О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4486

гр. София, 09.10. 2024 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

БОРИС Д. ИЛИЕВ

като изслуша докладваното от съдия Борис Д. И. к. ч. гр. дело № 2426 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д., чрез неговата съпруга, М. Г.-Д., притежаваща юридическа правоспособност, против определение № 262858 от 17.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 8417/2019 г. на Софийски градски съд, с което е било потвърдено разпореждане № 63887 от 13.03.2019 г. по гр. д. № 87232/2017 г. на Софийски районен съд за оставяне без уважение на искането му за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото. Жалбоподателят обосновава наличие на касационните основания по чл. 281, т. 1 и 3 ГПК - твърди, че въззивното определение е било постановено от незаконен състав, тъй като съдия В. В. се е отвеждал по дела, водени от него или от представлявани от него дружества, както и са били са допуснати груби нарушения на закона, включително и на европейското право. Оспорва изводите на въззивния състав и поддържа наличие на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК, тъй като няма договори за управление и не получава доходи за дейността си като управител или изпълнителен директор, не притежава дялове и акции в капиталови дружества, счита, че приложените към декларацията му доказателства са достатъчни да се приеме, че жалбоподателят няма доходи. Твърди наличие на измама, поради наличието на две дати в определението, поради което иска съдът да отмени обжалваното определение и да го освободи от заплащането на държавна такса.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа наличие на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като, в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз и на чл. 6 ЕКПЧ, е било нарушено правото му на справедлив процес от безпристрастен съд, както и е било нарушено вътрешното право, Конституцията на РБ.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто г. о., след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, поради което същата е процесуално допустима.

Въззивният съд е приел, че М. Д. е предявил пред Софийски градски съд пасивно съединени частични осъдителни искове по чл. 55 ЗЗД срещу З., Л. и Ц. Паунови за заплащане на обезщетения за неоснователно обогатяване от по 95 000 лева от всеки ответник. Поради предприето, по реда на чл. 214 ГПК, намаление на частичните искове до сумата от 9 850 лева, претендирана от всеки, делото е било изпратено по подсъдност на СРС, като с молба от 20.09.2017 г. ищецът е поддържал направеното от него искане за освобождаването му от заплащане на държавна такса за разглеждане на исковете. Съдът е обсъдил, че в декларацията си по чл. 83 ГПК за гражданско и материално състояние, жалбоподателят е посочил, че притежава възбранен етаж от къща на етап „груб строеж“ с двор от 892 кв. м., и е отрекъл получаването на дивиденти, както и притежаването на влогове, моторни превозни средства и дружествени дялове. Декларирал е упражняването на дейност като едноличен търговец, но без да получава доходи от нея и е заявил като единствен доход получавана издръжка от заеми и пари от роднини. Вписал е, че няма договор за управление като управител, изпълнителен директор или член на съвета на директорите с петнадесет търговски дружества и като едноличен търговец. За влошеното си здравословно състояние е представил експертно решение от 2017 г. на ТЕЛК за 56 % трайно намалена работоспособност за срок от три години. Заявил е липса на доходи на съпругата си. Въз основа на извършени служебни справки СГС е установил, че жалбоподателят е пропуснал да декларира доходи от трудова дейност като технически секретар и юрисконсулт на ЧСИ М. Г., с която е сключил договори на 27.05.2015 г. и 18.07.2016 г., прекратени на 04.01.2022 г., както и с „К.“ ЕООД, който договор все още не бил прекратен. Посочил е, че той не е декларирал и качеството си на управител на „Бултрейдконсулт“ ЕООД, „Академия на науките и изследванията на К. Д. Д. Х.“ ЕООД, „К. Д. Д. Х.“ ЕООД, „Хелттрасконсулт“ ЕООД, „Лайт енерджи груп“ ООД, „Хелтпродукт“ ЕООД /в тази връзка съдът се е позовал на чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ, според който дейността на управителя на търговско дружество е възмездна/, както и обстоятелството, че е член на съвета на директорите на „Д и М Д. Капитал“ АД, с внесен капитал от 1 000 000 лева.Във връзка с твърденията за влошено здравословно състояние, СГС е приел, че вписаният в експертните решения срок на увреждането на М. Д. е изтекъл и липсват твърдения и доказателства заболяванията му да изискват постоянни разходи за лечение, като от констатациите в решенията не се установява той да е в състояние, което да му пречи изобщо да работи и да реализира доходи. Констатирал е, че жалбоподателят е управител на търговски дружества, съдружник в акционерно дружество, което не е обявено в ликвидация или несъстоятелност, едноличен търговец и е страна по трудови договори. По отношение на декларираното обстоятелство, че се издържа от пари на роднини, СГС е приел, че М. Д. е пропуснал да посочи притежава ли и в какъв размер средства по разплащателни сметки, тъй като според съда придобиването на средства от дарения, включително и от роднини, също може да обоснове извод за наличие на достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса. Изложил е мотиви, че ищецът е в трудоспособна възраст, титулува се с различни социални и научни степени, което е индиция за наличие на средства във връзка с тези титли и дейност, като за освобождаването от държавна такса не е достатъчно ищецът да е затруднен, а е необходимо да е установено по несъмнен начин отсъствието на всякаква възможност да я заплати, което не било сторено, поради което е потвърдил първоинстанционното разпореждане.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд определение, по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: 1. решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт.

В настоящия случай не е изпълнена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване, тъй като в изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е обусловил изводите на съда. Съгласно даденото задължително тълкуване с тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. постановено по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, поради което непосочването на такъв от касатора само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Специалната предпоставка по соченото от касатора основание за допускане на касационното обжалване също липсва, тъй като противоречието с актове на Европейския съд по правата на човека е извън обхвата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и цитираните в изложението решения на ЕСПЧ не обуславят допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят не се е позовал нито на актове на Конституционния съд на Р. Б. нито на актове на Съда на Европейския съюз, на които обжалваното определение да противоречи, а изложените от него аргументи са свързани с евентуалната му неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, съдът би могъл да ги преценява, едва ако въззивното определение бъде допуснато до фазата по разглеждане на частната касационна жалба.

Въззивното определение не следва да се допуска и служебно до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не съществува вероятност да е нищожно - постановено е от надлежен съдебен орган, в предвидения в чл. 20 ГПК тричленен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, в изискуемата писмена форма, подписано е и е разбираемо. Въззивното определение не е вероятно недопустимо, който порок би възникнал, ако въззивният съд се е произнесъл при липса на право на частна жалба или ненадлежното му упражняване поради липсата на абсолютна положителна процесуална предпоставка или наличие на процесуална пречка или съдът е бил десезиран. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” от съдържанието на обжалвания акт. Квалифицираната форма на неправилност, според практиката на ВКС, предполага въззивното определение да е било постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон - когато законът е бил приложен в неговия обратен смисъл, съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма или да е явно необосновано поради видимо грубо нарушение на правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност се преценява от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК, в случай че въззивното определение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

Нищожност на акта на съда поради незаконен състав би била налице, ако е постановен еднолично вместо от съдебен състав, с участие на лице, което не е било избрано за съдия, или с участие на лице, което не е взело участие при разглеждането на спора (Решение № 21 от 19.03.2021 г. по т. д. № 2750/2019 г. на Върховен касационен съд). Обстоятелството, че член от съдебния състав се е отстранявал от други дела, по които ищецът или представлявани от него дружества са били страна, не обоснова извод за незаконност на състава. Основанията за отвод са предвидени като процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или отказът на съдията да се отстрани от делото не влече нищожност или недопустимост, а може евентуално да доведе единствено до неправилност на съдебния акт поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и то само ако предубедеността на съдебния състав е причина за постановяване на крайния незаконен резултат, противоречащ на действителното правно положение по спора. В този случай участвалият съдия не е изгубил качеството си на законно избран съдия, отговарящ на изискванията за постановяване на валиден съдебен акт, наличието на основание за отвод може да доведе до отмяната му, но едва след допускане на касационното обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания (арг. от мотивите на тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 г. по т. д. № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС, тълкувателно решение № 13 по гр. д. № 5/1976 г., ОСГК на ВС, решение № 200/19.01.2018 г. по т. д. № 592/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 3349 от 01.07.2024 г. по ч. гр. д. № 1941/2024 г. на ВКС, определение № 443 от 19.06.2023 г. по ч. т. д. № 815/2023 г. на ВКС, определение № 386 от 17.05.2019 г. по гр. д. № 168/2019 г. на ВКС, определение № 1162 от 28.12.2012 г. по ч. т. д. № 793/2012 г. на ВКС).Освен това, за да отклони предложението по чл. 292 ГПК, с тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 г. по т. д. № 1/2023 г. на ОСГТК, ВКС обобщи практиката по чл. 290 ГПК, според която основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай въз основа данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Затова е обективно невъзможно да се даде принципен отговор дали участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по доказателства, представени и по двете дела, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, при всички случаи и независимо от обстоятелствата и особеностите на казуса, е или не е основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Преценката зависи от множество конкретни обстоятелства. В случая, по аргумент за по-силното основание, само твърдението, че съдия от състава вече се е отвеждал по други дела, водени от жалбоподателя или представлявани от него дружества, не поражда съмнение в безпристрастието му по настоящото производство.

Ето защо селективните критерии по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не са налице и определение № 262858 от 17.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 8417/2019 г. на Софийски градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о.,:

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 262858 от 17.04.2024 г. по в. ч. гр. д. № 8417/2019 г. на Софийски градски съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.