Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на адв.М. П. Г., назначена за особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника Д. С. Н. срещу определение № ІІ-894 от 17.05.2019 г. по ч. гр. д. № 327/2019 г. на Бургаския окръжен съд.

Касаторката счита определението за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което иска отмяната му.

Насрещната страна Б. С. М. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С обжалваното определение окръжният съд е потвърдил определение № 2385 от 04.02.2019г., постановено по гр. д. № 7553/2017 г. на Бургаския районен съд, с което е отхвърлена молбата на касатора по чл. 248, ал. 1 ГПК, както и на адв. М. Х., назначена по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител на ответника П. Н. Н., за изменение на постановеното по същото дело решение № 2452 от 27.11.2018г. в частта за разноските, като им се определи по-голямо възнаграждение в размер на по 2922 лв. за всяка от тях.

Производството по гр. д. № 7553/2017 г. на Бургаския районен съд е образувано по предявен от Б. С. М. против Г. С. С., Г. Х. С., С. Г. С., Ц. Г. С., П. Н. Н. и Д. С. Н. иск за делба на седем недвижими имота. На последните двама ответници са назначени по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особени представители, съответно адв.М. Х. и адв.М. Г., като преди това на ищеца е указано да внесе за това сумата 1200 лв., което същият е сторил с две платежни нареждания от 02.03.2018г. – всяко за 600 лв. С решението от 27.11.2018г. предявеният иск е отхвърлен, като са оставени без уважение и исканията на двамата особени представители за определяне в тяхна полза на по-високо възнаграждение в размер на по 2922 лв.

За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че в първата фаза на делбения процес адвокатското възнаграждение не би могло да се определи според материалния интерес и данъчната оценка на делбените имоти, тъй като стойността на делбеното имущество се определя при извършване на делбата, когато въз основа на приетата оценка се изчислява и стойността на дяловете на отделните съделители. В първата фаза на делбата имуществото и дяловете на съделителите все още не са остойностени (оценени), поради което не е налице материален интерес, върху който да се изчисли адвокатското възнаграждение на особения представител. В подкрепа на този извод е посочено, че при предявяване на иска за делба не се посочва неговата цена и не се дължи внасяне на държавна такса, а при обжалване на решението по допускане на делбата се дължи държавна такса като при неоценяем иск. В заключение е прието, че възнаграждението на особения представител на ответницата следва да се определи в минималния размер от 600 лв., установен в чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Преди да разгледа частната касационна жалба по същество, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1 При определяне на възнаграждението на особен представител по иск за съдебна делба, следва ли съдът да се съобрази с разпоредбата на Наредба № 1/2004г. МРАВ и да определи възнаграждение съобразно материалния интерес на представляваната страна, независимо от правния резултат по спора, т. е. когато делото приключва на първа фаза поради отхвърляне на иска и 2. Равнозначно ли е значението на понятията “материален интерес” по смисъла на Наредба № 1/2004г. МРАВ и “цена на иска” по смисъла на ГПК, като в случаите когато производството по съдебна делба приключва на първата фаза и цената на иска е неопределена, следва ли да бъде определен размерът на защитавания материален интерес по реда на чл. 7, ал. 2 от наредбата, за да се изчисли правилно справедливото и дължимо адвокатско възнаграждение.

В случая поставените от касатора свързани въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС, поради което релевираните основания за допускане на касационното обжалване не са налице. Съгласно възприетото в т. 17 на ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС искът за делба в първата фаза на делбеното производство е неоценяем, което разрешение е продиктувано от обстоятелството, че към този момент имуществото, предмет на делбата няма парична оценка. От това следва, че минималният размер на адвокатското възнаграждение се определя съгласно чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в какъвто смисъл е и константната практика на ВКС - опр. № 178 по ч. гр. д.№ 3294/2018г. на ВКС, І, г. о.; опр. № 93 от 28.05.2020г. по ч. гр. д.3875/2019г. на ВКС, ІІ г. о. и др. С оглед на това не е налице и противоречие на обжалваното определение с дадените в т. 6 на цитираното тълкувателно решение разяснения. С посочената от касатора практика – опр. № 353 по ч. гр. д.№ 255/2012г., ІІ г. о. и опр. по гр. д.№ 1305/2018г., І г. о., съставите на ВКС са се произнесли по искания за намаляване на свободно договорени адвокатски възнаграждения поради прекомерност, преценявайки всички данни по делата с оглед разпоредбите на чл. 64, ал. 4 ГПК отм. и чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което същите са неотносими към настоящия случай. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което и визираните в т. 4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки никакви доводи не са изложени. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторката се позовава на тях.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното определение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № ІІ-894 от 17.05.2019 г. по ч. гр. д. № 327/2019 г. на Бургаския окръжен съд.

т о не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: