ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3034

София, 20.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и девети октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1374 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Н. Ф. ООД, чрез адв. Д. Т. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 105/30.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1963/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1 с-в, в частта, в която след частична отмяна на решение № 141/27.03.2023 г., постановено по гр. д. № 569/2020 г. по описа на Окръжен съд-Перник, II ГК, са отхвърлени предявените от „Н. Ф. ООД срещу М. С. М. кумулативно обективно съединени искове за реално изпълнение, както следва: 1) над присъдената сума от 1587,80 лв. до пълния предявен размер от 2000 лв. - главница по чл. 1.1. договор за заем № 194/12.07.2018 г. (за сумата от 412,20 лв.); 2) 111,11 лв. – възнаградителна лихва съгласно чл. 2.2. б. „ж” и б. „з” от същия договор за паричен заем; 3) над присъдената сума от 30132,20 лв. до пълния предявен размер от 39000 лв. (за сумата от 8687,80 лв.) - главница по чл. 1.1. от договор за заем № 197/13.07.2018 г. и 4) 2166,67 лв. - възнаградителна лихва съгласно чл. 2.2. б. „ж” и б. „з” от същия договор за паричен заем. В останалата част, в която апелативният съд е уважил, респ. отхвърлил предявените искове, като необжалвано въззивното решение е влязло в сила.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила - необсъждане в съвкупност на изложените от страните правни доводи и на събраните по делото доказателства, въззивният съд е обосновал незаконосъобразен правен извод, че клаузите в процесните договори за паричен заем, с които са уговорени възнаградителните лихви, мораторни и наказателни лихви, респ. правната възможност на кредитора с едностранно волеизявление да обяви отсроченото главно парично задължение по договорите за заем за предсрочно изискуем, са нищожни поради тяхната неравноправност. Счита за необосновано правното съждение на въззивния съд, че тези клаузи не са уговорени индивидуално, като поддържа, че предварително на длъжника били предоставени т. нар. „предварителни договори” и стандартни европейски формуляри, подписани 14 дни преди основните договори – с тях изключително ясно и обективно са изяснени клаузите както по окончателните договори, така и в ипотечния акт. По този начин заемополучателят е имал възможност да обмисли условията, като ги сравни с други по подобни сделки на кредитния пазар.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – при вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „По какъв начин следва да бъде изразено волеизявлението на кредитора, че обявява кредита за предсрочно изискуем?” (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика – т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и с казуалната практика - решение № 106/20.06.2017 г. по гр. д. № 60152/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 180/23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 293/28.12.2018 г. по т. д. № 2201/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 50057/06.12.2023г. по т. д. № 1337/2022г., ТК, II т. о. на ВКС); 2. „Допустимо ли е, въпреки че въззивния съд е обявил за нищожна клаузата от договора, уреждаща предсрочна изискуемост на вземането при настъпване на забава, респ. неплащане на вноски от страна на кредитополучателя, кредиторът да обяви на основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ заема за предсрочно изискуем?”; 3. „В случай че съдът обяви за нищожна клауза от договор, уреждаща предсрочна изискуемост на вземането при настъпване на определени обстоятелства, следва ли да се приложат текстовете на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, независимо че не е поискано от някоя от страните, доколкото са налице данни за обявяването на предсрочна изискуемост?”; 4. „Какви са правата на кредитора да обяви един договор за кредит за предсрочно изискуем, при настъпила забава/неплащане на вноски по кредита от страна на длъжника?”; 5. „Дерогира ли се волеизявлението (уведомлението), връчено на длъжника, в случай че клаузата, на която се позовава кредитора, в последващ момент е обявена за нищожна?”; 6. „Настъпва ли предсрочна изискуемост на вземането на кредитор, когато е налице изходящ документ от длъжника? Представлява ли разписка за получено уведомление за обявена предсрочна изискуемост на договор за кредит такъв документ?” (по последните пет материалноправни въпроси се твърди противоречие с т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 208/09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.); 7. „Как следва да бъде определена „гаранционната вноска”, уговорена в договорите за заем, като „договорен залог” или е гаранционно-обезпечителна?”; 8. „Кога една клауза от договор за заем е индивидуално уговорена и какви са основанията за нищожност на клауза от сключените между страните два договора за заем, отговаряща на изискванията на чл. 38 ЗКНИП?” (по тези два материалноправни въпроси не се твърди противоречие със задължителна практика на ВКС и ВС, респ. с казуална практика на ВКС) и 9. „Може ли в препис от исковата молба да бъде инкорпорирано изявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита? Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява ли правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми?” (по тези материалноправни и процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, I т. о. и решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о.).

В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поддържа правен довод за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неосъществяване на самостоятелна преценка на доказателствата по делото и необсъждане на доводите и възраженията на страните, като посочва задължителна и казуална практика на ВКС, но не е формулирал съответен на това касационно основание за неправилност на въззивното решение процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което съобразно задължителните тълкувателни разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, без да е изложена ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, касационната инстанция не може да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, а само би могла да го уточни и конкретизира, какъвто не е настоящият случай.

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че при доклада на въззивната жалба и нейния писмен отговор по реда на чл. 267 ГПК е указал на страните, че ще извърши служебна проверка относно евентуалната нищожност поради неравноправност, респ. поради уговорени в противоречие на императивни правила на закона и добрите нрави на посочените в това определение на апелативния съд договорни клаузи. Счел е, че не е налице спор между страните в настоящото исково производство относно факта, че те са в облигационни правоотношения, породени от сключени договори за заем от 12.07.2018 г. и 13.07.2018 г., респ. че процесните заемни суми са предоставени на ответника. Апелативният съд е приел, че страните по процесните договори за заем са търговец и потребител по смисъла на § 13, т.1 и т. 2 от ДР на ЗЗП, поради което заемополучателят се ползва от нормативната защита, уредена в ЗЗП.

При анализиране на сключените между страните заемни договори въззивният съд е съобразил, че поетите от заемополучателя парични задължения са били обезпечени с ипотека, поради което и на основание чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗПК регламентацията на този закон не е приложима за конкретните заемни правоотношения, а те следва да се подведат под разпоредбите на ЗКНИП и ЗЗП. Изяснил е, че съгласно чл. 37-39 и сл. ЗКНИП всяка клауза в договор за кредит за недвижим имот, която противоречи на закона или има за цел заобикаляне на този закон, е нищожна. Всяка клауза в договор за кредит за недвижим имот с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл. 41, ал. 3 от закона, е нищожна. Когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5-9 и 11 и чл. 25, ал. 3 ЗКНИП, договорът за кредит е нищожен. В случай че договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Апелативният съд е обосновал правното съждение, че процесните договори за заем са сключени в предписаната от закона форма и съдържат информация за съществените за потребителя въпроси - срока на тяхното действие, общия размер на кредита, условията за усвояването и погасяването на кредита, вкл. погасителен план, с изискуемото съдържание - размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; бил посочен и фиксираният лихвен процент по кредита, както и годишният процент на разходите (ГПР) по кредита, заедно с информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, както и общата сума, дължима от потребителя по кредита. От изслушаната от въззивния съд СИЕ се изяснявало, че размерът на ГПР бил правилно формиран и е съобразен с ограниченията по чл. 29, ал. 9 ЗКНИП. Следователно, договорите за заем притежавали съдържанието и формата, изискуеми по закон, поради което трябвало да се извърши проверка дали клаузи, уговорени в тях, валидно обвързват страните.

Апелативният съд е изяснил, че съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна е клаузата в договор, сключен с потребител, ако тя е уговорена в негова вреда, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съгласно чл. 146 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като в тежест на търговеца е да установи, че клауза от договора или ОУ, която го ползва, е индивидуално уговорена. Съгласно чл. 147 и чл. 145, ал. 2 ЗЗП неравноправна е клаузата, която не е съставена на ясен и разбираем език и не касае определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга. Въззивният съд е счел, че възможността длъжникът да загуби предимствата на срока и от него кредиторът да иска изпълнение предсрочно, е уредена в чл. 71 ЗЗД, а съгласно чл. 60, ал. 2 ЗКИ кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем при неплащане на една или повече вноски. При обсъждане на валидността на договорната клауза за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита съдът е съобразил решение № 82/2022 г. по т. д. № 871/2021 г. на І ТО на ВКС, с което е разяснено, че при преценка на евентуално неравноправния характер на клаузата за предсрочна изискуемост в договор за кредит, сключен с потребител, трябва да се вземе под внимание произнасянето на СЕС с решение по дело С-421/2014 г. – в него било изяснено, че при преценката на националния съд относно твърдян неравноправен характер на клауза за предсрочната изискуемост поради неизпълнение на задълженията на кредитополучател за част от периода на договора следва да се съобрази дали възможността на кредитора да обяви целия кредит за изискуем зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно задължение в договорното отношение, дали неизпълнението е незначително, дали договорната клауза съответства на приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за когото се прилага такава клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита.

Съобразно тези разяснения при преценката на неравноправност на клаузата за предсрочна изискуемост, уговорена в чл.2.7. от договорите, апелативният съд е достигнал до правния извод, че тя не отговаря на националното законодателство, уреждащо правото на кредитора да иска предсрочно удовлетворяване на своето вземане, тъй като в структурата на задължението за погасяване на съответните месечни вноски се включва само уговорената възнаградителна лихва. Плащането на главницата не е разсрочено, а е отсрочено - тя се дължи в пълен размер на една единствена вноска - последната. Следователно, смисълът на уговорката за предсрочна изискуемост е, че при неизпълнението - независимо на каква част и за какъв срок на задължението на заемополучателя да погаси разсрочената лихва по заемите, обуславя предсрочна изискуемост на цялото вземане. Задължението за заплащане на възнаградителна лихва не било част от същественото изпълнение на основното задължение за конкретния договор - връщане на заемната сума, като дори в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ било предвидена възможност за обявяване на вземане по банков кредит за предсрочно изискуемо при непогасяване на вноски, които обаче включват едновременно главница и възнаградителни лихви. Съгласно процесната договорна клауза обаче се предвиждало при неточно изпълнение на акцесорното (несамостойното) задължение по договорите за заем да настъпи предсрочна изискуемост на цялото вземане на ищеца-заемодател, като по този начин се увреждал интересът на по - слабата страна в договорното правоотношение. Договорката нарушавала баланса между правата и задълженията на равноправните страни в облигационното отношение и не съответствала на правилата за добросъвестност.

Апелативният съд е приел за неустановено, че процесните договори са резултат на индивидуално договаряне, а са използвани типизирани договори, като този факт се доказвал и от представените договори за заем с трети лица. Действително лихвените проценти варирали, както и погасяването чрез разсрочване само на задължението за лихва и съответното отсрочване на плащането на главницата, но логиката на договорите за заем, сключвани от заемодателя - ищец, била еднообразна, стандартна. Въз основа на тези съображения въззивният съд е счел, че клаузата в двата договора, съгласно която заемодателят има право да обяви договорите за предсрочно изискуеми, е нищожна - поради нейната неравноправност, и съответно не е породила действие.

Прилагайки правилото, уредено в чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът е съобразил обстоятелството, че отсроченото главно парично задължение е станало изискуемо по време на исковия процес, поради което ответницата следва да върне на ищеца получените в заем суми – 2000 лв., респ. 39000 лв. по двата договора за паричен заем. Съгласно констатациите в приетата от апелативния съд ССчЕ е прието за установено, че заемополучателят е погасил по договор № 194 сума в размер на 412,20лв, а по договор № 197 - сума в размер на 8687,80 лв., поради което тези плащания следвало да бъдат отнесени към погасяване на дължимата главница (при нищожност на клаузите, установяващи останалите претендирани от ищеца вземания по двата договора за заем).

Вземането за възнаградителна лихва по чл. 2.2.ж от договорите в размер на 20% на годишна база произтичало от нищожна уговорка, тъй като нейният общ размер възлизал на дължимата главница. Апелативният съд е изяснил, че възнаградителната лихва представлява граждански плод - цена, която се дължи за ползването на заемната сума за договорения период, който в случай е две години. Същественото било, че с погасителните вноски заемополучателят е изпълнявал само задължението за заплащане на възнаградителна лихва, като по този начин ищецът е постигнал получаване на по-голям размер на вземането си за възнаградителна лихва - олихвява се все една и съща главница, а нейният размер не намалява. Съдът е съобразил и обстоятелството, че процесните договори за заем са двойно обезпечени – 1) с договорен залог, наречен „гаранционна вноска“ и 2) чрез учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот. Всички тези факти - краткият срок на договорите, тяхната сигурна обезпеченост, заплащането само на лихвени вноски и като краен резултат получаването в двоен размер на предоставения заем, обосновавали правен извод за недобросъвестно поведение на търговеца, който поставя потребителя - икономически по-слаба и зависима страна, в неизгодно положение. Бил нарушен балансът между правата и интересите на страните по договора, доколкото ответникът е следвало да заплаща само възнаградителни лихви в завишен размер (не са намаляващи); задължението за главница е константно и се дължи при едно плащане, което безспорно било обременително обстоятелство - ответникът следва да заплати на една вноска цялата главница (по единия договор 39000 лв.), като при точно изпълнение на своите задължения заемополучателят вече е заплатил сума, възлизаща на тази главница. В същото време ответникът е предоставил обезпечения за интереса на заемополучателя, но е поставен в по-неблагоприятно положение съобразно утвърдената търговска практика. Ищецът като заемодател е договорил условия, при които получава икономическа изгода, но затруднява по-слабата страна, което било в нарушение на правилата за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на страните. От друга страна, липсвали доказателства за индивидуално уговаряне на договорните клаузи между страните, както и за възможност ответникът да влияе на съдържанието на договора, за да бъде постиганата добросъвестност и баланс в техните отношения.

По отношение на претенциите за заплащане на наказателна лихва и неустойка (чл. 2.6 и чл. 2.7) въззивният съд е приел, че и тези клаузи са нищожни - поради противоречие със закона и добрите нрави, респ. поради тяхната неравноправност. Съгласно чл. 43 ЗКНИП при забава на потребителя кредиторът има право на обезщетение за забава само върху размера на просрочената сума за времето на забавата. Когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В разглеждания случай в клаузите на чл. 2.6 е уговорено начисляване на 5% месечно върху остатъчната заемна сума, което било отделно от предвиденото в закона задължение за заплащане на обезщетение за забава за просрочената сума. Клаузата противоречи на императивна материалноправна разпоредба и е нищожна. В същото време неустойката била уговорена по начин, накърняващ добрите нрави. Относно уговорената 60% неустойка при разваляне на договора - на първо място, тя не се дължи за това, че договорът е развален, а че срокът му е изтекъл, а на следващо място, уговорката е в противоречие с разпоредбите на чл. 41, ал. 3 и чл. 43 ЗКПНИ. Договарянето на такава неустойка върху пълния размер на заемната сума, независимо от това дали има погасяване, води до неоснователно обогатяване на заемодателя. Размер на неустойката, който не е обусловен от погасяването на главното вземане и съответно независещ от претърпените от заемополучателя вреди (вредите са различни в зависимост от това дали развалянето е настъпило поради неплащане на първа или последна вноска), при условие че е договорено и обезпечаване на задължението на заемополучателя чрез залог и ипотека, обосновавал правният извод, че тези неустойки не са насочени към обезпечаване на изпълнение на задължението и към обезщетяване на вредите на заемодателя, а тяхната цел излиза извън присъщите на неустойката функции. Съгласно разясненията по ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС договорката за неустойка следва да се приеме за нищожна, ако целта, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което и с оглед на приетото за установено по делото, въззивният съд е счел, че и исковете за заплащане на наказателна лихва и неустойка при разваляне на договора са неоснователни - поради нищожност на клаузите, с които са уговорени тези акцесорни парични задължения.

Въз основа на тези мотиви апелативният съд е счел, че заплатените от ответницата суми следва да се приспаднат от задълженията за връщане на главниците по заема - поради недължимост на изпълнение на останалите претендирани от ищеца плащания, поради което ответницата дължи на ищеца заплащане на сумата от 1587,80 лв. по договор № 194 и сумата от 30132,20 лв. по договор № 197, съобразно заключението на вещото лице – по втория вариант, до който размер са уважени предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искове.

В частта, в която въззивният съд се е произнесъл по предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искове за присъждане на претендираните парични притезания, породени по договор за заем № 194/12.07.2018 г., както следва: 1) над присъдената сума от 1587,80 лв. до пълния предявен размер от 2000 лв. - главница по чл. 1.1. договора (за сумата от 412,20 лв.) и 2) 111,11 лв. – възнаградителна лихва съгласно чл. 2.2. б. „ж” и б. „з” от същия договор, обжалваното решение е окончателно, тъй като с оглед цената на тези искове (до сумата от 5000 лв. – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК) то не подлежи на касационен контрол, поради което в тази част касационната жалба трябва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея касационно производство прекратено – в същата част.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която касационната жалба е допустима.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Този порок на въззивното решение би бил налице, в случай че въззивният съд е разгледал непредявен иск – в нарушение на диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), респ. при липса на положителна абсолютна процесуална предпоставка или при наличие на абсолютна или относителна отрицателна процесуална предпоставка (процесуална пречка), обуславящи възникването и надлежното упражняване на процесуалното право на иск. Когато поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила въззивният съд е постановил незаконосъобразен акт, това процесуално нарушение обосновава не допустимостта, а неправилността на въззивното решение.

Поставените от касатора материалноправни въпроси от т. 1 до т. 6, вкл. и по. т. 9 не съответстват на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на правния спор, предмет на въззивното производство. За да приеме, че не е настъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на главното парично задължение по процесния договор за паричен заем (за потребителки кредит), обезпечен с учредена договорна ипотека, въззивният съд не е отрекъл принципната правна възможност за обявяване на кредита, отпуснат не от банка, а от финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, за предсрочно изискуем при следните две материалноправни предпоставки: 1) в действителността да са породени обективните факти, обуславящи настъпването на предсрочната изискуемост на разсроченото или отсроченото главно парично задължение (главницата) и 2) кредиторът да е обявил на длъжника предсрочната изискуемост, т. е. това едностранно волеизявление надлежно да е достигнало до знанието на длъжника, негов адресат, в какъвто смисъл са задължителните тълкувателните разяснения, дадени по т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След като е приел за установено, че главното парично задължение (главницата) по релевантния договор за потребителски кредит не е било разсрочено, а отсрочено (то се дължи в пълен размер на една единствена вноска – последната), като в дължимите месечни погасителни вноски са включени само акцесорните парични задължения, представляващи възнаградителна лихва, апелативният съд е изяснил, че с оглед на обстоятелството, че клаузата, с която е уговорено заплащане на възнаградителна лихва, е нищожна поради нейната неравноправност, е безпредметно да се обсъжда дали е настъпила предсрочна изискуемост преди предявяването на исковата молба или с връчване на исковата молба на ответницата – и в двата случая не би настъпила предсрочна изискуемост на отсроченото главно парично задължение. Следователно, не са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването на предсрочната изискуемост на отсрочената главница. Въззивният съд обаче е уважил исковете за връщане на част от предоставените в заем парични суми, тъй като е съобразил, че до края на съдебното дирене пред него е настъпила изискуемостта на главните парични задължения (арг. чл. 235, ал. 3 ГПК).

Седмият материалноправен въпрос също не е от значение за изхода на делото, тъй като независимо как би се квалифицирала т. нар. „гаранционна вноска“ като „договорен залог“ или с гаранционно-обезпечително значение (по своето правно естество залогът притежава обезпечителна функция), правният извод на въззивния съд не би бил различен при преценката дали и чрез двойното обезпечение на процесните заемни задължения (чрез договорна ипотека и т. нар. „гаранционна вноска“) е нищожна клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва - поради нейната неравноправност. За да обоснове това правно съждение, апелативният съд е преценявал и други обстоятелства – месечните погасителни вноски включват само уговорената възнаградителна лихва, но не и част от главното парично задължение (заема), като по този начин кредиторът е обезпечил за себе си по-висок размер на гражданския плод (възнаградителната лихва) – през целия период на действие на договорите за потребителски кредит се олихвява един и същ размер на главницата, като той не намалява, а се достига до получаване в двоен размер на предоставения заем, което обстоятелство - според апелативния съд, представлява недобросъвестно поведение на търговеца, поставящ потребителя – икономически по-слаба и зависима страна, в неизгодно положение. Счел е, че при систематичното тълкуване на тези уговорки ответницата е била поставена в по-неблагоприятно положение от утвърдената търговска практика, което е в противоречие с правилата за добросъвестност.

Дали при извършеното тълкуване на действителната воля на страните по процесния договор за потребителски кредит, изразена в тези клаузи, въззивният съд да е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касаторът не е обосновал по осмия материалноправен въпрос нито една от специалните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. От друга страна, отговор на този правен въпрос е даден в разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. При осъществената преценка дали клаузите, които е счел за нищожни поради тяхната неравноправност, са уговорени индивидуално, апелативният съд е обосновал фактическото съждение, че търговецът е използвал типизирани договори, като този факт се доказвал и от представените договори за заем с трети лица. Макар и лихвените проценти да варирали, както и погасяването чрез разсрочване само на задължението за лихва и съответното отсрочване на плащането на главницата, логиката на договорите за заем, сключвани от заемодателя-ищец, била еднообразна, стандартна. Както бе изяснено, дали при формиране на своето вътрешно убеждение въззивният съд е достигнал до неправилни фактически изводи – относно обстоятелството дали процесните уговорки са били типизирани, еднообразни, предварително установени от търговеца, респ. дали потребителят е имал правната възможност да дискутира относно тяхното предметно съдържание, този факт обуславя неправилността на обжалваното решение поради неговата необоснованост, но по този касационен довод по чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК касационният съд не може да се произнесе в селективната фаза по чл. 288 ГПК. Следователно, и този материалноправен въпрос не покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото пред касационната инстанция, действително извършените процесуални действия, размера на защитавания материален интерес, положените усилия от процесуалния представител на ответницата по касация адв. М. Х. от ПАК - при изготвяне и подаване на отговора на касационната жалба, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на СЕС, в полза на ответницата трябва да се присъди сумата общо от 1267,50 лв., представляваща сборът от заплатеното (с две отделни платежни нареждания) адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС. Следователно, неоснователно се явява релевираното в касационната жалба възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на уговореното и заплатеното от ответника по касация адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от „Н. Ф. ООД касационна жалба с вх. № 9410/08.04.2024 г. в частта, в която е обжалвано решение № 105/30.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1963/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1 с-в, в частта, в която са отхвърлени исковете за заплащане на следните суми: 1) над присъдената сума от 1587,80 лв. до пълния предявен размер от 2000 лв. - главница по чл. 1.1. договора за заем № 194/12.07.2018 г. (за сумата от 412,20 лв.) и 2) 111,11 лв. – възнаградителна лихва съгласно чл. 2.2. б. „ж” и б. „з” от договор за заем № 194/12.07.2018 г., като ПРЕКРАТЯВА в тази част съдебното производство по к. т. д. № 1374/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 105/30.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1963/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1 с-в, в частта, в която са отхвърлени исковете за заплащане на следните суми: 1) над присъдената сума от 30132,20 лв. до пълния предявен размер от 39000 лв. (за сумата от 8687,80 лв.) - главница по чл. 1.1. от договор за заем № 197/13.07.2018 г. и 2) 2166,67 лв. - възнаградителна лихва съгласно чл. 2.2. б. „ж” и б. „з” от договор за заем № 197/13.07.2018 г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „НОВО ФИНАНС“ ООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на М. С. М., ЕГН [ЕГН] сумата от 1267,50 лв. – съдебни разноски в производството пред ВКС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, в която е оставена без разглеждане касационната жалба с вх. № 9410/08.04.2024 г. и съдебното производство е прекратено, може да бъде обжалвано пред друг тричленен състав на ВКС с частна жалба в 1-седмичен срок от връчването на препис от него на касатора, а в останалата част то е окончателно.

ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на „Н. Ф. ООД.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.