част от дължимата към 1.03.2016 г. вноска) са погасени изцяло вноските за 15.04.2016 г., за 16.05.2016 г., за 15.06.2016 г. и 42 евро от вноската за 15.07.2016 г. Следователно, от 01.08.2016 г. е налице изпълнение чрез плащане, като част от вноската по главницата, дължима към 15.07.2016 г., е останала в дълг като непогасена чрез плащане. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е постъпило в съда на 13.07.2018 г., като в периода от 01.08.2016 г. до 13.07.2018 г. не е изтекъл уредената в закона 5 годишна погасителна давност - както за падежиралите вноски за главница, така и за тези, за които е променен срокът за плащане чрез обявената от банката предсрочна изискуемост.
За неоснователни са приети възраженията на въззивника и по отношение на дължимостта на лихвите, неустойките и комисионните по договора. Въззивният съд е счел, че от ССчЕ се установява, че с извършеното на 01.08.2016 г. плащане са погасени изцяло дължимите възнаградителни лихви към 15.07.2016 г., както и дължимата мораторна неустойка за предходен период - към април 2016 г. Съгласно чл. 3.1. от сключения договор вземанията за възнаградителни лихви са дължими ежемесечно, на 15-то число от месеца, а съгласно чл. 3.3. от договора комисионата се заплаща също на 15-то число ежемесечно, т. е. бил налице уговорен падеж за тези вземания, представляващи периодични плащания по смисъла на ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, поради което те се погасяват с кратката погасителна давност по чл. 111, ал. 1, б. „в“ ЗЗД. От ССчЕ се установявало, че възнаградителните лихви били заплатени до 15.07.2016 г., т. е. първото неизпълнение за това периодично задължение е от 15.08.2016 г., който момент, съобразен с датата на постъпване на заявлението - 13.07.2018 г., обосновавал извода, че към този момент не е изтекла 3-годишната погасителната давност.
По отношение на комисионата ССчЕ била установила, че последното плащане е извършено на 27.04.2016 г. и с него е погасена комисиона вноска от 174,94 евро, която е дължима за 16.11.2015 г. Следователно, към 15.12.2015 г. не е извършено плащане, като от този момент длъжниците изпаднали в забава, считано от 16.12.2015 г., поради което към 13.07.2018 г. не е изтекъл 3-годишният давностен срок.
По отношение на наказателната лихва, представляваща по същността си мораторна неустойка, за нея също била приложима кратката погасителна давност по чл. 111, ал. 1, б. „б“ ЗЗД. Въззивният съд споделил практиката на ВКС, тълкувайки нормата на чл.114, ал. 4 ЗЗД, съгласно която под „последен ден, за който се начислява неустойката“ следва да се разбира последният ден от исковия период, т. е. от периода, за който ищецът претендира да му бъде присъдена конкретна сума за неустойка и който е въведен като предмет на делото. Това бил денят, в който задължението за неустойка вече е възникнало, определено е по размер и може да бъде изпълнено. В настоящия случай заявлението било подадено на 13.07.2018 г., като претендираната с него наказателна лихва (мораторна неустойка) е за периода от 05.12.2017 г. до 12.07.2018 г. - за този период погасителна давност за това вземане не била изтекла. По отношение на мораторната неустойка относно вноските, които били обявени за предсрочно изискуеми, считано от получаване от кредитополучателя на изявлението на банката – 20.112017 г., то отново към 13.07.2018 г. 3-годишният давностен срок не е изтекъл.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Въззивното решение не е вероятно недопустимо, както поддържа касаторът – третото лице-помагач на ответника („Ди Енд Ди 08“ ЕООД), поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Този порок на въззивното решение би бил налице, в случай че въззивният съд е разгледал непредявен иск – в нарушение на диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), респ. при липса на положителна абсолютна процесуална предпоставка или при наличие на абсолютна или относителна отрицателна процесуална предпоставка (процесуална пречка), обуславящи възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Когато в противоречие със съдопроизводствените правила въззивният съд не е обезпечил процесуалното право на страна на участие в процеса (арг. чл. 9 ГПК, уреждаща принципа за равенство на страните), това процесуално нарушение, което би било съществено, обосновава не допустимостта, а неправилността на въззивното решение.
За пълнота обаче трябва да се изясни, че на подпомагащата страна надлежно е бил връчен препис от първоинстанционното решение, като тя редовно е била призована за проведеното на 08.11.2023 г. пред въззивния съд о. с. з. Съгласно правната норма, уредена в чл. 39, ал. 1, предл. 2 ГПК, във вр. с чл. 45, изр. 2 ГПК, връчването на съдебни книжа на страна по делото може да се осъществи и чрез пълномощник по конкретното дело, като връчването на представител се смята за лично връчване. Когато пълномощник по делото е адвокат, връчването на съдебни книжа на страната, която той представлява, се извършва чрез него – в този смисъл е правната норма, регламентирана в чл. 51, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 39, ал. 1, предл. 2 ГПК. Докато не бъде оттеглена или прекратена учредената представителна власт - при предпоставките на чл. 35 ГПК и чл. 36 ГПК, вкл. и при отказ на адвоката от пълномощията, за което съдът да е уведомен, процесуалният представител на страната притежава пасивна представителна власт - да получава съдебни книжа от името на страната в процеса (съобщения и призовки). В този смисъл е и константната практика на ВКС – напр. решение № 117/17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 1153/2015 г., I т. о., ТК („Съгласно чл. 39, ал. 1 ГПК, когато страната има пълномощник по делото, връчването на съдебни книжа се извършва на пълномощника. От разпоредбата на закона следва, че в този случай съдът няма задължението да изпраща призовка на страната, освен ако пълномощията на адвоката не са оттеглени или пълномощникът не е направил отказа от упълномощаването, за което съдът е уведомен. Съгласно чл. 51, ал. 1 ГПК, във връзка с чл. 45 ГПК връчването на адвокат, в качеството му на процесуален представител на страната, е приравнено на лично връчване… Адвокатът не може да откаже получаването на съобщението на своя доверител, освен след оттегляне на пълномощното по реда на чл. 35 ГПК и при отказ от пълномощия по чл. 36 ГПК“; определение № 485/30.06.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2427/2021 г., IV г. о., ГК; определение № 364/5.11.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6175/2014 г., II г. о., ГК, определение № 106/7.06.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1673/2018 г., I г. о., ГК и цитираната в него практика на ВКС.
Установява се, че първоначално – при предявяване на исковата молба, „Ди Енд Ди 08“ ЕООД е било конституирано като главна страна (ответник) по настоящото дело, но впоследствие с влязло в сила определение на СГС исковото производство по отношение на тази страна е било прекратено (по отношение на този правен субект процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е била влязла в сила на основание чл. 416, ал. 1, предл. 1 ГПК - поради неподаване в срок на възражение по чл. 414 ГПК срещу нея). Впоследствие с молба с вх. № 266162/03.02.2022 г. (л. 298 от кориците на първоинстанционното дело) това търговско дружество е поискало да встъпи по делото при предпоставките по чл. 218 ГПК в процесуалното качество трето лице-помагач на ответника Д. Ц. И., като това процесуално искане е уважено от СГС с определение от 17.02.2022 г.
Преди да бъде прекратено съдебното производство „Ди Енд Ди 08“ ЕООД – в процесуалното качество на ответник, е подало отговор на исковата молба, към която е приложило пълномощно (л. 68 от кориците на първоинстанционното дело), с което овластява адв. Н. И. от САК да осъществява от негово име процесуални действия по т. д. № 2709/2019 г. по описа на СГС, ТО, VІ-6 състав (това пълномощно е изрично по смисъла на чл. 38, ал. 3 ГПК и учредената с него представителна власт не е ограничена само до първата съдебна инстанция – с аргумент от обратното основание от чл. 34, ал. 4 ГПК), като в него не е уточнено процесуалното качество на страната, която пълномощникът ще представлява по това дело.
Касаторът „Ди Енд Ди 08“ ЕООД нито твърди, нито от доказателствата по делото се установява, че надлежно учредената представителна власт от тази страна на адв. Н. И. от САК е била оттеглена или прекратена на основанията по чл. 35 ГПК и чл. 36 ГПК. Липсата на клауза в пълномощното, а и в мандатния договор, че упълномощеният адвокат ще представлява страната само в качеството му на ответник по делото, а не и в друго процесуално качество, не дава основание да се приеме, че надлежно учредената представителна власт от „Ди Енд Ди 08“ ЕООД на адв. Н. И. от САК е прекратена, в какъвто смисъл е единият от правните доводи на този касатор за допускане на въззивното решение до касационно ожалване. Следователно, адв. Н. И. от САК е притежавала редовна представителна власт при получаване на препис от първоинстанционното решение от името на третото лице-помагач, респ. при неговото призоваване за проведеното на 08.11.2023 г. пред въззивния съд о. с. з. Нещо повече, тя като надлежен процесуален представител на подпомагащата страна е подала писмен отговор на молбата на ищеца за допускане на поправка на допусната в първоинстанцинното решение очевидна фактическа грешка на основание чл. 247 ГПК (л. 569 от кориците на първоинстанционното дело).
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените от касатора Д. Ц. И. процесуални въпроса от т. 1 до т. 5, вкл., както и осмият процесуален въпрос, зададен от касатора „Ди Енд Ди 08“ ЕООД, не са правни по смисъла на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК. С тях се въвежда довод за необоснованост на въззивното решение по отношение на приетия за установен от въззивния съд въз основа на приетата СГЕ факт, че връчването на ответника на уведомлението за предсрочна изискуемост е извършено лично, чрез обратна разписка. Дали при извършения от съда по реда на чл. 202 ГПК анализ на заключението на вещото лице въззивният съд е приел за доказан определен правнорелевантен факт, макар и той да не се изяснява от събраните по делото доказателства или чрез процесуалните способи за установяване на взаимовръзките между обстоятелствата и явленията в обективната действителност (при използване на специални знания, притежавани от вещо лице), касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК, но едва след като прецени, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна, въпросите, чрез които се заявява правното съждение, че заключението на изслушаната и приетата СГЕ съдържа предположения относно обстоятелството дали ръкописният текст в процесната обратна разписка е изписан от Д. И., респ. че тя не е положила своя подпис върху този документ, не са обусловили правосъдната воля на решаващия съд, тъй като въз основа на заключението на СГЕ той е обосновал категоричния фактически извод, че, тъй като са налице собственоръчно написани имена на получателя, които са положени от него, то изявлението на банката е достигнало до своя адресат – Д. И., на 20.06.2017 г., вследствие на което е достигнал до правното съждение, че по отношение на този длъжник е настъпила твърдяната от банката предсрочна изискуемост на кредита.
Както бе изяснено, дали при осъществения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка (неправилно прилагане на правилата на логическото мислене), представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. От друга страна, касаторите не твърдят, че въззивният съд е решил тези процесуални въпроси в противоречие със задължителна (на ВКС или ВС) или казуална практика на ВКС, поради което не е осъществена и допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените от касатора Д. Ц. И. процесуални въпроси по т. 6 и т. 7, респ. от касатора „Ди Енд Ди 08“ ЕООД по т. 9 не са от значение за изхода на настоящото дело - не са включени в предмета на спора и не са обусловил правните съждения на въззивния съд (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). Апелативният съд нито е приел, че уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита не е достигнало до своя адресат – ответника в настоящото исково производство, нито е обсъждал дали надлежното връчване на такова уведомление на длъжника представлява процесуална предпоставка за подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Само за пълнота трябва да се изясни, че в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК се изследва не дали законосъобразно е издадена заповедта за изпълнение (тя не подлежи и на самостоятелно обжалване – чл. 413, ал. 1 ГПК), а дали материализираните в нея притезания са възникнали въз основа на твърдените в заявлението по чл. 410 ГПК или чл. 417 ГПК правопораждащи юридически факти, дали съществуват, респ. дали е настъпила тяхната изискуемост до приключване на съдебното дирене пред въззивния съд. Както бе посочено, въззивният съд е приел за установено, че процесното писмо, с което банката е уведомила ответника, че е обявила процесния кредит за предсрочно изискуем, надлежно е достигнало да знанието на този длъжник, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителните тълкувателни разяснения по т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. От друга страна, както е изяснено в т. 1 от ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, преценката на съда за основателността на иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. С последващата казуална практика – решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на II т. о., решение № 42/03.06.2020 г. по т. д. № 1680/2019 г. на I т. о., решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I т. о., решение № 118/19.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1580/2023 г., II т. о., е прието, че в случай че в обективната действителност са настъпили материалноправните предпоставки за предсрочната изискуемост на кредита (преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК или след подаването му), изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде удостоверено както в исковата молба по чл. 422 ГПК, така и в отделен документ, който е приложен към тази искова молба – в този случай материалноправните последици на това волеизявление настъпват с връчване на препис от исковата молба с приложенията на ответника-длъжник.
Поставените от касатора „Ди Енд Ди 08“ ЕООД процесуални въпроси – от т. 1 до т. 6, вкл., не са правни по смисъла на общата процесуално предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С тях се поддържа правен довод за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила (с излагане на конкретни процесуални пороци, обусловили ненадлежното му участие в процеса пред апелативния съд), който обаче представлява касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК и не може да бъде разглеждано в настоящото селективно производство – по допускане на въззивното решение до касационен контрол. От друга страна, тези въпроси са обсъдени от настоящия съдебен състав при преценката дали обжалваното решение, постановено от апелативния съд, е вероятно недопустимо (самостоятелното селективно основание по чл. 280, 2, предл. 2 ГПК).
Макар седмият процесуалноправен въпрос, поставен от касатора „Ди Енд Ди 08“ ЕООД, да е от значение за изхода на делото, тъй като е обусловил правосъдната воля на въззивния съд - при формиране на своето вътрешно убеждение (арг. чл. 12 ГПК, във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК), той не е отговаря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а именно не е посочена задължителна (на ВКС и ВС) или казуална (на ВКС) практика, в противоречие с която е решен този процесуален въпрос.
От друга страна, правният отговор на поставените от този касатор процесуалноправни въпроси не би допринесъл за промяна на съдебната практика по прилагането на закона и за развитие на правото, респ. за осъвременяване на тълкуването на правните норми, уредени в чл. 39, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 45 ГПК, чл. 35 ГПК, чл. 36 ГПК и чл. 51, ал. 1 ГПК, респ. чл. 12 ГПК, във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК – процесуалните разпоредби, които регламентират правилата за надлежното връчване на съдебни книжа на страни по делото, респ. за съвкупното обсъждане на всички събрани по делото доказателствени средства и способи за установяване на причинно-следствените връзки между обстоятелствата и явленията в обективната действителност, като тази логическа мисловна дейност следва да обоснове вътрешното убеждение на съда при решаване на конкретен материалноправен спор, са ясни и непротиворечиви, като многократно те са изяснявани в константната практика на ВКС.
По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от по 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото), за всяка една от предявените касационни жалби.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1411/05.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1222/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 2 с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК Д. Ц. И., ЕГН [ЕГН] и „ДИ ЕНД ДИ 08“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] да заплатят на „О. Б. БАНКА“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата от по 150 лв. (за всеки един от тях) - юрисконсултско възнаграждение в производството пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено с участието на „ДИ ЕНД ДИ 08“ ЕООД – трето лице-помагач на Д. Ц. И..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.