Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Тиберий 2000“ ЕООД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от „Х. А. Р България“ ЕООД иск по чл. 345, ал. 1 ТЗ за връщане на недвижим имот по развален договор за лизинг, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ищецът оспорва жалбата като неоснователна.

1. Въззивният съд е установил, че на 21.05.2007 г. страните са сключили договор за финансов лизинг на два недвижими имота (в София и в Пловдив). Ищецът като лизингодател придобил собствеността върху имотите и предал същите на ответника като лизингополучател. С последващи анекси страните изменили предмета на договора, като във връзка с имота в [населено място] уговорили, че вместо съществуващата в поземления имот двуетажна постройка предмет на лизинга става бъдеща сграда, която да бъде построена съгласно одобрен архитектурен проект и по договор за строителство, сключен между същите страни на 28.01.2008 г. Сградата била построена и предадена на ответника на 17.03.2015 г. Към 30.05.2015 г. ответникът дължал на ищеца общо сумата 208149.56 лв., а към момента на предявяване на иска – 3121006.91 лв. Приел е за недоказани въведените във въззивната жалба на ответника твърдения, че същият междувременно е изгубил фактическата власт върху имота.

С така установените обстоятелства съдът е обосновал правните си изводи за неотносимост към спора на предявените от ответника възражения за нищожност на договора, отнасящи се до втория лизингов обект в [населено място], като е приел, че евентуалната Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 2566/2019 г., стр. 6/6

нищожност на договора в тази част на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД няма за последица нищожност и в частта относно първия лизингов обект в [населено място], чието връщане се претендира с предявения иск, доколкото процесният договор се отнася до два различни лизингови обекта.

Възражението за нищожност на договора поради противоречие със закона, основано върху обстоятелството, че процесния имот ищецът е придобил не от трето лице, а от самия ответник, лизингополучател по договора, въззивният съд е намерил за неоснователно поради отсъствието на твърдяното обстоятелство, като е приел за установено, че имота ищецът е придобил не от ответника, а от трети за лизинговия договор физически лица, а собствеността върху сградата е придобил на основание чл. 92 ЗС с оглед построяването й в собствения му поземлен имот. Сключения между страните договор за строителство на тази сграда е приел да е без значение за придобиването на собствеността, доколкото по този договор ответното дружество е само изпълнител. С оглед същите обстоятелства съдът е приел за неоснователно и възражението за неизпълнение на задължението на ищеца за придобиване на имота и за предоставяне на ползването му.

По-нататък въззивният съд е приел, че съгласно предвиденото в договора ищецът надлежно е уведомил ответника за настъпила забава от повече от 15 дни в плащането на лизинговите вноски и му е предоставил допълнителен срок за плащане с предупреждение за разваляне на договора. Във връзка с това съдът е счел за редовно връчването на отправената от ищеца до ответника нотариална покана, извършено при условията на чл. 50, ал. 2 ГПК на вписания в търговския регистър адрес на управление на ответното дружество, като във връзка с доводите на ответника за нередовност на връчването е приел, че необходимостта от поне три посещения на връчителя в рамките на месец е изискване, отнасящо се до връчването на книжа на физически лица, но неприложимо в случаите на връчване на юридически лица.

Възраженията за унищожаемост на договора за лизинг и за забава на кредитора съдът е приел за неподлежащи на обсъждане като заявени след срока по чл. 370 ГПК, а именно едва с допълнителния отговор на исковата молба. Приел е за недоказани предвид липсата на представени от ответника доказателства и възражението за междувременно изгубване на фактическата власт върху имота.

2. В касационната жалба и в отделна молба са направени искания за спиране на производството – на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ.

Така направените искания са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.

Съгласно т. 9 от ТР № 2/2004 на ВКС-ОСГК касационното производство може да бъде спряно на основание чл. 182, б. „г“ и б. „д“ ГПК отм., или чл. 229, ал. 1, т. 4 и т. 5 от сега действащия ГПК само когато в касационното производство е даден ход за разглеждане на делото по същество по реда на чл. 218и, ал. 2 ГПК, т. е. в хипотезата на повторно касационно производство по същото дело, когато е допустимо касационната инстанция да събира доказателства. Постановките по т. 9 от тълкувателното решение са актуални и при действието на ГПК отм. г., доколкото в това отношение действащата уредба на касационното производство (чл. 295, ал. 2 ГПК) съвпада с отменената уредба по чл. 218и от ГПК отм. г. В същия смисъл е и установената актуална практика на касационната инстанция (напр. т. д. № 1415/2019 г.). В разглеждания случай обжалваното въззивно решение не се явява второ по смисъла на чл. 295, ал. 1 ГПК, нито е допуснато касационно обжалване (да е даден ход за разглеждане на делото по същество по смисъла на тълкувателното решение).

Що се отнася до искането за спиране на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ с оглед производството по несъстоятелност на ответника, открито след постановяване на въззивното решение, същото се явява неоснователно с оглед предмета на настоящото дело – претенция на лизингодателя за връщане на лизинговия обект след разваляне на договора за лизинг. Установена е практика на касационната инстанция (ч. т. д. № 2017/2017 г. на ВКС, II т. о.), съгласно която когато длъжникът-лизингополучател, спрямо когото е открито производство по несъстоятелност, не е придобил собствеността върху лизинговата вещ съгласно уговореното в договора, вещта не се включва в масата на несъстоятелността, поради което кредиторът-лизингодател има право да претендира връщането й или на облигационно основание поради прекратяване на договора за лизинг (какъвто е настоящият случай), или с иск за собственост, при което е допустимо на основание чл. 637, ал. 6, т. 1 ТЗ и образуването на ново съдебно производство срещу длъжника за това облигационно притезание. На още по-силно основание вече образуваното производство не подлежи на прекратяване, а оттук и на спиране по чл. 637, ал. 1 ТЗ, доколкото това спиране е предвидено като средство за проверка на допустимостта на иска с оглед възможното отпадане на интереса от него при евентуално приемане на претендираното вземане по реда на чл. 685 и сл. ТЗ, каквото не е възможно по отношение на притезанието за връщане на лизинговата вещ, невключваща се в масата на несъстоятелността.

3. Допускането на касационно обжалване се обосновава на първо място с очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Поддържа се, че очевидно неправилен е изводът на съда за „делимост“ на процесния договор, като се поддържа тезата, че в случая е уговорена обща лизингова цена, чието неплащане има за последица освобождаване на лизингодателя от задължението да прехвърли и двата имота. За очевидно неправилен се сочи и изводът на съда за изпълнено задължение на лизингодателя да придобие процесния имот в [населено място] и да предостави ползването му, като и в това отношение с тезата за неделимост на предмета на договора се обосновава, че неизпълненото задължение по отношение на имота в [населено място] (с оглед установената с влязло в сила решение нищожност на сключената за придобиването на този имот сделка) обуславя цялостно неизпълнение на задълженията на лизингодателя. Очевидна неправилност се поддържа и по отношение на извода за недоказаност на обстоятелството ответникът да е изгубил фактическата власт върху имота с позоваване на представено извлечение от имотния регистър, установяващо продажбата на имота от ищеца на трето лице, както и на копие от жалба до прокуратурата за отнетата от ответника фактическа власт. Накрая, оплакване за очевидна неправилност се обосновава и по отношение на изводите на съда за редовно връчване на нотариалната покана.

4. Поддържа се и произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) по въпросите

- при какви условия е възможно да е налице делимост на правата и задълженията на лизингополучателя, респ. на лизингодателя по договора за лизинг,

- при положение, че договорът за лизинг е прогласен за нищожен в една негова част (относно един недвижим имот), възможно ли е да бъде счетен за действителен и действащ в друга негова част (относно друг недвижим имот), при положение, че всички параметри по договора са договорени общо за двата обекта, и

- във връзка с втория въпрос – кога частичната недействителност на един договор влече цялостната му недействителност.

Сочи се, че изводите на въззивния съд относно това, че евентуалната недействителност на договора по отношение на имота в [населено място] са неправилни и не кореспондират с конкретното съдържание на договора. Твърди се, че с влязло в сила решение между същите страни сделката, с която ищецът е придобил имота в [населено място], е обявена за нищожна, като в мотивите е прието, че за двата лизингови имота ответникът е поел общо задължение за заплащане на една лизингова цена, чието неплащане освобождава лизингодателя от задължение да прехвърли собствеността върху „лизинговия обект“, т. е. и двата имота. С това и с уговорената обща лизингова вноска по общ погасителен план се обосновава поддържаната в хода на производството теза за неделимост на процесния договор.

Във връзка с това се поддържа противоречие на изводите на въззивния съд за „делимост“ на процесния договор с посочена практика на ВКС.

5. Касационно обжалване не следва да се допуска.

5.1. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Оплаквания в такъв смисъл от страна на жалбоподателя не са изложени, а подробно развитите в жалбата и изложението по чл. 280 ГПК аргументи се отнасят до неправилност на въззивното решение извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

5.2. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили конкретни правни изводи на въззивния съд.

Извода си за самостоятелност на уговорките относно процесния имот и произтичащия от това извод за действителност на лизинговия договор в тази част, без за последната да е от значение действителността на договора и в останалата му част, въззивният съд е основал на обстоятелството, че договорът има за предмет два различни, самостоятелни недвижими имота. С оглед на това първият от въпросите се явява общотеоретично поставен, без да отговаря на конкретни изводи на въззивния съд съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.

Вторият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото с дадената от жалбоподателя формулировка същият съдържа и отговора си, предпоставяйки, че всички параметри по договора са уговорени общо и за двата лизингови обекта, което обаче не съответства на изложените от въззивния съд мотиви.

Накрая, не отговаря на изискването за конкретност и третият въпрос, също поставен общотеоретично и без оглед на конкретните съображения на въззивния съд, основани на самостоятелността на двата имота, предмет на лизинга.

По горните съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателят дължи на ищеца юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Оставя без уважение исканията на жалбоподателя „Тиберий 2000“ ЕООД за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ.

Не допуска касационно обжалване на решение № 1116/10.05.2019 г. по т. д № 1552/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Осъжда „Тиберий 2000“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], бул. „Ботевградско шосе“, бл. 5, вх. Г, ап. 13, да заплати на „Х. А. Р България“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. „Лисец“ № 7, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: