Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8564/15.04.2022 година, от „Д. Б. Г“ ООД [населено място], срещу част от решение № 209/17.02.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, VІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 1148/2021 година.

С касационната жалба въззивно решение на Софийския апелативен съд се обжалва в частта му, с която след частично изменение и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 260 279/14.01.2021 година на Софийски градски съд, първо гражданско отделение, 21-ви състав, постановено по гр. д. № 1239/2020 година е признато за установено, по иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК и чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, че „Д. Б. Г“ ООД [населено място] дължи на Столична община сумата от 20 970.00 лева неплатена наемна цена за периода от 01.01.2017 година до 28.02.2018 година по договор за наем № РД-566-21/30.11.2012 година на част от поземлен имот публична общинска собственост-градска градина за поставяне на преместваем обект от 24.00 м2 и прилежаща площ от 120.00 м2, заедно със законната лихва върху сумата от 01.06.2018 година до окончателното й плащане; е признато за установено, по иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, че „Д. Б. Г“ ООД [населено място] дължи на Столична община сумата от 6990.00 лева обезщетение за ползване за периода от 01.03.2018 година до 30.05.2018 година на част от поземлен имот публична общинска собственост-градска градина за поставяне на преместваем обект от 24.00 м2 и прилежаща площ от 120.00 м2, при прекратен договор за наем и въпреки противопоставянето на наемодателя, заедно със законната лихва върху сумата от 01.06.2018 година до окончателното й плащане; е признато за установено, по иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК и чл. 92 от ЗЗД, че „Д. Б. Г“ ООД [населено място] дължи на Столична община сумата от 2668.30 лева неустойка за забава на плащането на наемна цена на част от поземлен имот публична общинска собственост-градска градина за поставяне на преместваем обект от 24.00 м2 и прилежаща площ от 120.00 м2 за периода от 25.12.2016 година до 14.05.2018 година по договор за наем № РД-566-21/30.11.2012 година, заедно със законната лихва върху сумата от 01.06.2018 година до окончателното й плащане и на основание чл. 92 от ЗЗД е осъдено „Д. Б. Г“ ООД [населено място] да заплати на сумата от 4054.20 лева, представляваща неустойка за забава на плащането на наемна цена на част от поземлен имот публична общинска собственост-градска градина за поставяне на преместваем обект от 24.00 м2 и прилежаща площ от 120.00 м2 за периода от 12.04.2016 година до 25.12.2016 година по договор за наем № РД-566-21/30.11.2012 година, заедно със законната лихва върху сумата от 12.04.2019 година до окончателното й плащане.

В подадената от „Д. Б. Г“ ООД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Столична община срещу „Д. Б. Г“ ООД [населено място] искове да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Д. Б. Г“ ООД [населено място] твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Столична община е подал отговор с вх. № 4137/30.06.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 209/17.02.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, VІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 1148/2022 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната му част.

„Д. Б. Г“ ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 16.03.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 8564/15.04.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови решението си съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че по делото с доклада на първоинстанционният съд било прието за безспорно, че между Столична община като наемодател и ответника „Д. Б. Г“ ООД [населено място] като наемател, бил сключен договор за наем № РД-566-21/30.11.2012 година на имот публична общинска собственост, за поставяне на преместваем обект на територията на Градската градина на София, за позиция 1. 1 за обект № 1 с покрита площ 24.00 м2 и прилежаща открита площ от 120.00 м2. Срокът на договора бил 5 години. Уговорена била месечна наемна цена от 2330.00 лева, платима авансово за следващия месец до 25-то число на текущия месец. В чл. 6 от договора била уговорена неустойка за забава размер на 0, 5 % от наемната цена за всеки просрочен ден. Между страните не се спорело относно обстоятелството, че „Д. Б. Г“ ООД [населено място] бил ползвал предоставената му площ, като поставил преместваемия обект, съгласно договора. С писмо от 01.12.2016 година Столична община била отправила предизвестие за прекратяване на договорните отношения. В производството не било направено твърдение от „Д. Б. Г“ ООД [населено място] за премахването на обекта, разположен върху мястото, което е било предмет на договора за наем след предизвестието за неговото прекратяване. Към делото били представени констативни протоколи, съставени от длъжностни лица при Столична община, с дати съответно 27.04.2017 година, 04.09.2017 година, 12.09.2017 година, 10.04.2018 година, 20.05.2018 година и 04.06.2018 година, с вписани констатации на съответните дати за поставени маси върху общински терен на площ между 120.00 м2 и 200.00 м2 и предлагане в обекта на напитки и храна. Тези доказателства давали основание на съда да приеме от фактическа страна, че след писмото-предизвестие за прекратяване на договора за наем „Д. Б. Г“ ООД [населено място] продължило да държи частта от имота, която е била предмет на договор за наем. В протокол от 27.04.2017 година, съдържащ нареждане „да се премахнат незабавно“, което въззивният съд приемал като изрично противопоставяне на наемодателя на ползването на имота. Тези обстоятелства давали основание на въззивният съд да приеме, че след предизвестието за прекратяване на договора на 08.12.2017 година, с оглед продължилото ползване на имота, въпреки противопоставянето на наемодателя Столична община, наемателят „Д. Б. Г“ ООД [населено място] бил продължил ползването на имота и на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД е следвало да изпълнява всичките си задължения по наемния договор. Съгласно чл. 269 от ГПК за валидността и допустимостта на обжалваното решение въззивният съд следял служебно, а относно останалото бил обвързан от оплакванията в жалбите. „Д. Б. Г“ ООД гр. твърдяло, че посочената от първоинстанционния съд разпоредба на чл. 236, ал. 2 ЗЗД била неприложима, т. е. че първоинстанционното решение противоречало на материалния закон. Съставът на Софийския апелативен съд намирал оплакването за неоснователно. По делото не било направено твърдение от „Д. Б. Г“ ООД [населено място] за премахването на обекта, разположен върху мястото, което е било предмет на договора за наем след предизвестието за неговото прекратяване. В първоинстанционното производство били представени констативни протоколи, съставени от длъжностни лица при Столична община, с дати съответно 27.04.2017 година, 04.09.2017 година, 12.09.2017 година, 10.04.2018 година, 20.05.2018 година и 04.06.2018 година с вписани констатации на съответните дати за поставени маси върху общински терен на площ между 120 м2 и 200 м2 и предлагане в обекта на напитки и храна. Тези доказателства, както и показанията на свидетелката Л. в частта за фактическото състояние на наетия имот и това, че същият продължавал да работи и да осъществява търговска дейност, давали основание на въззивният съд да приеме, че и след писмото-предизвестие за прекратяване на договора за наем „Д. Б. Г“ ООД [населено място] било продължило да държи частта от имота, която била предмет на договор за наем. В протокол от 27.04.2017 година се съдържало нареждане „да се премахнат незабавно“, което въззивният съд приемал като изрично противопоставяне на наемодателя на ползването на имота. Тези обстоятелства давали основание да се приеме, че след предизвестието за прекратяване на договора на 08.12.2017 година, с оглед продължилото ползване на имота въпреки противопоставянето на наемодателя Столична община, наемателят „Д. Б. Г“ ООД [населено място] бил продължил реално ползването на имота. Тази хипотеза се уреждала именно с нормата на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. Същата гласяла, че ако наемателят продължавал ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължал обезщетение и трябвало да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Законодателят неслучайно бил употребил думата „обезщетение“, но то било в пряка връзка с прекратения наемен договор, защото обосновавало връзката със същия касателно това, че наемодателят трябвало да изпълнява всички свои задължения, произтичащи от прекратеното наемно правоотношение. Дори и процесуален представител на Столична община в съответния документ да бил допуснал терминологична или езикова неточност, то се претендирало именно това, при което първоинстанционният съд не бил допуснал грешка в правната квалификация и не бил нарушил материалния закон. Правилно, обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД в случая, било изчислено на базата на месечната наемна цена по прекратения наемен договор съгласно допусната и приета без възражения от страните съдебно-счетоводна експертиза. Обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД следвало да бъде определено съобразно размера на настъпилите от неоснователното ползване на вещта вреди, които можели да се изразяват както в претърпени загуби, така и в пропуснати ползи. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, Столична община била посочила, че за база на претендираното обезщетение по този законов текст желаела да се вземе предвид наемната месечна цена по прекратения договор, което било и логично, тъй като при евентуалното му продължаване (или сключване на друг договор с друг наемател), това би бил минималният доход, който страната-наемодател щяла получила, и от който тя била лишена.

Наред с това съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображение, ме оплакванията във въззивната жалба на Столична община били насочени срещу частите в първоинстанционния съдебен акт, с които исковите претенции били отхвърлени. Тези оплаквания били свързани с неправилното приложение на материалния закон и по-конкретно на разпоредбите на чл. 111, б. „б“ и, б. „в“ от ЗЗД и чл. 76 от ЗЗД.

При приложението на кратката, тригодишна погасителна давност неправилно първоинстанционният съд бил поставил „демаркационна линия“ на датата 12.04.2016 година–три години преди датата на подаване на исковата молба (12.04.2019 година), както и неправилно бил приел, че неизпълнението на процесния договор за наем и финансовите искания във връзка с това, не следвало да се разглеждат. В решение № 118/12.12.2019 година, постановено по т. д. 2288/2018 година по описа на ВКС, ТК, II т. о. било дадено принципното разрешение, че при спазен едномесечен срок по чл. 415 от ГПК за предявяване на иска по чл. 422 от ГПК, прекъсването на давността от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниквало само ако изпълнението било предприето действително незабавно, съответно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора. Съображенията на ВКС били свързани с различния режим на връчване и издаване на заповедите за изпълнение по чл. 410 и чл. 417 от ГПК, както и различният момент, в който длъжникът узнавал за предприетите от кредитора действия за събиране на вземанията му. В конкретния случай и съобразно данните от приложеното заповедно производство, представител на общината бил получил копие от заповедта за незабавно изпълнение и оригинал на изпълнителния лист на 27.07.2018 година а поканата за доброволно изпълнение от частен съдебен изпълнител, била връчена на представител на „Д. Б. Г“ ООД [населено място] на 11.09.2018 година. Въззивният съд намирал, че съобразно посочената каузална практика на ВКС, се касаело за разумен срок (по-малко от два месеца, в които влизали образуването на изпълнителното дело и първоначалните действия на съдебния изпълнител), в който незабавното изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК било предприето от заявителя Столична община. Затова, тригодишната давност следвало да тече не от 12.04.2016 година–три години преди датата на подаване на исковата молба, а от 01.06.2015 година–три години преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК (същата била депозирана в районния съд на 01.06.2018 година). Разбира се, тези принципни разсъждения следвало да се съотнесат към обстоятелството, че претенциите на общината, били за суми, дължими след 01.01.2017 година. Що се отнасяло до твърдяното във въззивната жалба на Столична община неправилно прилагане разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД от страна на първоинстанционния съд, то принципният отговор на въпроса се съдържал в т. 1 от ТР № 3/27.03.2019 година, постановено по тълк. д. № 3/2017 година на ОСГТК на ВКС. Нормата на чл. 76 от ЗЗД била диспозитивна и страните можели да уговорят помежду си нещо различно от посоченото в чл. 76, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД. Тъй като в конкретния случай, в процесния договор за наем, не било уговорено нещо различно, то съгласно цитираното тълкувателно решение, когато извършеното плащане не било достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпвал при условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, т. е. когато изпълнението не било достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасявали се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Следва да се признае правото на Столична община законосъобразно да отнася постъпили от „Д. Б. Г“ ООД [населено място] плащания след 12.04.2016 година, за които не били посочени период на плащане, респективно които били недостатъчни да покрият изцяло, дължимата месечна наемна вноска (съобразно разрешението, дадено в т. 1 от горепосоченото тълкувателно решение на ОСГТК) за периоди преди 12.04.2016 година, които към момента на всяко конкретно плащане не били погасени по давност. Неправилно, първоинстанционният съд не бил съобразил задължителното тълкуване на ВКС при преценката на извършените плащания по процесния договор от датата на първия падеж. Поради това, следвало да се извършат нови изчисления за дължимите главници за периода от 01.01.2017 година (така, както било поискано от Столична община) до края на посочения период (28.02.2018 година) за който били претендирани съответните парични суми, тъй като, наемният договор следвало да се счита за прекратен от 01.03.2018 година. В съответствие с диспозитивното начало в процеса и поисканото от Столична община в заповедното производство по чл. 417 от ГПК и исковата молба по чл. 422 от ГПК, нужно било да се изтъкне, че исковата претенция се формирала за суми, дължими след 01.01.2017 година до 30.05.2018 година За целта трябвало да се вземат предвид данните от приложение № 1 от съдебно-счетоводната експертиза. В частта относно претендираната неустойка по чл. 92 от ЗЗД, обжалваното първоинстанционно решение било правилно, тъй като в заповедното заявление по чл. 417 от ГПК, неустойката се претендирала за периода след 25.12.2016 година, но впоследствие, в исковата молба, установителният иск за неустойка бил съединен с осъдителен такъв за дължимата неустойка за периода преди 25.12.2016 година (с начало от 01.03.2013 година). „Д. Б. Г“ ООД [населено място] било направило възражение за изтекла тригодишна погасителна давност, но именно поради особеностите относно претенциите за дължимата неустойка в заповедното и исковото производство, то, правилно първоинстанционният съд бил приел, че следва да се считат погасени по давност на основание чл. 111 б. „в“ от ЗЗД и вземанията за неустойка преди 12.04.2017 година. За този период били изтекли три години преди предявяване на осъдителния иск. Давността за вземанията за неустойка до 11.04.2016 година не следвало да се счита прекъсната с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, защото с него не се претендирали вземания за неустойка за периода до 11.04.2016 година, а за периода след 25.12.2016 година. Следователно, непогасени по давност били вземанията за неустойка от 12.04.2016 година.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Д. Б. Г“ ООД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за приложението на чл. 417, т. 2 от ГПК и за това от кога и как се определя обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. По отношение на първия въпрос се твърди, че той е решен от въззивния съд в противоречие с определение № 26/15.01.2009 година, постановено по ч. т. д. № 311/2008 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. В посоченото определение е прието, че според чл. 417 от ГПК, по реда на заповедното производство можело да се претендират притезания, които се основавали на изброени в закона документи. В т. 2 били посочени изпълнителното основание, субектите, които можели да се възползват от заповедното производство и правото, което можело да бъде защитено по този ред. Документът или извлечението от сметка трябвало да установяват вземане на държавно учреждение, на община или банка, без законът да конкретизирал източника и характера на вземането. Т. 2 изключвала издаването на заповед за изпълнение за частни държавни и общински вземания, защото такава възможност била предвидена в т. 7 на чл. 417 от ГПК. По този ред не можела да бъде издавана заповед за изпълнение на публични държавни или общински вземания, поради наличието на специален ред за това. Създаденият със закон специален ред за установяване и събиране на публични вземания, налагал извода, че по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК общините можели да събират други вземания, с основание документ по граждански или търговски сделки. Не можело да бъде споделено становището, че с изключение на частните държавни и общински вземания, всички останали вземания на общините можели да се събират по реда на заповедното производство по т. 2, както и че проверката на съда била само формална и се отнасяла до редовността на документа. За да бъдела издадена заповед за изпълнение, съответно изпълнителен лист (чл. 418, ал. 1 от ГПК) съдът следвало да установи, че кредиторът имал право, подлежащо на принудително изпълнение срещу конкретния длъжник по реда на ГПК. Ако съдът констатирал, че документът удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, за което бил предвиден специален ред, той следвало да откаже издаването на заповед за изпълнение. Така както е поставен въпросът е свързан с това дали заповедта за изпълнение, която е послужила като основание за предявяването на исковете по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК е издадена законосъобразно или не. Този спор обаче не е предмет на това исково производство. При него съдът служебно проверява само дали са налице предпоставките за сезирането му, т. е. дали е налице заповед за изпълнение, дали срещу същата е постъпило възражение в срока по чл. 414 от ГПК и дали кредиторът е предявил иска си в срока по чл. 415 от ГПК. Съдът обаче не може да извършва проверка на законосъобразността на издадената заповед за изпълнение, който въпрос е предмет и се извършва по установените в заповедното производство способи. В случая при заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК длъжника може да обжалва включеното в нея разпореждане за незабавно изпълнение, но евентуалната отмяна на същото не води до обезсилване на заповедта, а само до това, че тя ще влезе в сила от момента на съдебното решение по исковото производство по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК.

По отношение на втория въпрос се твърди, че той е разрешен от Софийския апелативен съд в противоречие с решение № 240/16.10.2013 година, постановено по гр. д. № 1408/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и цитираната в него практика на ВКС. Съгласно приетото в тази практика обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД следва да бъде определено съобразно размера на настъпилите от неоснователното ползване на вещта вреди, които могат да се изразяват както в претърпени загуби, така и в пропуснати ползи. Във всички случи размерът на вредите подлежи на изрично доказване от ищеца и следва да отговаря на средния пазарен наем, определен с помощта на вещо лице. Във всички случаи обаче обезщетението не може да бъде по-малко от уговорения с прекратения наемен договор цена-решение № 769/17.06.2011 година, постановено по гр. д. № 1332/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г., решение № 144/17.05.2011 година, постановено по гр. д. № 401/2010 година, решение № 230/18.06.2014 година, постановено по гр. д. № 6874/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 88/09.06.2015 година, постановен по т. д. № 264/2014 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., в какъвто смисъл е и решението на Софийския апелативен съд.

Поради горните съображения така поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Д. Б. Г“ ООД [населено място] правни въпроси не обуславя допускането на обжалваното въззивно решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Д. Б. Г“ ООД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „Д. Б. Г“ ООД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 209/17.02.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, VІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 1148/2022 година по подадената против него от „Д. Б. Г“ ООД [населено място], касационна жалба с вх. № 8564/15.04.2022 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото „Д. Б. Г“ ООД [населено място] ще трябва да заплати на Столична община сумата от 450.00 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209/17.02.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, VІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 1148/2022 година в частта му, с която то се обжалва с подадената от „Д. Б. Г“ ООД [населено място], [улица], ет. 4, касационна жалба с вх. № 8564/15.04.2022 година.

ОСЪЖДА „Д. Б. Г“ ООД [населено място], [улица], ет. 4 да заплати на СТОЛИЧНА ОБЩИНА-гр. София, [улица] сумата от 450.00 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.