Производството е по отрицателен установителен иск за собственост на сграда с идентификатор **** по КК на [населено място], представляваща стопанска сграда с площ около 16 кв. м., построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], УПИ * в кв. 161 по регулационния план. Ищецът е придобил през 2010г. първия жилищен етаж от сграда с идентификатор ****, заедно с 1/4 ид. ч. от поземления имот. Ответниците са съпрузи и собственици на втория етаж от същата сграда и на 1/4 ид. ч. от дворното място. Останалата 1/2 ид. ч. от дворното място е собственост на Г. И., който притежава сграда №2, построена на калкан със сграда №1, като дворът е разделен с ограда по протежение на калканната стена на двете сгради. Ищецът твърди, че заедно с идеалната част от двора и първия жилищен етаж притежава и 1/2 ид. ч. от стопанската несамостоятелна сграда, построена в частта от дворното място, оградена към жилищната сграда № 1. Половината от тази сграда ищецът владее повече от 10 години, но установил, че ответниците са се снабдили през 2018г. с констативен нотариален акт за собственост по давност на цялата сграда. Затова ищецът иска да установи, че ответниците не са собственици на 1/2 ид. ч. от сградата. Първоначално с исковата молба е предявен и положителен установителен иск за установяване правото на ищеца върху 1/2 ид. ч.

С постановеното първоинстанционно решение по гр. д. № 2777/2018г. на Асеновградски районен съд са отхвърлени както положителният установителен иск за установяване правото на собственост на ищеца по давност и по покупко-продажба, така и отрицателният установителен иск досежно 1/2 ид. ч. от сградата. С въззивно решение по гр. д.№ 423/2020г. на Пловдивски окръжен съд е обезсилено първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен отрицателният установителен иск за 1/2 от сградата и делото е върнато за ново разглеждане по съображения, че предявеният иск е за собствеността на цялата сграда, а не само за 1/2 ид. ч. С това въззивно решение е потвърдено отхвърлянето на положителния установителен иск, че ищецът е собственик на 1/2 ид. ч. от същата сграда на основание давностно владение и е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен положителния иск за 1/2 ид. ч. от същата сграда на основание покупко-продажба, като в тази част производството е прекратено. Това въззивно решение е обжалвано от ищеца, но касационно обжалване не е било допуснато - виж определение № 239/01.06.2021г. по гр. д.№ 976/2021г. на ІІ г. о. на ВКС.

С последвалото ново първоинстанционно решение по гр. д. № 1193/2021г. на Асеновградски районен съд в частта, в която производството е останало висящо, е отхвърлен предявеният отрицателния установителен иск за цялата сграда с идентификатор **** по КК на [населено място].

Със сега обжалваното въззивно решение е потвърдено горепосоченото първоинстанционно такова.

От фактическа страна е установено следното: Въз основа на съдебна делба от 1961г. Н. П. е собственик на западната част от жилището на [улица], заедно 1/2 ид. ч. от дворното място, съставляващо парцел *, кв. 17 по плана на [населено място], с площ от 191 кв. м.; П. П. е собственик на източната половина от същата жилищна постройка, ведно 1/2 ид. ч. от горепосоченото дворно място. През 1964г. двамата съсобственици на дворното място, представляващо парцел *, кв. 333 си учредяват взаимно право на строеж за построяване от П. П. на североизточната половина от предвидената за изграждане в дворното място сграда със застроена площ от 75 кв. м., а от Н. П. - на югоизточната половина от сградата. Във основа на заявление до ОбНС гр.Асеновград от 29.07.1984 г. е дадено съгласие Г. Н. П. (син на Н. П.) да надстрои втори жилищен етаж на сградата. През 1994г. Н. и Т. П. даряват на дъщеря си Г. Н. Г. първия жилищен етаж от сградата, с 1/4 ид. ч. от дворното място. Същата година те даряват на сина си Г. П. 1/4 ид. ч. от дворното място. През 2008г. Г. Г. продава на Г. и Г. Д. жилището на първия етаж, заедно с 1/4 ид. ч. от дворното място, цялото от 379 кв. м. През 2010г. купувачите Д. даряват имота на своя син Р. - ищецът по делото. През 2018г. Г. Н. П. и К. В. П. (ответниците по иска) се снабдяват с констативен нотариален акт за собственост по давност на спорната в настоящия процес сграда с идентификатор ****, застроена на 18 кв. м., представляваща друг вид сграда за обитаване.

Приетите технически експертизи установяват, че съществуващата понастоящем масивна сграда с идентификатор ****, с площ от 18 кв. м., състояща се от две помещения с отделни входове, попада в югозападния ъгъл на дворното място, и това е частта от имота, която се ползва от собствениците на югоизточната жилищна сграда, построена на калкан. Спорната постройка е ново строителство и не е идентична със отразената в КРП от 1973 г. на същото място постройка със сигнатура „ПК“ - последната с площ 13 кв. м.

Разпитаните свидетели сочат, че старата сграда е била съборена при строеж в съседния имот и съседът я изградил наново. Сградата е от две помещения. Г. сложил врата на едната от стаите, а Р., след като придобил имота, си сложил врата на другата стая. Свидетелката Т., която живее с ищеца, разказва че при закупуване на имота чрез агенция през 2008г., им показали спорната постройка и обяснили, че тази част, която е без врата, е към апартамента. Свидетелят С. сочи, че по време на ремонта ищецът си ползвал тази стаичка за складиране на материали. Според свидетеля Б. тази сграда е част от старата къща, останала преди строежа на новите две сгради. Ищецът прибирал количката на детето си в помещението, като за това ответницата К. дала съгласие. Тази част от сградата Р. я заключвал и я ползвал със семейството си. Според свидетелката Б. ответниците ползват сградата.При тези данни съдът е приел, че старата постройка е погинала, а процесната е нова и за изграждането й не е учредено право на строеж от съсобствениците на терена. Поради това по правилото на чл. 92 ЗС върху нея е възникнала съсобственост. Съдът е посочил, че тази сграда не представлява принадлежност към жилищните етажи, доколкото двете жилища имат складови помещения, а и не е установено сградата да е построена с цел да обслужва жилищата. Поради това е счел, че ищецът не е придобил част от тази сграда като принадлежност към дарения му първи жилищен етаж. По-нататък по приложението на чл. 92 ЗС съдът е посочил практиката на Върховния касационен съд, според при прехвърляне на земята купувачът придобива и подобренията и сградите върху нея. Приел е същевременно, че е необходимо действителната воля на страните да се извлече от тълкуване на договора, от поведението на страните преди сключването му, от фактите и обстоятелствата около сключване на договора, от други сделки между страните и с трети лица. Затова е пристъпил към изследване дали праводателката на ищеца Г. Г. е притежавала идеална част от спорната сграда, за да може да я прехвърли, заедно с продажбата на 1/4 ид. ч. от дворното място. Анализирайки твърденията на страните и събраните по делото свидетелски показания, е приел, че Г. Г. не е имала съзнанието към момента на сделката с родителите на ищеца, че притежава било реална, било идеална част от част от тази постройка, защото още от 1980 г., след като се омъжила, е напуснала имота и не е ползвала процесната сграда, нито е предявявала претенции за нея. Също така ищецът е посочил, че преди сделката той не е имал знанието, че към жилището на първия етаж е една от стаите в тази постройка, а при нанасянето в имота разбрал от ответника, че едната стая е за него, което означава, че дори ищецът не е бил наясно дали предмет на договора на неговите родители с Г. Г. е била и някаква част от процесната сграда. Въз основа на това съдът е формирал краен извод, че Г. Г. не е имала воля да прехвърли и идеална част от тази сграда. Затова съдът е счел презумпцията на чл. 92 ЗС за оборена и е потвърдил отхвърлянето на иска.

По основанието за касационно обжалване.

Въззивното решение е недопустимо като постановено по недопустим иск в частта, с която е прието, че предмет на отрицателния установителен иск е повече от 1/2 ид. ч. от процесната сграда. Видно от изложените в исковата молба обстоятелства ищецът твърди, че е собственик на половината от сградата и признава правото на собственост на ответниците върху другата половина. Целта на иска му е да отрече правата им, произтичащи от констативния нотариален акт, който обхващат и неговата 1/2 ид. ч. Ето защо, независимо от няколкократните непрецизни уточнявания на петитума на иска, е ясно, че не съществува спор между страните за 1/2 ид. ч. от сградата, която ответниците притежават по приращение като собственици на терена. Спорът е за другата 1/2 ид. ч., която по приращение се полага на ищеца, а ответниците претендират, че са я придобили по давност. Затова искът е допустим единствено за 1/2 ид. ч. от сградата, независимо от некоректно формулирания петитум в исковата молба. Тази недопустимост не е съзряна в предходното производство. Независимо от това, преценката за допустимост се дължи служебно във всяка фаза на производството. Ето защо, следва да се обезсилят както въззивното, така и първоинстанционното решение, касаещи 1/2 ид. ч. от сградата и производството по отрицателния установителен иск за тази част да се прекрати като недопустимо поради изначална липса на правен интерес.

По отношение на останалата 1/2 ид. ч. от сградата е налице очевидна неправилност на обжалвания акт поради вътрешна противоречивост на мотивите досежно прилагането на презумпцията на чл. 92 ЗС и извода за нейното опровергаване по делото. От една страна съдът е приел, че върху процесната сграда е възникнала съсобственост между съсобствениците на дворното място, доколкото тя е изградена без право на строеж в съсобствен имот. Отрекъл е характера й на принадлежност към сградата. Позовал се е на практиката на Върховния касационен съд, според която при прехвърляне на земята приобретателят придобива и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени като предмет на сделката. По-нататък е счел презумпцията за опровергана само поради това, че прехвърлителката Г. Г. не е ползвала процесната пристройка и поради това не е имала съзнанието, че я прехвърля заедно с притежаваната идеална част от терена. Този извод е очевидно необоснован. Законовите презумпции са предположения, които действат независимо от волята на страните. За да се приеме, че законовото предположение е опровергано във всеки конкретен случай е необходимо да се проведе т. нар. обратно доказване, което трябва да е пълно - да се създаде пълно убеждение, че презумираното от закона не се осъществило. А в случая такова доказване не е извършено.

При така констатираната очевидна неправилност спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция. На първо място е необходимо да се посочи, че силата на пресъдено нещо на решението за отхвърляне на положителния установителен иск за собственост на ищеца, основан на придобивна давност, не преклудира интереса му от настоящия отрицателен установителен иск, при който интересът е обоснован с право на собственост на друго основание - по приращение. Прекратяването на производството по отрицателния установителен иск, основан на собственост по договор за продажба, поради това, че такъв иск не е бил предявен, също не се отразява на допустимостта на настоящия иск.

На второ място, независимо, че ищецът и ответниците притежават по 1/4 ид. ч. от поземления имот или общо 1/2, между тях не съществува спор и следва да се приеме, че процесната сграда по приращение е изцяло притежание на собствениците на половината от дворното място. Сградата се намира в частта от двора, която по създаденото трайно разпределение на ползване, материализирано чрез поставена ограда, се ползва само от собствениците на югоизточната сграда, построена на калкан, а това са страните по делото. Предмет на настоящия спор са именно правата на страните по делото върху сградата и няма данни претенции към нея да се предявяват от собствениците на другата 1/2 ид. ч. от поземления имот.

Събраните по делото доказателства не са достатъчни за опровергаване презумпцията на чл. 92 ЗС. Праводателката на ищеца /пряк праводател на родителите на ищеца/ Г. Г. при извършената продажба през 2008г. се е разпоредила с всичките свои права както от жилищната сграда, така и от поземления имот. Няма права, върху самостоятелен обект или от дворното място, които са останали непрехвърлени. В договора не е упомената изрично процесната сграда, но по силата на презумпцията на чл. 92 ЗС се считат прехвърлени и правата от нея. Без значение е, че Г. никога не е ползвала сградата и не е предявявала претенции към нея. Както е установено всъщност тя не е ползвала и жилищния етаж, защото от 80-те години е живяла другаде. Поради това аргументът, че като не е ползвала процесната сграда не е имала намерение и да я прехвърли, не представлява пълно обратно доказване, чрез което да се обори презумпцията на чл. 92 ЗС. Поради това следва да се приеме, че по силата на приращението първо родителите на ищеца, а след това и самия ищец е придобил половината от тази сграда. Ето защо е доказан е интересът му от водене на отрицателния установителен иск за процесната 1/2 ид. ч. от сградата.

От страна на ответниците не е установено придобиване по давност на тази 1/2 ид. ч. нито преди Г. Г. да прехвърли дела си, нито след това. По отношение точната година когато съседът Б. е съборил старата сграда и е изградил новата, е налице известно противоречие в свидетелските показания. Твърдението на ответниците в отговора на исковата молба е, че са установили свое самостоятелно владение върху старата сграда през 2002г., а събарянето на старата и изграждането й наново от съседа Б. е през 2009г. Към този момент родителите на ищеца, а от 2010г. самия той вече са били съсобственици на дворното място. По делото не се спори и се признава от ответниците, че ищецът ползва едното помещение. Според ответниците това е търпимо действие, израз на добросъседски отношения. Събраните свидетелски показания, обсъдени съвкупно, не налагат извод ответниците да са упражнявали свое самостоятелно владение върху цялата сграда и да са допуснали ищеца да ползва едната стая като израз на добросъседство. Тезата, че ищецът е искал съгласие на ответниците да ползва помещението се подкрепя само от свидетеля Б., първи братовчед на ответника. Свидетелите К., С., Т. /живееща на съпружески начала с ищеца/ сочат, че Г. поставил врата на дясното помещение от сградата, а когато Р. се нанесъл лявото помещение било без врата, той сложил такава и оттогава ползва помещението. Свидетелката В. също потвърждава, че Г. е сложил дясната врата, без да уточнява за другата. Единствено свидетелката Б. заявява, че само ответниците ползват сградата. При тези доказателства дори да се приеме, че ответниците са установили свое владение върху сградата през 2002г., след като майката на Г. престанала да я ползва, то до 2008 - 2009г. когато родителите на ищеца купуват имота и когато старата сграда е разрушена и заменена с нова, давностният срок не е изтекъл. А след това е установено, че ищецът е поставил врата на едното помещение и ползва половината от сградата за свои нужди, без това да са действия, позволени от ответниците. С оглед на изложеното доказателствената сила на констативния нотариален акт на ответниците е опровергана и те не се легитимират като собственици на 1/2 ид. ч. по давностно владение. Затова предявеният отрицателен установителен иск е основателен.

Като последица от уважаването следва да бъде отменен констативният нотариален акт, издаден на ответниците, досежно 1/2 ид. ч.

По разноските. При този изход всяка от страните има право на половината от направените разноски за разглеждане на този иск (ищецът за уважената част, а ответниците за прекратената част). Направените разноски са следните: В настоящата инстанция ищецът (касатор) е заплатил 55 лв. държавни такси. Във въззивното производство е заплатил 325 лв. за държавна такса и експертиза. Той има право на половината от тези суми или 162, 50лв.(375:2). Оказаната му адвокатска защита е безплатна за трите инстанции видно от приложеното пълномощно. Дължимото възнаграждение с оглед цената на иска е 420 лв. за инстанция. От тях според уважената част се полагат половината, т. е. 210 лв. или общо 630 лв. за трите инстанции Сумата следва да се присъди на адвокат М. Н. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Ответниците са направили разноски по този иск0лв. за адвокатско възнаграждение в първата инстанция и 400лв. във втората и тези суми са им присъдени с двете решения. Пред настоящата инстанция са заплатили 1200лв. за адвокатско възнаграждение. Последното се явява прекомерно, в какъвто смисъл е наведеното възражение от пълномощника на ищеца. Видно, че минималното възнаграждение за инстанция за иска за целия имот е 420лв. До този размер следва да се намали заплатеното такова за касационната инстанция. Общо разноските за адвокатско възнаграждение са 1120лв./300 +400+420/, от тях ответниците имат право на 560лв. Тъй като са им присъдени общо 700лв., то въззивното решение следва да се отмени в частта, с която са присъдени 140 лв., т. е. над 260лв. до присъдените 400лв.

Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 844 от 16.06.2022 г. по гр. д.№ 57/2022г. на Пловдивски окръжен съд и потвърденото с него решение № 167 от 23.11.2021г. по гр. д.№ 1193/2021г. на Асеновградски районен съд в частта, с която е разгледан предявеният от Р. Г. Д., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет. 1 против Г. Н. П., ЕГН [ЕГН] и К. В. П., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] за установяване, че ответниците не са собственици на 1/2 (една втора) ид. ч. от сграда с идентификатор ****, с площ от 16 кв. м., разположена в югозападната част на поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място] и ПРЕКРАТЯВА производството по този иск.

ОТМЕНЯ горепосоченото въззивно решение № 844 от 16.06.2022 г. по гр. д.№ 57/2022г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск за 1/2 ид. ч. от описаната по-горе сграда и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р. Г. Д., ЕГН [ЕГН], че Г. Н. П., ЕГН [ЕГН] и К. В. П., ЕГН [ЕГН] не са собственици на 1/2 (една втора) идеална част от сграда с идентификатор ****, с площ от 16 кв. м., разположена в югозападната част на поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място].

ОТМЕНЯ на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт № 107, том І, рег.№ 1069, нот. д. № 102/2018г. на нотариус рег.№ *, в частта за 1/2 ид. ч. от описаната сграда.

ОСЪЖДА Г. Н. П., ЕГН [ЕГН] и К. В. П., ЕГН [ЕГН] да заплатят на Р. Г. Д., ЕГН [ЕГН] сумата 162, 50/сто шестдесет и две цяло и петдесет стотни/лева разноски по делото за три инстанции.

ОСЪЖДА Г. Н. П., ЕГН [ЕГН] и К. В. П., ЕГН [ЕГН] да заплатят на адвокат М. С. Н. от [населено място], ул. Трети март“ № 10 на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 630/шестстотин и тридесет/лв. адвокатско възнаграждение за три инстанции според уважената част на иска.

ОТМЕНЯ горепосоченото въззивно решение № 844 от 16.06.2022 г. по гр. д.№ 57/2022г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която в полза на Г. Н. П. и К. В. П. са присъдени разноски над 260 лв. до 400 лв., т. е. за 140лв. и ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, с която са присъдени разноски до размер на 260/двеста и шестдесет/ лева.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: