Р Е Ш Е Н И Е
№ 590
Гр.София, 18 ноември 2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти септември, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ц.
ЧЛЕНОВЕ: Б. Я.
К. К.
при секретаря Н. П. и участието на прокурора К. С. изслуша докладваното от съдия Янкова н. дело № 545/2024 г.
Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв.О. Т., повереник на частните обвинители С. Л., С. Л. и В. Л., срещу решение № 62 от 18.04.2024 г., постановено по ВНОХД № 85 / 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. В жалбата са релевирани цифрово касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Оплакването за съществени процесуални нарушения е обосновано с отказа на първоинстанционния съд да назначи повторна автотехническа експертиза, вместо което е допусната допълнителна такава, „въпреки очевидните и явни грешки на автоекспертите“. Като подкрепящи твърдението за допуснато нарушение на материалния закон в жалбата са посочени: - пропускът на инстанциите да обсъдят виновното поведение на подсъдимия с оглед заключението на вещите лица, че ако се бе движел с 56 км/ч към момента, към който пострадалият е навлязъл от банкета на платното с изгубилия устойчивост автомобил /марка/, подсъдимият би имал възможност да спре преди мястото на удара; - незаконосъобразността в изводите на съда, че единствената вина за ПТП е на пострадалия и че същият „безпричинно“ е напуснал пътното платно, без да е отчетена неправомерността на предприетото при забранителния знак В24 изпреварване от подсъдимия и че при установеното напълно правомерно движение на пострадалия – в неговата лента и със съобразена скорост от 72 км/ч при разрешени 90 км/ч, единствената причина да напусне пътното платно е само поведението на подсъдимия. Отправеното в жалбата искане е за отмяна на атакуваното съдебно решение и връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания за повторна експертиза и правилна преценка на събраните доказателства.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд касационната жалба се поддържа от адв.Т. на изложените в нея съображения и с отправените в същата искания. Явилите се частни обвинители С. Л., С. Л. и В. Л. изразяват съгласие с доводите на повереника и споделят посочените от същия аргументи.
Представителят на Върховната касационна прокуратура намира за основателни наведените възражения в касационната жалба. Счита, че при безспорно приетото в атакуваното решение – на стр. 12, че подсъдимият е предприел маневрата в зоната на действие на забранителните знаци В 26, който не позволява движение със скорост по-висока от 60км/ч и на В 24, който забранява изпреварването с изключение на мотопеди и мотоциклети без кош, съдът е следвало да отговори на въпроса, ако подсъдимият беше спазил тези правила, щеше ли да настъпи ПТП?. Съответно намира, че вместо отговор по този съществен за изхода на делото въпрос, въззивната инстанция е ограничила преценката си единствено до констатираното безспорно по делото успешно завършване на маневрата, без да обсъди значението на поставилото причинно следствения процес начало на маневрата, предприета в участък, в който изпреварването и движението със скорост над 60 км / ч са били забранени. По тези съображения прокурорът счита, че вторият съд не е изпълнил в цялост задълженията си да изследва всестранно и пълно влиянието на фактите върху правните изводи за наличие на вина и предлага касационната жалба да бъде уважена, като въззивното решение бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане на въззивния съд.
Защитникът на подсъдимия адвокат Н. Г. изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли за потвърждаване на въззивното решение.Счита, че при цялостна оценка на изготвените експертизи единственият логичен извод е постановеното от съдилищата оправдаване на подсъдимия.
В лична защита подс.Ш. поддържа казаното от защитника. В упражнено право на последна дума моли да бъде потвърдено решението на предходната инстанция.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда № 68 от 27.09.2023 г., постановена по НОХД № 1185/2022 г., Окръжен съд – Пловдив е признал подсъдимия Г. К. Ш. за невиновен в това, че на 09.06.2017 г. на път ІІ - 64 , [населено място] – [населено място] , км 39+25, област Пловдив, при управление на МПС - лек автомобил марка /марка/ модел /модел/, с регистрационен номер /№/ нарушил правилата за движение по пътищата: чл. 21, ал.2 от ЗДвП, чл. 42, ал.2, т. 2 от ЗДвП и чл.43, ал.1, т.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Н. В. Л., поради което и на основание чл.304, пр. 4 от НПК го оправдал по обвинението му за престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, вр. с чл. 342, ал.1 от НК. Съдът се разпоредил с веществените доказателства – двата автомобила, както и с разноските по делото, които на основание чл.190, ал.1 от НПК постановил да останат за сметка на Държавата.
По въззивен протест на прокурор от Окръжна прокуратура - Пловдив и въззивна жалба от повереника на частните обвинители адв.Т., пред Апелативен съд - Пловдив било образувано ВНОХД № 85/2024 г., приключило с атакуваното пред ВКС въззивно решение, с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло.
Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в законно установения срок от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледана по същество, същата е основателна, макар и не изцяло по всички доводи.
Предварително следва да се посочи, че и подведените под релевирания касационен повод по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК съображения са изцяло с процесуален характер, понеже обективират недоволство от процесуалната дейност на въззивния съд. Когато законът е приложен неправилно от съда или не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен, съгласно чл.348, ал.2 от НПК се реализира предвиденото в чл.348, ал.1, т.1 от НПК касационно основание, а именно нарушение на материалния закон. А когато, както е в случая се оспорва процесуалната изрядност при установяване на относимите факти и тяхната законосъобразна оценка, вследствие на които нарушения се претендира, че делото е решено неправилно, то и така наведените доводи се отнасят към друго касационно основание, а именно допуснати съществени процесуални нарушения.
По конкретните доводи, които както се уточни ангажират предвидения в чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК касационен повод, ВКС намира следното:
І. Аргументираното с отказа на въззивната инстанция да назначи повторна експертиза оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение е лишено от основание. Преди всичко следва да се посочи, че подобно искане не е било отправено от повереника на частните обвинители, респективно липсва произнасяне на съда в твърдяната в касационната жалба посока, тоест да е било отхвърлено. Видно от съдебния протокол на л.125 – л.126 от НОХД № 1185/2022 г. повереникът на частните обвинители не е направил искане за назначаване на повторна експертиза, а напротив е подкрепил изрично поисканата допълнителна такава, с доразвиване на въпросите, които да бъдат поставени. Съдът, в съответствие с исканията на страните е допуснал допълнителна тройна експертиза, изготвена от същите вещи лица, чиято първоначална експертиза е била приета без възражения от страните, като изготвеното заключение е било изслушано в заседанието на 27.09.2023 г. В това съдебно заседание повереникът активно е участвал в разпита на експертите и е изразил позиция за приемане на заключението им, както и е поддържал искане за приключване на съдебното следствие, намирайки че делото е изяснено (л.202 – л.204, НОХД № 1185/ 2022 г.). Тази позиция е инкорпорирана във въззивната жалба, в която оплакване от качеството на експертизите и компетенциите на вещите лица, както и от степента на разкриване на обективнатга истина от гледище установеност на относимите факти не се открива. Нещо повече, при изслушването на служебно допуснатите до преразпит вещи лица от тройната АТЕ, включително и след изслушването им, не са били отправени нови искания от адв.Т.. Напротив. Изразена е отново позиция за изясненост на делото и е взето становище за даване ход по същество.
По тези съображения ВКС намира за напълно неоснователно оплакването, мотивирало претенцията за допуснато съществено нарушение по смисъла на чл.348, ал. 3, т. 1 от НПК, проявено чрез неудовлетворяване на направени доказателствени искания, от което да е последвало накърняване на процесуалните права на частните обвинители и възможността за законосъобразното им упражняване.
ІІ. Неоснователен е и упрекът към въззивния съд за пропуска му да обсъди констатациите на вещите лица относно скоростта, с която ако подсъдимият се беше движил в момента, в който управляваният от пострадалия лек автомобил е навлязъл в платното с изгубена устойчивост, би могъл да спре и да избегне ПТП. Обвинението не е инкриминирало в бланкетната норма на чл.343 от НК нарушението по чл.20, ал. 2 от ЗДвП, в чието съдържание е залегнало задължението на водачите да се движат със съобразена (с неизчерпателно посочените условия) скорост, както и да намалят или да спрат при възникнала опасност. В обвинителния акт липсват факти и твърдения в тази посока, а като такава опасност изобщо не е коментирано навлизането на л. а. „Ш. О.“ в платното за движение с видимо изгубена устойчивост. Липсват в обвинителния акт и твърдения за дължимата скорост, с която подсъдимият е следвало да се движи за да преодолее опасността от ПТП, тоест за да може да намали или да спре и по този начин да го предотврати.
Без съмнение е процесуално недопустимо съдилищата да вменяват по отношение на подсъдимия факти и обстоятелства от значение за правната квалификация на инкриминираното му деяние извън обхвата на обвинителния акт. В контекста и на субсидиарното положение на частния обвинител в наказателния процес и произтичащите от това обем на правомощията, извън които е възможността да замести прокурора в основната му функция да повдига обвинението и определя неговите рамките, то и нарушение на правилата за движение, което по начало – нито юридически, нито фактически е било включено в обвинението, не предполага възможност за обсъждането му. А именно в тази посока е отправената в касационната жалба претенция за отчитане скоростта, с която подсъдимият следвало да се движи за да е в състояние да намали или да спре при навлизане на автомобила на пострадалия в платното с изгубена устойчивост. Респективно извън задълженията на съдилищата е обсъждането на обстоятелства, които по начало не са били обхванати в параметрите на обвинението.
Ето защо и констатациите от експертизата за възможната скорост, с която и ако подсъдимият се беше движил е могъл да спре и да избегне удара с лекият автомобил на пострадалия са неотносими към фактическите и правни рамки на очертания от обвинителния акт предмет на доказване, поради което и необсъждането им от инстанциите по същество не съставлява претендираното в касационната жалба съществено процесуално нарушение.
ІІІ. Не така стои обаче въпросът с необсъдената с дължимото внимание причинно - следствена връзка, която е съществения елемент от правната характеристика на процесното престъпление. ВКС намира за резонно отправеното в касационната жалба недоволство от формалния подход на апелативната инстанция към приетото за „ безпричинно“ напускане на пътното платно от пострадалия водач Л. и развитите съображения за отсъствие на допуснати от подсъдимия нарушения, които в причинна връзка да са довели до резултата, понеже както е приел въззивният съд - предприетото изпреварване не е обусловило възникване на „опасност“ по смисъла на чл. 42, ал. 2, т. 2 от ЗДвП, тоест такава, която да е била реална за насрещно движещите се МПС.
В съдържателен план въззивното решение ( л.12, абз. последен) отразява категоричното съгласие на апелативния съд с установените от първата инстанция фактически положения относно последователността на предприетата от подсъдимия маневра изпреварване и преди всичко, че началото е поставено в зоната на действие на забраната на знак В 24. В решението е акцентирано обаче единствено върху прекия принос на пострадалия за последвалото ПТП, като анализът е проведен в рамките на установените от вещите лица изходни параметри на неговото движение, а именно: - че „Ш. О.“ е напуснала пътното платно, когато движещия се срещу нея л. а. на подсъдимия е бил на разстояние 265 метра; - че към този момент, „Ш. О.“ се е движела правомерно в своята лента със скорост от около 73 км/ч, а л. а. /марка/ с около 90 км /ч и - че в момента на отклоняване на л. а. /марка/ на дясно от западната лента (т. е при прибирането му в източната лента за движение), „Ш. О.“ се е намирала в банкета на разстояние от около 99 м. между двата автомобила;
При тези изходни параметри, по отношение на които вещите лица не са имали различия, по експертен път е изведен от техническа гледна точка механизма на ПТП и в тази връзка непосредствената причина за неговото настъпване, а именно навлизането на управлявания от пострадалия лек автомобил с изгубена странична устойчивост в платното и съответно в лентата за движение на подсъдимия, който от своя страна междувременно е приключил с предприетата маневра и се е движел в своята лента за движение. Въззивният съд, подобно на първостепенния окръжен съд, е възприел определеното от техническа гледна точка напускане на пътното платно от пострадалия „без обективна причина“, каквато според вещите лица би била повреда на автомобила, спукана гума, проблем с окачването и пр. причини, обобщени като такива стоящи извън волята на водача (в. л. М., л.119 – л.120, НОХД). Контролираният съд е оценил в този аспект - като „безпричинно напускане на пътното платно“ и експертно установените две възможности, чрез които пострадалият е могъл да избегне настъпването на ПТП - ако бе задействал спирачната система със стойност около и над 2,5 м/с и бе останал върху платното за движение и ако бе продължил по западната лента / дясна за него/, дори без да променя скоростта си, понеже така би се разминал с л. а. /марка/.
Респективно определената от вещите лица „обективна безпричинност“ на напускането от л. а. „Ш. О.“ на пътното платно, в контекста и на установените от експертите две възможности на пострадалия да избегне сблъсъка, които обаче същият не използвал, са оценени от предходните съдилища от правна страна като изключващи отговорността на подсъдимия за настъпилото ПТП, тъй като поведението му – вмененото му нарушение по чл.42, ал. 2, т. 2 от ЗДвП не било в причинна връзка с резултата, понеже не създало „реална“ опасност за насрещно движещите се МПС .
Извън вниманието на контролираната инстанция е останал изцяло въпросът за началото на причинно - следствения процес довел до настъпването на ПТП и смъртта на водача Л.. Апелативният съд е ограничил аналитичното си обсъждане единствено до правната оценка на благополучно завършилата маневра в зона, в която вече е отпаднало действието на забраната на знак В 24 и значението на този факт, но само като отражение върху опасността по смисъла на чл. 42, ал.2, т. 2 от ЗДвП, оценена по тази причина като „нереална“ за водача на насрещно идващото МПС, съответно като изключваща изискуемата причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Не е подложил на обсъждане фактическата хронология в цялост и преди всичко въпроса за връзката между предприетото от подсъдимия изпреварване в нарушение на забраната въобще да се извършва такава маневра и последвалите събития. Не е обсъдил в тази връзка и това, че диспозицията на чл.42 от ЗДвП съдържа правила за безопасност, задължителни за водачите при извършване на изпреварване, но когато по начало тази маневра е била допустима ( в този см. Р № 160/14.04.2020 г. по н. д. № 667/2019 г., на ВКС, III н. о., Р № 149/ 26.04.2023 г. по н. д № 909/2022 г. на ВКС, ІІІ н. о.).
Казано другояче, след като въззивният съд е възприел като верни и е споделил фактическите изводи на първата инстанция относно започналото от подсъдимия изпреварване след началото на действие на забраната за извършване на тази маневра е следвало да съобрази, че изричната забрана за изпреварване, визуализирана чрез пътен знак В24 поглъща в себе си всички останали действия на водача, респективно е ирелевантно дали при нейното осъществяване създадената опасност е била „реална“ или не за насрещно движещите се МПС. Съотношението в случая е на специална към обща норма, като принципно е положението, че първата дерогира правилото на втората и я прави неприложима. В този смисъл, контролираният съд е следвало да излезе извън рамките на специалната норма и да подложи на обсъждане нарушението по чл.47, ал.3 от ППЗДвП, за фактическото наличие на което недвусмислено е изразил положителното си становище. (вж. отново л.12, възз. решение).
В тази връзка ВКС намира за необходимо да посочи, че в конкретния случай апелативната инстанция (както междувпрочем и първият съд) не е била ограничена в правото си да обсъди нарушението по чл.47, ал.3 от ППЗДвП и да изложи дължимите съображения по гореизложените релевантни за решаването на делото обстоятелства. И това е така, понеже на стр.4 от обвинителния акт са отразени фактическите положения за предприетата от подсъдимия Ш. маневра изпреварване в „зоната на действие на пътен знак В 24 „ Забранено е изпреварването на моторни превозни средства, с изключение на мотопеди и мотоциклети без кош“. Тоест, фактите не са били нови за подсъдимия и съответно не е имало пречка, а напротив контролираният съд е имал задължение да прецизира нарушенията запълващи бланкета на престъпния състав по чл.343 от НК, в каквато посока са и задължителните указания на т.7 от Тълкувателно решение № 2 от 22.12.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2016 г., ОСНК, съгласно които :„Съдът е компетентен да даде правилната квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК, когато в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването му.“
По – нататък въззивният съд е следвало да постави на обсъждане и въпроса с наличието на причинно - следствена връзка, като съобрази правните характеристики на този съществен елемент. Следва в този контекст да се спомене, че правната доктрина и съдебната практика отдавна и еднопосочно са възприели разбирането, че причинната връзка винаги е налице тогава, когато деянието е елемент от каузалния комплекс, който предизвиква резултата. „Причината по дефиниция е „причинен комплекс“ (каузален комплекс“). Всяко отделно условие, необходимо за настъпването на следствието е само елемент на „причинния комплекс“ или „част“ от причината. Единствено всичките или цялата съвкупност от елементи на каузалния комплекс причиняват определено следствие“ ………също и „Всяко едно от условията, включени в причинния комплекс, стои в причинна връзка със следствието“ (М..Р и колектив. Наказателно право на Р. Б. обща част, С. Н. АД, 2022 г. с. 184 – с.185). А в Р № 96/28.07.2020 г. по н. д. № 254/2019 г. на ВКС, първо н. о. е посочено, че „..причинната връзка между дадено деяние и определения престъпен резултат неразривно съществува, когато деянието на извършителя е настъпилото първо по време обективно явление, без което вредоносните последици въобще не биха се реализирали“.
В съдебната практика е прието също и че престъпният резултат може да е съпричинен от виновното поведение на няколко лица, но въздействието на независими един от друг каузални фактори не е от естество да засегне причинната връзка между всеки от тях и значението им за общественоопасния резултат и само ако новата причина, поставена от другото лице, не е в пряка зависимост от първата причина, последицата би била разкъсване на причинно следствения процес ( Р № 30/04.02.2004 г. по н. д. № 648/03 г. на ВКС, І н. о.).
В този смисъл и предвид възприетите от въззивният съд фактически положения, същият категорично е следвало да изложи в решението си своето становище за правното значение на предприетите от пострадалия действия – дали те са само елемент от цялостния причинно - следствен процес, чието начало е поставеното от подсъдимия с предприемане на забранено от знак В24 изпреварване и е налице съпричиняване при условията на независимо извършителство или се явяват прекъсващ причинно – следствения процес фактор със следващите от това последици - отпадане отговорността на подсъдимия. Казано другояче, напълно правилно и двете предходни съдилища са се насочили към обсъждане и на действията, предприети от пострадалия водач, но е следвало да сторят това именно в контекста на цялостната хронология на събитията и поставеното им от поведението на подсъдимия начало, а не като изолирана „безпричинна“ проява.
Необсъждането на тези съществени положения несъмнено е компрометирало дължимото спазване на принципните начала по чл.13 и чл.14 от НПК, понеже извън аналитичната дейност на съдилищата са останали значими за изхода на делото обстоятелства.
По тези съображения, настоящият състав на ВКС намери за основателна жалбата на частните обвинители по развитите в рамките на ангажираното касационно основание по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК доводи за незаконосъобразна аналитична дейност, в обхвата на която не са били поставени всички имащи значение за решаването на делото въпроси, включително и основният между тях за причинно следствената връзка между предприетата от подсъдимия в зоната на действие на забраната за извършването маневра изпреварване и процесното ПТП със съставомерен резултат. Ето защо и единствената възможна последица от така констатираното наличие на посоченото касационно основание е отмяната на въззивното решение. При новото разглеждане на делото съдът следва да съобрази и дадените в т.5 от ТР № 2 / 2016 г на ВКС ОСНК указания, предвид констатираната пълна липса – и в обвинителния акт и в съдебните актове на видът непредпазливост.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 във вр. с ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 62/ 18.04.2024 г., постановено по ВНОХД № 85 / 2024 г. от Апелативен съд – Пловдив.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд от стадия на съдебното заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :