ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3521

гр. София, 30.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав: Председател:Тотка Калчева

Членове: Вероника Николова

Мадлена Желева

като разгледа докладваното от М. Ж. К. търговско дело № 20248002901361 по описа за 2024 година

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Т. А. срещу решение № 59 от 19.02.2024 г. по в. т. д. № 644/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след отмяна на решение № 260030/14.08.2023 г. по т. д. № 202/2019 г. на Старозагорски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, гр. София следните дължими по договор № 13КР - АА-5943 от 10.01.2007 г. за банков кредит и анекс № 1 от 25.04.2012 г. суми: 28 972, 95 лв. - възнаградителна лихва за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г. и 5551,84 лв. - разсрочена лихва с погасителен план - приложение № 2. С влязлото в сила като необжалвано първоинстанционно решение Р. Т. А. е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата от 89 476, 04 лв., представляваща дължима главница по договор за банков кредит от 10.01.2007 г. и анекс № 1 от 25.04.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 25.06.2019 г. до окончателното плащане, както и възнаградителна лихва за сумата от 23 450, 17 лв. за периода от 25.06.2016 г. до 25.06.2019 г., сумата от 2013, 21 лв. – законна лихва, начислена от датата на предсрочната изискуемост на кредита – 5.04.2019 г. до 24.06.2019 г. и сумата от 417, 10 лв. – разноски за подновяване на ипотека. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен искът на банката срещу А. за заплащане на наказателна лихва за периода от 10.12.2012 г. до 4.04.2019 г. в размер на 16 962, 47 лв. и неиздължени разноски за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита в размер на 24 лв.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че окръжният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, тъй като е разгледал възражение за погасяване по давност на вземането в частта за възнаградителна лихва, което е направено извън срока по чл. 367 ГПК, а именно едва с отговора на допълнителната искова молба. Твърди, че с отговора на исковата молба е заявил изрично възражение, че исковете са неоснователни, тъй като претенциите са погасени по давност, а в отговора на допълнителната искова молба е прецизирал, че претенцията за възнаградителна лихва в размер на 52 423, 12 лв. е погасена по давност. Касационният жалбоподател излага оплаквания, че изводите на въззивния съд досежно дължимостта на сумата от 5 551, 84 лв., представляваща разсрочена лихва, е изграден при допуснато нарушение на правилото на чл. 269 ГПК и съдът не е обсъдил становищата на страните и събраните по делото доказателства във връзка с тази претенция.

Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване касаторът обосновава с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и становища на страните, депозирани пред първоинстанционния съд и да изложи мотиви в решението си, според точния смисъл на закона, когато изводите му не съвпадат с тези на първата инстанция и може ли да обсъжда доказателства, които не са визирани във въззивните жалби на страните?; 2. Може ли въззивната инстанция без наличие на доказателства, събрани по делото относно основанието и размера, да приема за установен и уважи иска?; 3. Преклудиран ли е срокът за възражение за изтекла давност, по смисъла на чл. 370 вр. чл. 367 ГПК, ако в първия отговор на исковата молба е направено общо от ответника за всички обективно съединени искове, предмет на исковата молба, а във втория отговор /явно се има предвид отговора на допълнителната искова молба/ е посочил за всеки иск поотделно?“ Твърди, че първият формулиран въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, II т. о. и посочените в това решение актове на ВКС. Въпросите по т. 2 и 3 от изложението касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба „Първа инвестиционна банка“ АД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, съответно – за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

В обжалваното въззивно решение е прието, че правоотношенията на страните произтичат от договор № 13КР-АА-5943/10.01.2007 г. за банков кредит, по силата на който банката предоставя на кредитополучателя ответник по исковете Р. А. банков кредит за покупка на недвижим имот - овърдрафт по разплащателна сметка при максимално допустим размер на дебитното салдо до 90 000 лв. Установил е, че срокът за ползване на овърдрафта по разплащателна сметка е до 10.01.2012 г., като в първия работен ден след изтичане на посочения срок банката закрива разрешения овърдрафт по разплащателна сметка. Решаващият състав е посочил, че в договора е предвидено, че при наличие на непогасени задължения по разрешения овърдрафт по разплащателна сметка към датата на неговото закриване те се погасяват от кредитополучателя в краен срок до 10.01.2029 г. съгласно погасителен план - приложение № 1. Приел е, че в договора е уговорена годишна възнаградителна лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 5,57 пункта, както и наказателната лихва за забава - в размер на годишната възнаградителна лихва, увеличена с наказателна надбавка от 20 пункта. В решението е изтъкнато, че във въззивното производство липсва спор относно настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, като първоинстанционното решение досежно дължимата по договора главница е влязло в сила.

Въззивният съд е счел, че изводът на окръжния съд за неоснователност на иска за възнаградителната лихва – за сумата над 23450,17 лв. до претендирания размер от 52 423,12 лв. и съответно за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г. поради погасяване по давност на вземането с оглед изтичането на тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е направен при допуснато съществено процесуално нарушение. Изложил е съображения, че с оглед ранната преклузия по чл. 367 вр. чл. 370 ГПК възраженията по основателността на иска, каквото е възражението за погасяване по давност на спорното вземане, следва да се изчерпят с отговора на исковата молба. Счел е, че тъй като в случая възражението на ответника за погасяване по давност на вземането на банката е направено едва с отговора на допълнителната искова молба, то е преклудирано. По тези съображения съдът е отменил първоинстанционното решение в посочената част и е присъдил на банката сумата от 28 972,95 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г.

В обжалваното решение е прието, че искът за заплащане на сумата от 5 551, 84 лв., представляваща разсрочена лихва, е основателен и следва да бъде уважен. Решаващият състав е изложил съображения, че в срока за ползване на овърдрафта по разплащателна сметка - до 10.01.2012 г. задълженията по разрешения овърдрафт не са погасени, като това е наложило страните да подпишат на 25.04.2012 г. анекс № 1 към договора за банков кредит, в който са установени задължения на кредитополучателя по договора, а именно общо задължение в размер на 93 903,54 лв., от които 90 000 лв. главница, 2 396,92 лв. лихва, 20 евро такса за разглеждане на предоговаряне, 900 лв. комисиона за предоговаряне и 567,50 лв. комисиона за управление на кредита. Посочил е, че с анекса е уговорена нова възнаградителната лихва - коригиран с коефициент за пазарна среда Базов лихвен процент на банката за лева, увеличен с надбавка от 3,81 пункта, като към датата на сключване на анекса БЛП на банката за лева е в размер на 6,19 % и след сключване на анекса не е променян.

Решаващият състав е установил, че с т. 5 от анекса е въведен гратисен период за лихвата и главницата от датата на анекса до 10.08.2012 г., като съгласно приложения към анекса погасителен план разсрочени са лихви в размер на 5 639, 42 лв., включващи 2 964,42 лв. лихви, дължими преди сключване на анекса, и дължими за гратисния период лихви в размер на 2 675 лв. Съдът е посочил, че съгласно погасителния план и заключението на допълнителната съдебно-икономическа експертиза т. нар. разсрочена лихва не е включена като част от възнаградителната лихва, а е отделно начислена в месечен размер от 28, 63 лв. и съгласно експертното заключение общо възлиза на сумата от 5 551, 84 лв. Изразил е разбиране, че тази сума като разсрочена възнаградителна лихва се дължи от кредитополучателя към датата на настъпване на предсрочната изискуемост, доколкото се касае за задължения от преди сключването на анекс № 1 от 25.04.2012 г. и за уговорения гратисен период.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въпросът по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Така както е формулиран, въпросът не отразява мотивите за отказа на въззивния съд да разгледа направеното от ответника касатор в настоящото производство възражение за погасяване по давност на вземането на банката кредитор в частта за възнаградителната лихва. За да счете визираното защитно възражение на ответника за преклудирано, съставът на въззивния съд е приел, че същото не е направено в отговора на исковата молба, депозиран от ответника. Изводът, че възражението е преклудирано, не е основан на начина, по който е формулирано в отговора на исковата молба - общо досежно всички претенции и на уточнението в отговора на допълнителната искова молба, че възражението се отнася за всички искове на банката кредитор. По тези съображения касационното обжалване не може да бъде допуснато по въпроса по т. 3 от изложението на основанията за достъп до касация.

Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложението на касатора, който следва да бъде обобщен и уточнен като въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните, е поставен в контекста на доводите на касатора, че въззивният съд не е съобразил, че възражението за погасяване по давност на вземането на банката кредитор е направено с отговора на исковата молба, и неправилно е отказал да го разгледа, както и на оплакванията за неосъществена преценка във въззивното решение на становищата на страните и събраните по делото доказателства във връзка с претенцията за заплащане на разсрочена лихва в размер на 5551, 84 лв. Въпросът има обуславящ правната воля на съда характер, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които е цитираното от касатора и служебно известните на състава – решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Настоящият състав, като съобрази мотивите на въззивния съд, намира, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт в обжалваната част с практиката на ВКС по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните.

По въпроса по т. 2 от изложението на касатора, който по същество представлява довод за необоснованост на въззивния акт, настоящата инстанция ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател Р. Т. А. следва да внесе държавна такса в размер на 690, 49 лв. по сметка на ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 59 от 19.02.2024 г. по в. т. д. № 644/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част, с която след отмяна на решение № 260030/14.08.2023 г. по т. д. № 202/2019 г. на Старозагорски окръжен съд Р. Т. А. е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, гр. София следните дължими по договор № 13КР - АА-5943 от 10.01.2007 г. за банков кредит и анекс № 1 от 25.04.2012 г. суми: 28 972, 95 лв. - възнаградителна лихва за периода от 10.12.2012 г. до 25.06.2016 г. и 5551,84 лв. - разсрочена лихва с погасителен план - приложение № 2.

УКАЗВА на касатора Р. Т. А. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 690, 49 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.

Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I т. о. за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните: касатор – Р. Т. А. и ответник по касация – „Първа инвестиционна банка“ АД, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.